Решение № 777 от 23.07.2024, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 777 гр. Кюстендил, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Ем. Антова при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело № 20241520100091 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба вх. № 465/12.01.2024г. на К. И. М. срещу „Кредито“ ЕООД.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клауза от Договор за потребителски кредит от разстояние № OL00072286, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 лв., представляваща частична претенция от сума в общ размер на 110 лв. – платена без основание по процесния договор, ведно със законната лихва, считано от дата на депозиране на исковата молба да окончателно изплащане. В исковата молба се твърди, че на 06.12.2022г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит от разстояние № OL00072286, съгласно който страните се уговорили да се отпусне заем в размер на 500 лв. при срок на погасяване от 30 дни чрез една погасителна вноска при лихвен процент 0% и лихва в размер на 0%. Било предвидено, че се дължи такса за бързо разглеждане в размер на 110 лв., съответно по представения на ищеца погасителен план същият следвало да върне сумата в общ размер на 610 лв. Ищецът погасил всички свои задължения по процесния договор. Счита, че доколкото имал качеството на потребител, досежно процесния договор приложение намирали разпоредбите на ЗПК. Твърди се, че договорната клауза, с която е уговорена 1 таксата в размер на 110 лв., била нищожна като противоречаща с добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, и поради това, че била сключена в противоречие на разпоредбите на чл.11, чл.19, ал.4 ЗПК във вр. с чл.22 ЗПК, както и по чл.143, ал.1 ЗПК. Излага следните съображения, а именно че кредиторът по един договор за кредит не можел да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а посочената такса се явявала точно такава. Счита, че е налице нарушение на добрите нрави, доколкото бил нарушен правен принцип, а именно – този на добросъвестността, както и на справедливостта. Искането към съда е да се уважат предявените искове.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба.

Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит със соченото от ищеца съдържание. Не се оспорва и обстоятелството, че ищецът е погасил задълженията си по договора, но след падежа, а именно на 30.01.2023г. е заплатил чрез платежната система „Easy Pay“ 625 лв. Твърди се, че след проверка в търговските книги на дружеството се установило надвнесени суми по процесния договор в размер на 125 лв. Това било така, доколкото услугата, за която била предвидена таксата в размер на 110 лв., не била предоставена, съответно било взето решение тази сума, заедно с 15 лв., представляващи такса за просрочие, да бъдат върнати на ищеца, което и било направено на 21.02.2024г. Дружеството било извършило два превода в полза на ищеца по два договора, сключени помежду им в общ размер от 260,29 лв.

Връщането на посочените суми било сторено, преди да получи препис от исковата молба. С оглед гореизложеното, счита се, че установителния иск за прогласяване на недействителността на процесната клауза се явявал недопустим поради липса на правен интерес от водене на иска, доколкото уважаването му нямало да доведе до последваща размяна на блага по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД, предвид че претенцията на ищеца е погасена изцяло от ответника. Излага твърдения досежно правния интерес по чл.124 ГПК по принцип, като се позовава и на съдебна практика. Искането към съда е да прекрати производството по иска по чл.26 ЗЗД като недопустим и да присъди разноски на основание по чл.78, ал.4 ГПК. По отношение на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД твърди се, че ищецът нямал интерес от водене на същия, под евентуалност, в случай, че бъде разгледан – иска се да бъде отхвърлен и да се присъдят разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК.

В проведеното открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С депозирани молби от страните, същите уведомиха съда за служебната ангажираност на пълномощниците им и изразиха желание делото да се разгледа в тяхно отсъствие. С молба вх. № 7269/17.06.2024г. ищецът е направил искане за изменение на иска, предявен на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, по отношение на неговия размер, а именно – същият да се увеличи до сумата в размер на 125 лв. Това искане съдът е намерил за своевременно сторено и като такова го е уважил. По делото са ангажирани писмени доказателства, както и е назначена 2 и изслушана съдебно-счетоводна експертиза.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са два обективно съединени иска: установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

При разпределяне на доказателствената тежест в производството, съдът е указал на ищеца, че същият следва, в условията на пълно и главно доказване, да установи по иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, наличието на следните предпоставки: иска с правно основание чл.26, ал.1, ЗЗД и чл.146 ЗЗП, вр. чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че част от съдържанието на договора включва клауза, предвиждаща заплащане на такса в размер на 110 лв. В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника.

