Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1419 от 27.03.2025, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 1039/2023
Вид
Решение № 1419
Подписан
27.03.2025
В сила
23.04.2025
Състав
Михаела Светлозар Лазарова

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 10 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 79, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68г, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.7 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал.1, т.9а · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33 · Закон за потребителския кредит
  • чл.37 · Закон за правната помощ
  • чл. 4 · Конституция на Република България

РЕШЕНИЕ

№ 1419 гр. Пловдив, 27.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20235330101039 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749, конституиран като универсален правоприемник на заличения в хода на процеса първоначален ищец „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. № 542097902, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон България, ЕИК 204915054, против Н. А. П., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит №..... от 21.06.2016 г., с предоставена сума от 35000 лева, платим до 05.07.24 г., с дължима такса ангажимент за фиксиране на лихвен процент, предсрочно изискуем от 05.08.2021 г., поради неплащане на вноски, за което отв. бил уведомен.

Ищецът се снабдил със Заповед по чл. 410 ГПК № 8639/02.12.2022 г. по ч.гр.д.

№ 16189/22 г. на ПРС, за неплатените суми от: 16651,44 лева – главница и 2080,47 лева – обезщетение за забава за периода 05.08.2021 г. – 27.10.2022 г., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 09.11.22 г. до 1 окончателното погасяване. Претендира разноските в двете производства. Възразява за прекомерност на насрещните.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор, с който оспорва исковете. Твърди недействителност на договора, на осн. чл. 22 ЗПК, с нарушение изискванията на чл.

10, ал. 1 ЗПК – с шрифт по – малък от 12; чл.11, ал.1, т.7 ЗПК – некоректно посочен общ размер на кредита; чл. 11, ал.1, т.9а ЗПК – неяснота на лихвения процент; чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК – посочен ГПР, който не отговарял на действителния; нищожност на таксата ангажимент, уговорена в противоречие с добрите нрави и прекомерна, водеща до скрито оскъпяване и неоснователно обогатяване за търговеца. Уведомлението за предсрочна изискуемост не било връчено. С извършените плащания били погасявани такси и лихви. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноските в двете производства. Възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение, възражението за недължимост е подадено в срок, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е подписан процесният договор за потребителски кредит № ... от 21.06.2016 г. /вж.

Определение по чл. 140 ГПК № 6761/13.06.2023 г. – л.52-53/.

От договора за потребителски кредит се установява наличието на съглашение за предоставяне на парична сума, като видно от: платежно нареждане за получена сума /л.37/, както и от ССЕ – която се кредитира като ясно и компетентно изготвена, неоспорена – ответникът реално е получил като кредит /чиста стойност/ – сумата от 34 300 лева /след приспадната такса ангажимент от 700 лева/. Това е и реално предоставеният финансов ресурс.

Договорът ведно със съпътстващите документи са подписани от ответника, спор по тези въпроси и получената сума – няма.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на 2 императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора, освен посочените от ответника в ОИМ, за които съдът, дори и без възражение по предявените искове, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

3

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК /в сила към момента на скл. на договора/, регламентира задължение за изготвяне на текстовата част на съглашението с шрифт не по – малък от 12. По делото е приета СТЕ, която съдът изцяло кредитира, от която се установява, че размерът на шрифта е в диапазона между 11,6 pt и 11,7 pt. Само изложеното е достатъчно, за да се приеме недействителността на договора – така Решение № 705/13.12.2021 г. по в.гр.д. № 2533/21 г. на ПОС; Решение № 28/07.01.2022 г. по в.гр.д. № 1849/21 г. на ПОС и др.

Налице са обаче и други нарушения.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 9,69 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и таксата и за какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и таксата или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на съответния размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер.

Потребителят е заставен да тълкува волята на кредитора, за да прецени какъв е размерът на дължимото от него възнаграждение под формата на договорна лихва. При това положение, реално приложимият лихвен процент остава неясно, неточно и не по разбираем начин посочен в договора за кредит, което препятства възможността на потребителя ефективно и обосновано да прецени какви биха били икономическите последици за него във връзка с конкретното кредитно правоотношение.

В този смисъл, съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

4

Налице е и друго нарушение, тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. В самия договор никъде не е посочен начин на формиране на ГПР. Отразеното в СЕФ /л.13/ не може да компенсира горната липса, т.к. и посоченото в него е неясно, не е отнесено като компоненти към процесното правоотношение, т.к. описанието е принципно и общо, като съдържа и неяснота относно сочения „матуритет“.

Липсва и ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 10,76 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Не е посочено каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумата за такса ангажимент /принципно недължима, съгл. чл. 10а, ал. 2 ЗПК/ е приета за разход по кредита, каквато реално представлява. Предвид това, не може да се провери и дали вписаният в договора процент на разходите на годишна база е действително приложимият в отношенията между страните.