Решение № 490 от 20.04.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 490 гр. Плевен, 20.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20234430106700 по описа за 2023 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от П. С. П., чрез адв. Д. М., против СИТИ КЕШ ООД, ЕИК***, с която са предявени иск с правно основание. чл. 26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, вр чл. 19 от ЗПК, вр. чл. 143 от ЗЗПотр, за прогласяване недействителността на клаузата по чл.11, ал.2 от Договор за паричен заем №***, и иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 145,41лв.- като платена без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ. Твърди се, че на 10.01.2023г., между страните е Договор за паричен заем №*** за сумата от 500лв. и срок на договора10.04.2023г; заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент 40,05% и ГПР от 49,93 %. Твърди се, че сумата по заема е следвало да бъде върната на 11 седмични анюитентни вноски, с определен падеж по погасителен план, от които една вноска от 3,89лв. и 10 вноски от 52,17лв. Твърди се, че на основание чл. 5, ал.1 от Договора, ищецът се е задължил, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, кредитът да бъде обезпечен чрез предоставяне на банкова гаранция или поръчители, които да отговарят да конкретно посочени изисквани. Твърди се, че на основание чл. 11, ал.2 от Договора, при неизпълнение на изискването за обезпечение, заемателя дължи сума от 145,41лв , която сума е включена в погасителния план, като вноската е в размер от 61лв. Твърди се, че клаузата по чл. 11 е нищожна, т.к. заобикаля закона- нормата на чл. 19, ал. 5 и чл. 33, ал.1 от ЗПК.

Твърди се също, че клаузата противоречи на закона, тъй като уговорената с нея неустойка, излиза извън присъщите й функции и противоречи и на добрите нрави. Твърди се, че общата сума по договора, в т.ч. и уговорената неустойка, са изцяло заплатени от ищеца.Претендират се разноски.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът СИТИ КЕШ ООД, ЕИК***, чрез 1 адв. Х.М., изразява становище за недопустимост, поради злоупотреба с право от страна на ищеца и евентуално – за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че от страна на ищеца е налице злоупотреба с право, като са налице образувани в ПлРС общо 6 искови производства, на една и съща дата, против ответника, с цел възлагане заплащането на разноски. Твърди се, че е налице нарушение на чл. 3 от ГПК. Оспорват се твърденията на ищеца за нищожност. Твърди се, че неустоечната клауза е действителна и е в съответствие с изискванията на закона; не е налице и заобикаляне на чл. 19, ал.5 от ЗПК. Посочва се, че заемателят- ищец е имал правото на отказ от договора, в 14- дневен срок от сключването му, без да е обвързан от неустойката. Посочва се, че процесният договор е бил сключен по искане на ищеца, на същият е предоставен СЕФ. Посочва се също, че заемателят е имал възможността да поиска удължаване на срока за представяне на обезпечение и/или да представи заместващо обезпечение. Твърди се, че от страна на ищеца е налице недобросъвестност по реда на чл. 12 от ЗЗД, при сключването на договора. Не се оспорва твърдението за пълно плащане на сумата по договора, в т.ч. и на уговорената неустойка.

Претендират се разноски.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото, с определение № 952/11.03.2024г, е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, факта на сключване на договор за Договор за паричен заем №***. и факта на изпълнение /пълно плащане/ от страна на ищеца, на сумите по договора, в т.ч. и дължимата неустойка

По делото се установява, видно от представеният договор за заем №***., че в полза на ищеца- заемател, е отпуската сума от 500лв, при фиксиран лихвен процент от 40,05% и ГПР от 49.93%.От съдържанието на Договора за заем- чл. 3.9 се установява, че заемателят следва да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1. Банкова гаранция или 2. Поръчител, които съобразно чл. 5 от Договора, следва да отговарят на конкретно изброени условия, което обезпечение, на основание чл. 5, ал.2, следва да бъде предоставено в тридневен срок от сключване на договора. Установява се също и не се спори между страните, че въз основа на клаузата по чл. 11, ал.2 от Договора, е уговорено, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, начисляването на неустойка в общ размер от 145,41лв., включена в погасителният план по договора, като част от месечната вноска.- съобразно погасителен план, седмичната погасителна вноска, с неустойка е в размер на 61лв. Както бе посочено по горе, безспорно е поделото и изплащане на цялата дължима сума по договора за заем, вкл. и сумата от 145,41лв.- неустойка. Съдът констатира, съобразно представените ПКО, че част от дължимата сума от 61лв. е заплатена в деня на сключване на договора и целият дължим остатък на 17.01.2023г.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявения иск с правно основание чл. 26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, вр. чл. 19 от ЗПК, вр. чл. 143 от ЗЗПотр.

2

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл. 11, вр. чл.5 от договора за заем е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Съдът намира, че уговорката в посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2 т.20 от ЗЗП. Заедно с това, вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план. Така, тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени 3 разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.

5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита- уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането и на неустойката като несъмнен разход, действителният ГПР по договора би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 11, ал.2 от процесният договор за заем е основателен и следва да бъде уважен като такъв. Както бе посочено по- горе, доколкото ищецът не предявен нарочен иск за прогласяване нищожността на целият договор за заем, съдът само констатира неговата нищожност в настоящето изложение.

По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД С оглед изхода на спора за недействителността на клаузата по чл. 11, вр. чл. 5 от Договора за заем, като основание за плащане на възнаграждението по него, в размер на 145,41лв, съдът приема, че даденото по него следва да се приравни на изначална липса на основание.

По делото е безспорно установено заплащането от страна на ищеца- заемополучател, в полза на ответника на сумата от 145,41лв.- неустойка по договора за заем.

На основание изложеното, предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен изцяло, като основателен и в полза на ищеца бъде присъден сумата от 145,41лв., ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ.

4

Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски, в размер на 100лв.- внесена държавна такса.