Решение № 1378 от 07.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1378 гр. София, 07.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100511578 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

С решение № 6056 от 07.06.2022 г., постановено по гр.дело № 32615/2021 год. по описа на СРС, Г.О., 88 състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, срещу А.Е.Д., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.“*******“, бл.*********, ап.22, на основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД искове, че А. Е. Д. дължи на „Топлофикация София” ЕАД следните суми: сумата 3338,53 лв. - представлява главница, формирана от дължимите суми за доставена топлинна енергия за периода 01.12.2017 г. - 30.04.2020 г. и сума за изравняване /доплащане/ по изравнителна сметка, отразена в обща фактура № 0096707368 от 31.07.2018 г., за имот, находящ се в гр.София, ж.к. „******“, бл.******* с аб. № 200136, сумата 74,28 лв. - главница за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.03.2018 г. - 30.04.2020 г., ведно със законната лихва върху двете главници за периода от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 25.03.2021 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 419,59 лв. - обезщетение за забава 1 върху вземането за топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до 12.03.2020 г. и периода от 09.04.2020 г. - 15.03.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 16857/2021 г. по описа на СРС, 88 състав, като е отхвърлен иска за главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 3338,53 лв. до пълния предявен размер от 3595,82 лв. и за прогнозно начислените суми за периода 01.05.2017 г. - 30.11.2017 г., иска за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 419,59 лв. до пълния предявен размер от 477,30 лв. и за периода 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г., както и е отхвърлен изцяло иска за сумата в размер на 13,28 лв. за периода 01.05.2018 г. 15.03.2021 г. - обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение. С решението на съда е осъден А. Е. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******“, бл.*********, ап.22, да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„**********, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, разноски за исковото производство в размер на 610,88 лв. по съразмерност, както и разноски за заповедното производство в размер на 122,70 лв. по съразмерност. С решението на съда е осъдена „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„**********, да заплати на А. Е. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******“, бл.*********, ап.22, на основание чл.78, ал.3 ГПК, разноски за исковото производство по съразмерност в размер на 7,89 лв.

Срещу постановеното от СРС, 88 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника А. Е. Д., чрез пълномощника адв.Ц. С., с искане същото да бъде отменено, в частта, с която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло така предявените установителни искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.

Въззиваемата страна -ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Ралица Петракиева оспорва жалбата, по съображения изложени в в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното р е ш е н и е -потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от 2 легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София срещу ответника А. Е. Д., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, с която същите са уважени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е 3 основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

В жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят единствено е посочил общо в жалбата, че решението на СРС е неправилно и необосновано, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.

Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от 4 решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.

За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.

Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.