Решение № 549 от 23.04.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 549 гр. Пловдив, 23.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20245300500587 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна, подадена от А. Д. Д., ЕГН **********, от гр.

Пловдив, ул. ***, чрез пълномощника по делото адвокат Г. М., против решение №56/04.01.2024г. постановено по гр.д.№10517/2023г. по описа на РС-Пловдив,VІІІ гр.с., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове за осъждането на “Вива Кредит” АД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление: гр.София, ЖК „Люлин - 7“, бул. ”Джавахарлал Неру” № 28 – АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 73Г да й заплати сумата 233 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по нищожна клауза за възнаградителна лихва от сключен между нея и праводателя на ответника („Вива Кредит“ ООД – гр.

София) Договор за паричен заем „Viva Standard 14“ № 5525931/08.05.2019 г.; сумата 299, 97 лева, представляваща недължимо платена неустойка по нищожна клауза за неустойка от Договора за паричен заем „Viva Standard 14“ № 5525931/08.05.2019 г., и сумата 50 лева, представляваща недължимо платена такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане на заема по нищожна клауза за такса за експресно разглеждане от Договора за паричен заем „Viva Standard 14“ № 5525931/08.05.2019 г.

1

Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение решение.

Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковите претенции да бъдат уважени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото “Вива Кредит” АД, ЕИК 201995287, чрез процесуалния представител адвокат А.Н., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, предявен от ищцата А. Д. Д., ЕГН **********, за осъждане на ответника „Вива кредит“ АД да й върне сумата от 233 лева - недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем „Viva Standard 14“ № 5525931/ 08.05.2019г.; сумата от 299, 97 лева - недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание неустойка по договор за паричен заем „Viva Standard 14“ № 5525931/08.05.2019.; сумата от 50 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на основание такса за експресно разглеждане на заявка за кредит по договор за паричен заем „Viva Standard 14“ № 5525931/08.05.2019г.; ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба18.07.2023г. до окончателното им заплащане. В исковата молба са изложени твърдения, че сключеният между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, договор за кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял 2 на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Изложени са доводи, че уговорената в договора възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, а клаузата в договора за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит била нищожна поради противоречието й с разпоредбата на чл.10а от ЗПК.

С обжалваното решение исковата претенция е отхвърлена, като първоинстанционният съд е приел за неоснователни доводите на ищцата за недължимо платени от нея суми по нищожни клаузи за възнаградителна лихва, неустойка и за експресно разглеждане на заявката за отпускане на заема.

От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се установява от писмените доказателства, че между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил сключен договор за паричен заем 5525931/08.05.2019г., съгласно който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 2000 лв. за срок от 44 седмици, при посочени в договора годишен лихвен процент- 40,32%, годишен процент на разходите- 49,35%. С чл.1,ал.3 от договора кредитополучателят се е задължил да заплати такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем в размер на 1100 лв., която се плаща разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.

Съгласно чл.4, ал.1 от договора заемателят се е задължил в 3- дневен срок от усвояването на сумата по договора да предостави на заемодателя обезпечение- поръчител- физическо лице, което да отговаря на посочени в договора условия, или банкова гаранция, а съгласно чл.4, ал.2 при неизпълнение на посоченото задължение заемателят дължи неустойка в размер на 733,26 лв., която се плаща разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.

По делото няма спор между страните, а и се установява от представената от ответното дружество справка, че по посочения договор ищцата му е заплатила сумите 233 лв.- възнаградителна лихва; 299,97 лв.неустойка и 1100 лв.- такса за експресно разглеждане на заявка за кредит.

3

Доводите на ищцата, че посочените суми са били заплатени без основание, тъй като договорът за заем е недействителен са основателни.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно от представения по делото договор за кредит кредитополучателят се е задължил да заплати такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за кредита, както и неустойка за непредоставяне на обезпечение. които се начисляват и заплащат заедно с погасителните вноски по кредита.

По делото се установява от съдържанието на договора, а и по това няма спор между страните, че размерът на така уговорените такси и неустойка не е бил включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита.

Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК " общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително 4 разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая уговорените в договора такса за допълнителна услуга и неустойка не са били включени в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането им са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му. Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите , които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.

Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. П ри сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. При това положение е нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допусне той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в 5 резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.

Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От изложеното дотук е видно, че заплатените от ищцата на ответника възнаградителна лихва по договора, такса за експресно разглеждане и неустойка се явяват недължимо платени съгласно чл.23 от ЗПК по недействителен договор за кредит, поради което претенцията за връщането им е основателна и следва да се уважи, като ответното търговско дружество бъде осъдено да върне на ищцата платените по договора без основание сумите от 233 лв.- възнаградителна лихва; 299,97 лв.- неустойка и 50 лв.- такса за експресно разглеждане на заявка за кредит.