Решение № 64 от 26.03.2025, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. Сливен, 26.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Елена Г. Х.а като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20252200500083 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1191/13.12.2024г. по гр.д. № 1193 по описа за 2024г. на СлРС, с което е отхвърлена предявената от Г. Д. Х. с ЕГН: ********** , с постоянен адрес:

*** ПРОТИВ „Е. М.” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:

*** искова претенция за осъждането на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 225, ал. 2, вр. ал. 1 от КТ сумата 1 023,49 лева, представляваща разликата между получаваното брутно трудово възнаграждение преди уволнението, възнаграждението, получено от Е.К.М. и полученото обезщетение от „Е. М.“ ЕАД за периода от 08.06.2020 година до 15.10.2020 година, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба на 05.03.2024 година до окончателното й изплащане като неоснователна.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

1

Въззивникът атакува решението изцяло, като незаконосъобразно и неправилно. Съдът неправилно е приел, че не е доказано наличието на причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа и търпените вреди от неполучено възнаграждение. Заявява, че доходите от граждански и други източници на издръжка не прекъсват причинноследствената връзка от фактическия състав на чл. 225 ал. 1 от КТ.

Основателността на иска е предпоставена от наличието на уважаване на иска за признаване уволнението за незаконно, на вреди с доказан размер и доказана причинно-следствена връзка между оставането без работа и вредите/пропуснатите ползи. В случая има влязло в сила съдебно решение, с което уволнението на ищеца е признато за незаконно, няма спор относно размера на вредите и е безспорно установена причинно-следствената връзка между оставането без работа и пропуснатите ползи – в решение по гр.д. № 6065/21г. на СлРС, потвърдено с решение на СлОС, което се ползва със СПН.

По-нататък въззивникът сочи, че няма пречка при изтичане на определен срок от време да се предяви иск от същия ищец против същия ответник, ако са настъпили нови факти, необхванати от СПН. В случая такъв факт е настъпил – разпореждане от 01.11.2022г. на ръководителя на осигуряването за безработица /потвърдено с решение от 10.01.2024г. на ВАС/, с което е разпоредено възстановяване на осн. чл. 54е ал. 1 от КСО на добросъвестно получено обезщетение за безработица за периода 08.06.2020г. – 15.10.2020г. в размер на 3 758, 20 лв., което ищецът е заплатил на 11.01.23г. на ТП на НОИСливен. Това обуславя правния му интерес от предявяване на настоящия иск срещу работодателя.

Поради изложените аргументи въззивникът иска да се отмени постановеното отхвърлително решение и да се постанови ново, с което искът му бъде уважен в пълен размер от 2 900 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на исковата молба на 05.03.24г. до окончателното изплащане.

Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен о т г о в о р , с който заявява, че въззивната жалба е неоснователна.

2

Атакуваното решение е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на процесуалните правила, при обективна и пълна преценка на цялостния доказателствен материал и при правилно приложение на материалния закон, в унисон със съдебната практика. Въззиваемият сочи, че ищецът се стреми да бъде пререшен спор, който е разрешен и установен с влязло в сила решение. Претендираните от него вреди като пропуснати ползи, вече са обезщетени в цялост. Правилно е приел първоинстанционният съд, че липсва подлежаща на обезщетяване вреда, както и причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа на ищеца. Вярно е, че може да се предяви нов иск между същите страни, но само при новонастъпили факти и обстоятелства, а в случая такива липсват – издаденото разпореждане от 01.11.22г. не е такъв факт, тъй като нормата на чл. 54е от КСО не е нова. Също така въззиваемият сочи, че не следва да се споделя схващането, че заявеният иск е частичен, тъй като се претендира останалата част от обезщетението, дължащо се на ищеца поради оставането без работа. Позовава се на съдебна практика относно понятието за частичен иск. На последно място заявява, че в с.з. на 24.10.24г. бил направен отказ от първоначално заявената претенция и било заявено, че производството продължава по отношение на останалата част от иска, възлизаща на 1023, 49 лв. и дори да се приеме за основателна въззивната жалба, то сумата, предмет на разглеждане, следва да е 1023, 49 лв.

С оглед изложеното въззиваемият моли да се остави без уважение като неоснователна въззивната жалба и да се потвърди като правилно и законосъобразно атакуваното с нея решение на СлРС. В условията на евентуалност иска в случай на уважаване на претенцията, то да е в размер до 1023, 49 лв. Няма заявена претенция за разноски.

В отговора няма процесуални искания. направени нови доказателствени или други

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява.

С писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, иска да се отмени атакуваното решение и да се постанови ново по същество, с което исковете бъдат уважени. Претендира разноски за 3 двете инстанции по реда на чл. 38 от ЗА. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована не изпраща процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който, поддържайки отговора си, оспорва въззивната жалба и моли съда да я остави без уважение и потвърди обжалваното решение. Поддържа изложените в отговора аргументи. Не претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, я въвежда по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Фактите, относно които няма спор, са дисциплинарното уволнение на ищеца със заповед от 15.04.2020г., отмяната му с влязло в сила на 21.12.2021г. съдебно решение, присъждането му на обезщетение по чл. 225 от КТ в размер на 3 252, 21 лв. и издаване на разпореждане от 01.11.2022г. на осн. чл. 54е ал. 4 от КСО за възстановяване на добросъвестно получено от ищеца обезщетение за безработица в размер на 3 758, 20 лв., което той е внесъл на 11.01.2023г. по сметка на ТП НОИ-Сливен.

Също така са изяснени и въпросите с периода на оставане без работа на ищеца в рамките на 6-те месеца, визирани от закона, започването му на 4 работа при друг работодател, полученото трудово възнаграждение, полученото обезщетение за безработица и общият размер на трудовото възнаграждение, което би получил от ищеца, ако не бе незаконно уволнен.

Точката на противопоставяне между страните е дали възстановената от него сума за обезщетенията за безработица следва на свой ред да му се възстанови от работодателя, тоест – налице ли са за нея основанията по чл. 225 от КТ, както счита ищецът, предявявайки настоящата искова молба.

Какато се посочи вече, е установено безспорно, че брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получил от 16.04.2020 г. до 15.10.2020 г. е в размер на 7175,70 лв.

През периода от м. 04.2020 г. до м.06.2020 г. е работил на трудов договор при друг работодател и е получил общо брутно трудово възнаграждение в размер на 1 023, 14 лв.

През периода от м.07.2020г. до 15.10.2020г. ищецът е получил общо парични обезщетения за безработица по чл. 546, ал. 1 и ал. 3 КСО в размер на 2 900, 35 лв.

При предявяването на исковете за защита от незаконното уволнение през 2020г. ищецът не е съединил и имуществените искове, с отделна искова молба през 2021г., въз основа на която е образувано гр.д. № 6065/21г. на СлРС, той е поискал присъждане на обезщетения по реда на чл. 225 ал. 1 и ал. 2 от КТ.

Конкретните претенции са заявени /съгласно исковата молба/ като разликата между получаваното брутно трудово възнаграждение преди уволнението и: 1 - възнаграждението, което е получил по друг трудов договор; 2 - обезщетението изплатено от ТП на НОИ, за периода от 16.04.2020 г. до 15.10.2020г.

С решението, което е влязло в сила, исковете са уважени изцяло, както са предявени и с оглед допуснатото изменение на размера по реда на чл. 214 от ГПК – за сумата общо 3252, 21 лв. /като сбор от гореописаните разлики/.

След възстановяване на добросъвестно получени обезщетения за безработица за периода 08.06.2020г. – 15.10.2020г. в общ размер на 3 758, 20 лв., ищецът е предявил 05.03.2024г. настоящия иск на основание чл. 225 ал. 2 5 от КТ, тъй като тази сума представлявала пропусната полза – неполучено от него възнаграждение в рамките на 6-месечния, защитен от КТ, период на оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение. Счита, че връщането на обезщетенията за безработица представляват нов факт, който преодолява СПН на решението от 2021г., с което са му присъдени вече обезщетения по чл. 225 ал. 1 и ал. 2 от КТ.

Горната фактология, приведена към приложимите правни норми, регулиращи спорните правоотношения – тези на КТ и КСО, сочат на следните изводи:

Обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ за максималния шестмесечен период, считано от 16.04.2020г. до 15.10.2020г., изчислено като брутно трудово възнаграждение, което би получил при ответника, се равнява на 7 175, 70 лв.

Обезщетението за безработица по чл. 54б ал. 1 и ал. 3 от КСО, получено от ищеца за периода, включен в рамките на тези 6 месеца – от м.07.2020г. до 15.10.2020г. – е в размер на 2 900, 35 лв. /съгласно удостоверение изх.№ **********-1/29.12.2021г./

Няма законова пречка обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ и обезщетението за безработица да се получат едновременно, тъй като имат самостоятелен характер, изплащат се на различно основание, от различни правни субекти. Обезщетението от НОИ се дължи на друго основание – чл.

54а КСО и по силата на друго, публично правоотношение –между ищцата и НОИ, и съгласно разпоредбата на чл. 54е ал. 1 КСО, след изплащане на обезщетение по чл. 225 КТ, се поражда задължение за осигуреното лице да възстанови изплатените му парични обезщетения за безработица за периода на полученото обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ . Така, полученото от ищеца обезщетение за безработица, за периода, включен в процесния, подлежи на възстановяване, а не на приспадане от дължимото от работодателя обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ .

Това означава, че при предявяване на исковете по чл. 225 от КТ, ищецът е следвало да претендира в пълен размер /касателно периода, в който е бил безработен/, обезщетение от работодателя си в размер на брутното си трудово възнаграждение. Той обаче е предявил иска си само за разликата между него и изплатеното обезщетение за безработица и така е 6 и уважена претенцията му. Съдът не е можел да присъди обезщетение в поголям размер от претендирания, доколкото, съгласно чл. 6 от ГПК, съдът дава защита ако е поискана, докато се иска и само за това, което е поискано.