Решение № 233 от 24.11.2025, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 233 гр. Панагюрище, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилиан Бл. Венчев при участието на секретаря Н. Цв. Стоянова като разгледа докладваното от Емилиан Бл. Венчев Гражданско дело № 20245230100172 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, във връзка с. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във връзка с чл. 22, чл. 10, ал.1 и чл. 11, ал.1, т. 10 и чл.

19 от ЗПК, от Н. П. Й., с ЕГН: **********, от гр. Панагюрище, ж.к. „*****“ № 8, ет. 1, ап. 2, чрез адвокат А. Д., със съдебен адрес за призоваване: гр. София, район „Средец“ ж.к. „Яворов“ , ул.

„Хан Омуртаг“ № 74, ет.1, ап. 1 срещу „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от изпълнителния директор С Н Т, за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 921673/16.01.2023 г., сключен между ищцата и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, предвиждащ задължение за заплащане на неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за непредставяне на обезпечение.

В исковата си молба ищцата твърди, че на 16.01.2023 г. между нея и ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 921673/16.01.2023 г., за сума в размер на 950,00 лв., на 6 месечни вноски, при договорен лихвен процент 36% и годишен процент на разходите 42,58%; Общо дължимата сума възлизала на 1 063,28 лв., съобразно изготвения погасителен план. Сочи, че съгласно чл. 17, ал.1 от Договора се предвиждало, в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят, в срок до три дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД или с банкова, като третото лице – поръчител, както и банковата гаранция трябвало да отговарят на изискванията, посочени в Общите условия и се одобрявали единствено и по преценка от кредитора.

Ищцата твърди, че в случая страните са „уговорили“ обезпечение по договора, по причината, че когато се кандидатства онлайн за отпускане на кредит, софтуерният продукт на ответното дружество генерира автоматично преддоговорна информация по стандартен европейски формуляр, както и договор, в който е предвидено обезпечение под формата на поръчителство или 1 гаранция. Т.е., независимо какво пише в договора, на практика потребителят няма избор дали да даде обезпечение или не.

В исковата молба се сочи, че съгласно чл. 27, ал.1 от Договора, в случай, че потребителят не изпълни задължението по чл. 17, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Посочено е в исковата молба, че в погасителния план е предвиден месечният размер на дължимата неустойка. Сочи, че общо дължимата сума по кредита (главница и лихва) възлизала на 1 063,30 лв., докато общият размер на дължимата неустойка по чл. 27 възлиза на 566,41 лв. (53,3% от общо дължимата сума). Така, при изтеглен от ищцата кредит в размер на 950,00 лв., съгласно Погасителния план в края на срока по договора е длъжна да върне 1629,69 лв. (над 200% от изтеглената първоначално сума).

В исковата молба се твърди, че ищцата е заплатила сума в размер на 1 215,82 лв. Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 921673/16.01.2023 г. е недействителен на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от ЗПК, както и че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и ал. 2 и чл. 12, ал.1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Излага съображения, че съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ за всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Счита, че клаузата за неустойка в чл. 27, ал. 1 от Договора за паричен заем за заплащане на неустойката е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и в нарушение на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във връзка счл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

Поддържа, че клаузата не е индивидуално уговорена, а по съществото си представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор на потребителя дали да предостави обезпечение.

Твърди, че възнаграждението (неустойка за непредоставянето на такъв) за гарант/поръчител не е включено като разход в ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция. Счита, че в настоящия случай, записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т. 1 от ЗЗП, както и че с оглед неизпълнимостта на задълженията на ищцата по чл. 17 от процесния договор, предвидената в чл.

27 от Договора неустойка се явява скрито възнаграждение за ответното дружество, което трябва да бъде включено в ГПР, доколкото се явява общ разход по кредит, а това не е направено. От тук следва, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Договорената между страните лихва в размер на 36% годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави. Клаузата на чл. 1, т. 3 от договора, 2 която урежда възнаградителната лихва по договора накърнява равноправието между страните и противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед на което счита, че се явява нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, поради което сумата на стойност 113,28 лв., представляваща дължимата възнаградителна лихва за целия срок на договора е недължимо платена и подлежи на възстановяване на основание чл. 55, ал.1 , предл. първо от ЗЗД на ищцата.

Ищцата сочи, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 950,00 лв. (главницата), а до момента на предявяване на исковата молба ищцата твърди, че е заплатила сума в размер на 1 215,82 лв. и ако съдът приеме, че процесният договор за потребителски е недействителен, то клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение и клаузата за лихва са нищожни и ищцата е надплатена сумата от 265,82 лв.

Ищцата Н. П. Й. моли съда да осъди „СТИК -КРЕДИТ“ АД да й заплати сумата от 265,82 лв., представляваща дадено без основание, ведно със законната лихва за забава, от датата на подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане, на основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД. Претендира разноски.

Представя писмени доказателства: Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 921673/16.01.2023 г.; Погасителен план към договора.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД оспорва основателността на предявения иск. Не отрича, че на 16.01.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 921673/16.01.2023 г., по силата на който кредиторът е предоставил на ищцата заемна сума, която сума е следвало да бъде върната заедно с дължимото възнаграждение за ползването й, съгласно приложен Погасителен план.

Поддържа, че договорът е сключен от разстояние, като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от Кредитора и при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Сочи, че на същата дата, „СТИК-КРЕДИТ“ АД е предоставило на разположение на ищцата горепосочената сума, съгласно изразеното от нея желание чрез банков превод по посочена от Н. Й. банкова сметка в Кей Би Си Банк България.

Ответникът оспорва твърденията за нищожност на уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение, като излага становище, че договорът е сключен по инициатива на ищцата, при спазване изискванията на закона, след като на кредитополучателката е предоставената необходимата договорна информация, относно заявения размер на главница, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение. На Й. били изпратени проект на Погасителен план към договора, Стандартен Европейски формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). В посочените документи се съдържала предвидената в законите преддоговорна информация за желания кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.

В отговора се сочи, че сключвайки договора, ищцата е изразила недвусмислено съгласие със съдържанието му. Поддържа се становището, че макар да не е начислявана, включената в договора клауза за неустойка била валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Излагат се съображения, че доколкото неустойката представлявала самостоятелно съглашение по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, обективирано в един и същ документ с договора за 3 потребителски кредит, по отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД. Налице били основанията за възникването й неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява, в случая за непредоставяне на обезпечение по договора. Понеже се явявала парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх”, че в противен случай би се начислила, закономерно било в случай, че задължението, което обезпечава не бъде изпълнено, размерът на задължението да нарасне. Поради това само на това основание, не може да се счита, че е нищожна, предвид че това е присъщата за нея функция.

Ответното дружество твърдят, че в случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, което не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Затова размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, което зависило изцяло от волята на заемателя. Неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие спирало начисляването й.

Причината за евентуалното начисляване на такава неустойка, било единствено виновното поведение на ищеца. Считат, че договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. I от ОУ в размер на 0.9% дневно, бил съобразен с предвидените в чл. 92 от 33Д цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага, предвид присъщите на неустойката функции-освен обезщетителна, също и обезпечителна и санкционна. Целта й била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции, а вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни. При непредоставяне на обезпечение кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засягало неговия интерес. Нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката и ограничение на максималният размер. Допустимо било нейният размер да бъде и по-голям от размера на главното задължение. Доколкото по-големият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави.