Решение № 1808 от 18.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1808 гр. София, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100508298 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на „А1 България“ ЕАД, ответник в първоинстанционното производство, представляван от юрисконсулт М.К., срещу Решение №9393/22.05.2025 г., постановено по гр. д.

№64358/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 138 с-в, с което „А1 България” ЕАД е осъден да заплати на „Минолби“ ЕООД, на правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 1,46 лева с ДДС, представляваща платени без основание такси, за които е издадено кредитно известие № 652959456 от 31.01.2022 г. към фактура № 0442119039 от 04.01.2022 г., с период на фактуриране 28.11.2021 г. - 27.12.2021 г., по договор № 503554975 с Приложение № 1 от 03.12.2021 г. към него.

Въззивникът изразява неудовлетвореност от постановеното от първата инстанция решение, поради което моли същото да бъде отменено като неправилно, а предявения от ищеца иск да бъдат уважени. Въззивникът поддържа, че ищецът не е успял да докаже реално обедняване, тъй като процесната парична сума била платена от трето за спора лице, което съдът неправилно третирал като ирелевантно обстоятелство. Излага, че действително намаляване на имуществото е настъпило в патримониума на третото лице, а не по отношение на дружеството- ищец, поради което и предявеният иск следва да бъде отхвърлен. При тези съображения моли 1 жалбата да бъде уважена.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Минолби“ ЕООД, с който жалбата се оспорва като неоснователна и се моли същата да бъде оставена без уважение, а постановеното по делото решение да бъде потвърдено.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

След преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на страните настоящият състав намира, че постановеното от Софийски районен съд решение е правилно и законосъобразно в обжалваната му част. Първоинстанционният съд е изяснил всестранно и обективно спора от фактическа страна, като въззивната инстанция споделя и изложените от същия мотиви и правните му изводи, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.

По наведените във въззивната жалба възражения, съдът намира следното:

Спорът в настоящото производство се концентрира върху възражението на ответника, че плащането е извършено от трето за спора лице, поради което жалбоподателят не е материалноправно легитимиран по предявената претенция, тъй като обедняването не е настъпило за него. По този спорен въпрос съдът намира следното. Уредената в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД пряка престационна кондикция изисква имущественото разместване, предмет на спора, да е осъществено между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника.

Такова вземане се поражда, както при пълна липса на основание за плащането /липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните. Действително, нормата на чл. 73 ЗЗД предвижда, че задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, а паричните задължения по своя характер не представляват престация с оглед личността, затова могат да бъдат изпълнени от всеки. Тази норма, обаче, урежда отношенията между длъжника и 2 кредитора по повод изпълнението на парично задължение по съществуващо между тях облигационно правоотношение, а не материалната им легитимация при неоснователно обогатяване. Когато кредиторът по едно правоотношение поради грешка е претендирал от длъжника недължимо плащане, длъжникът може да претендира връщане на недължимо платеното, само ако го е платил той. Когато плащането е извършено от трето лице, имуществото, с което то е престирало вместо длъжника, е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено /в този смисъл Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д. 717/2006 г., II т.о., ТК/, затова длъжникът не може да претендира връщане на сума, която друг е платил вместо него. Фактът на плащане от трето лице, обаче, не може да се предполага. Той подлежи на доказване от страните по делото, като доказателствената тежест в тази насока зависи от конкретните техни възражения и ангажираните от тях доказателства.

Поначало, съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже пълно и главно, че именно той е извършил плащането. При успешно провеждане на това доказване, обаче, ищецът не е длъжен да опровергава възражението на ответника чрез изключване на всички възможни хипотези на плащане от трето лице.

Ангажираните от ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той следва да проведе свое собствено доказване в тази насока.

Макар касовата бележка да не съдържа индивидуализация на платеца, законът предвижда, че тя се предава именно в неговата фактическа власт.

Затова, когато касовата бележка е представена по делото от длъжника по съответното правоотношение, претендиращ неоснователното обогатяване, неговото процесуално задължение е изпълнено и ответникът е този, който следва да докаже възражението си, че независимо от това плащането е извършено от трето лице. Същото правило следва да се приложи и в хипотезата на съвкупност от други издадени от ответника частни свидетелстващи документи, сочеща, че плащането е извършено от длъжника по съответното правоотношение, каквато е налице по настоящото дело.

В случая, на първо място, от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че фактурата №44219039, издадена за периода от 28.11.2021 г.- 27.12.2021 г., е издадена от „А1 България“ ЕАД на „Минолби“ ЕООД по съществуващото между страните правоотношение. На второ място, липсва спор между страните по въпроса, че сумата по фактурата е погасена чрез плащане. На трето място, по делото се установява издаването на кредитно известие №652959456 към фактура №44219039, издадена за периода от 28.11.2021 г.- 27.12.2021 г., с което е намалена на основание чл. 115, ал. 1 ЗДДС данъчната основа по платената фактура. Издаването на кредитно известие към платена фактура е свързано по силата на закона със задължение за възстановяване на сумата по кредитното известие в полза на лицето, на 3 което е издадено /чл. 115, ал. 2 ЗДДС/. Съвкупността от тези изходящи от ответника частни свидетелстващи документи относно неизгодни за него факти сочи недвусмислено, че процесното плащане е извършено именно от жалбоподателя „Минолби“ ЕООД. Преценена по реда на чл. 175 ГПК, тази съвкупност се явява достатъчна за изпълнение на процесуалното задължение на жалбоподателя-ищец, да докаже имущественото разместване между страните, в това число и собственото си обедняване, съобразно разпределената му доказателствена тежест. При нейната наличност ищецът не е длъжен да опровергава възражението, че плащането е извършено от трето лице, а ответникът следва да го докаже. Такова доказване ответникът не е провел.

Видно от отговора на исковата молба и отговора на въззивната жалба, това възражение се основава на предположението, че след като ответникът няма толкова служители, колкото са използваните от него мобилни номера, то мобилните услуги са били ползвани от трети лица. Това, от своя страна, е породило и следващото предположение, че след като трети лица са ползвали мобилните услуги, то те са и заплащали задълженията за тях вместо „Минолби“ ЕООД. Тези житейски предположения, обаче, не намират опора в доказателствената съвкупност по делото. Без значение е и въпросът, дали дружеството е изпълнявало задължението си за обявяване на годишни финансови отчети, тъй като от него не може да се направи извод, че процесното плащане е извършено от трето лице.

Ето защо въззивният съд намира, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – издаването на фактура за недължима сума, плащането й от жалбоподателя-ищец и липсата на възстановяване на недължимо платената сума по какъвто и да било начин.

Поради всичко изложено дотук, съдът намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на разноски има право въззиваемото дружество „Минолби“ ЕООД, което е претендирало такива за адвокатско възнаграждение в размер на 50 лв., равняващо се на 25,56 евро, като е ангажирал доказателства за реалното им заплащане в брой при подписване на договор за правна защита и съдействие.

Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо ГПК, Софийски градски съд, II- ж въззивен граждански състав РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА Решение №9393/22.05.2025 г., постановено по гр. д.

№64358/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 138 състав.

ОСЪЖДА „А 1 България” ЕАД, вписано в Търговския регистър с ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление: София, ул. ”Кукуш” № 1, представлявано от членовете на Съвета на директорите А.Д. и М.М., чрез пълномощник юрисконсулт М.К., да заплати “МИНОЛБИ” ЕООД, ЕИК 201995159, седалище и адрес: гр. Бургас, ж.к. ****, представлявано от управителя В.М.Т., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв., респ. 25,56 евро, представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5