Решение № 4722 от 20.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4722 гр. София, 04.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100504945 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по електронната поща на 14.2.2022 г. и входирана в СРС на 15.2.2022 г., на ответника С. Д. Б., действащ чрез назначения му от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат Д. Т., срещу решение № 20009342/01.2.2022 г., постановено по гражданско дело № 56157/2018 г. на Софийски районен съд, 46 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Й. М. Т. на основание чл. 45 ЗЗД сума в размер на 7000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъпление по чл.144, ал. 3 вр. ал. 1 НК, извършено от ответника на 24.03.2015 г., около 22.50 часа, в гр. София, ж.к. „*******, ведно със законната лихва върху главницата от датата на деликта – 24.03.2015 г., до окончателното плащане на сумата; на М. В. Т. на основание чл. 45 ЗЗД сума в размер на 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК, извършено от ответника на 24.03.2015 г., около 22.50 часа, в гр. София, ж.к. „*******, ведно със законната лихва върху главницата от 1 датата на деликта – 24.03.2015 г., до окончателното плащане на сумата; на Д.

С. Т. на основание чл. 45 ЗЗД сума в размер на 7000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК, извършено от ответника на 24.03.2015 г., около 22.50 часа, в гр. София, ж.к. „*******, ведно със законната лихва върху главницата от датата на деликта – 24.03.2015 г., до окончателното плащане на сумата, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищците съдебно-деловодни разноски в размер на 1220 лева, както и да заплати по сметка на СРС държавна такса върху уважената част от исковете в размер на 760 лева, възнаграждение за вещо лице в размер на 643.50 лева и възнаграждение за особен представител в размер на 970 лева.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. При определяне размера на обезщетенията съдът не спазил чл. 52 ЗЗД, като присъдил такива над справедливия размер. От събраните по делото доказателства не се установявало ищците да са търпели описаните вреди. Били налице доказателства, от които се установявало съпричиняване. Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в цялост /с оглед твърденията в уточнителната молба пот 06.6.2022 г./ и да намали размера на обезщетенията.

Въззиваемите Й. М. Т., М. В. Т. и Д. С. Т. считат жалбата за неоснователна, поради което молят въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендират разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във въззивната жалба на ответника по същество се повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в отговора по чл. 131 ГПК, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:

Противно на доводите в жалбата, по делото са събрани доказателства – свидетелски показания и заключения на СПЕ, от които се установяват претърпените от тримата ищци неимуществени вреди. Тези доказателства не се опровергават, поради което и установено е по делото, че ищците са изпитали са силен стрес, страх не само за собствения си живот, но и за този на най-близките – родители, дете, съпруг. Усещането на страх, тревожност, безпокойство е продължило във времето, вкл. и към момента на приключване на устните състезания – 7 г. след събитието /към момента на извършения преглед е налице травматичен спомен за събитието и при споделяне се актуализира интензивно/. Тези негативни емоции са се отразили неблагоприятно на ежедневието на всеки от ищците, като са променени навици, начин на живот, довели са до нежелание за развлечения.

Ето защо доказани по несъмнен начин са претърпените от ищците неимуществени вреди, като въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че претендираните обезщетение съответстват общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В обжалваното решение първоинстанционният съд е изложил подробно съображенията, въз основа на които е определил размера, като конкретни доводи по тях въззивникът не е изложил. Ето защо и излишно е да се повтарят.

Неоснователно е възражението на ответника-въззивник за съпричиняване. Съобразно чл. 51, ал. 2 ЗЗД основание за намаляване на размера на отговорността на делинквента е, ако и пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице, когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в пряка причинноследствена връзка и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има обективен характер, като от значение е единствено наличието на такава обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното 3 отношение на пострадалия /т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г./. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.

Според преобладаващата съдебна практика приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие но винаги поведението му следва да бъде противоправно и да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен /решение № 89/07.07.2022 г. по т. д. № 1146/2021 г. на Върховен касационен съд, 1 ТО/. Тежестта да докаже наличие на такива действия/ бездействия носи ответникът /чл. 154 ГПК/.

От приетите по делото документи по НОХД, в които се съдържат изявления на ищците, имащи ненарочен за настоящия процес характер, не се доказва някой от пострадалите с думи или действия да е предизвикал осъществяването на заканата. Макар да е имало размяна на реплики между участниците, няма доказателства да са били обидни, заплашителни и пр., както и да са предизвикали поведението му. Наличие на интимна връзка между ищеца Й. Т. и трето лице също не е такова обстоятелство – не е противоправно, няма данни именно то да е предизвикало поведението на ответника. Отделно, с оглед разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, подобно обстоятелство не може да се съобрази по отношение определяне размера на обезщетенията на другите двама ищци.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно.

По разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемия М. Т. се следват своевременно поисканите разноски за производството пред въззивната инстанция в размер на 950 лева за адвокатско възнаграждение. Останалите двама не са представили доказателства за сторени разноски.

Предвид мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г.

4 по ТД № 6/2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото.

Ето защо въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда държавна такса за въззивно обжалване.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК по отношение на предявения от М. В. Т. иск.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20009342/01.2.2022 г., постановено по гражданско дело № 56157/2018 г. на Софийски районен съд, 46 състав.

ОСЪЖДА С. Д. Б., ЕГН ********** да заплати на М. В. Т. , ЕН ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 950,00 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА С. Д. Б., ЕГН ********** да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 ГПК сумата 380,00 лева, представляваща разноски за държавна такса за въззивно обжалване.

Решението, в частта с която е потвърдено решението на СРС, с което са уважени исковете на Й. М. Т. и Д. С. Т., подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчване на препис на страните. В останалата част решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5