В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на валидно правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него, наличието на валидна клауза, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на същия, че същата е индивидуално уговорена, респ. че е налице основание за получаването на сумата, както и че е върнал преди получаване на исковата молба сумата в размер на 125 лв.

Съдът е определил като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства: че между страните е сключен Договор за потребителски кредит от разстояние № OL00072286, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, както и че ищецът е заплатил всички задължения по него.

По отношение на иска за прогласяване на нищожност договорната клауза, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане съдът намира следното:

На първо място, съдът счита възражението на ответника за недопустимост на иска за неоснователно. Действително, в хипотезата на предявен осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въпросът за валидността на правоотношението, по което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на основанието за имущественото разместване и съдът поначало дължи произнасяне по него в мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният установителен иск за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Последното обаче не води до липса на правен интерес от предявяване на иск за прогласяване на нищожност, в случай че 3 осъдителният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД поради някаква причина се явява неоснователен. Предметът на иска за прогласяване на нищожността на договора е именно това – да се изследва въпросът дали е налице такъв порок в договора, че да е налице нищожност на същия и тя да бъде прогласена със сила на присъдено нещо, съответно, последиците от договора не са настъпили или пък не е налице такъв порок и със сила на присъдено нещо да се установи, че договорът е валиден и породил целените с него правни последици.

Съответно, при анализ на договорните клаузи на процесния договор се установява, че в Т.2.2 е предвидена възможност при изрично заявено желание на кредитополучателя да ползва допълнителна, незадължителна услуга за експресно разглеждане на кандидатури за кредит, която гарантира експресно разглеждане на искането за кредит на кредитополучателя, съответно отговор до 20 минути от изпращането му, а съгласно Т.2.5 е предвидена такса за посоченото експресно разглеждане като размерът на същата била описана в условията и параметрите на договора за кредит. От Приложение 1 – Погасителен план се установява, че размерът на дължимата такса възлиза на 110 лева.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл.9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Искането за отпускане кредит представлява елемент от фактическия състав по сключване на договора за кредит, поради което разглеждането му от кредитора представлява необходимо условие за отпускането и усвояването на кредита и не би могло да се подведе под дефиницията за „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал.1 ЗПК, за която дейност е предоставена законова възможност кредиторът да събира допълнителни такси. В действителност уговорената такса не се дължи за предоставяне на каквато и да било услуга, а за извършване на оценка на кредитоспособността на потребителя съгласно чл.16 и сл. ЗПК, която дейност законът възлага като преддоговорно задължение на кредитора и за чието извършване законът не урежда събиране на допълнителна такса извън възнаграждението на кредитора по договора за кредит. В този смисъл таксата 4 за „бързо разглеждане“ на искането за отпускане на кредит представлява допълнително възнаграждение за изпълнение на едно законово преддоговорно задължение на ответника, а не за предоставяне на потребителя на някакво допълнително благо извън същественото съдържание на кредитното правоотношение. За този извод е без значение въпросът дали срещу заплащането на таксата потребителят в действителност получава по-бързо разглеждане на искането или не, защото действията, за които тази такса се събира, сами по себе си нямат характера на допълнителна услуга, за чието предоставяне /бързо или бавно/ ответникът може да получава допълнително възнаграждение. Нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК е императивна, поради което същата не може да бъде дерогирана от страните по договора, а клаузите от договора, които са в противоречие с императивните й предписания, са нищожни поради противоречие със закона. Наред с това, от приетото по делото заключение по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като добросъвестно и професионално изготвена, се установява, че ако посочената такса бе включена в годишния процент на разходите /ГПР/, последният би възлизал на 987,22%. А същата е следвало без съмнение да бъде включена в ГПР предвид дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Това от една страна води до нарушение на закона, но и на добрите нрави, с оглед на спазване на принципа на добросъвестността, дължима в отношенията между страните по облигационните правоотношения, предвид че потребителят /ищецът/ е бил въведен в заблуждение досежно икономическите последици на договора, тоест относно размера на разходите по същия. Липсата на валидно определен ГПР води до чл.11, ал.1, т.10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.