Решение № 2061 от 30.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2061 гр. Пловдив, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330119260 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от П. В. Д., ЕГН **********, против „Микро Кредит” АД, ЕИК 202073629, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 54.39 евро, представляваща платено в периода 02.11.2023 год. до 30.10.2024 год. възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги към договор за кредит №***, сключен между страните, поради нищожността на клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги към договор за кредит № ***, сключен между страните. /цената на иска е съобразено с допуснатото изменение на исковата претенция с протоколно определение на съда в с.з. от 03.04.2026 год./

Ищецът твърди, че на 02.11.2023 год. е сключил с ответното дружество договор за допълнителни услуги към договор за паричен заем Microcredit № ***. Твърди, че към договора за кредит е сключен договор за допълнителни услуги, като в раздел т. 3 от договора, наименован „Предмет срок и цена на договора“ са установени допълнителни услуги към договора за кредит, с установена цена на пакета от допълнителни услуги от 676.90 лева. Ищецът твърди, че уговореното възнаграждение от 676.90 лева за пакет от допълнителни услуги противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че съгласно константната съдебна практика противоречи на добрите нрави съглашение, в което престациите са явно нееквивалентни. Счита, че възлагането на потребителя на задължения, които следва да изпълнява 1 търговеца са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна по договора в гражданския и търговския оборот. Сочи, че установяването на такова задължение е в противоречие с нормата на чл. 143 ЗЗП. Твърди се, че споразумението има типов характер и е изготвено предварително и като такова води до лишаването на страната от възможността й да влияе на съдържанието му, което в нарушение на чл. 146, ал. 1 във вр. с ал. 2 ЗЗП. Счита, че услугите по допълнителния договор са установени като такива само привидно и с цел да бъде заобиколен закона, а в действителност те представляват услуги по усвояването и управляването на кредита, като по този начин се стига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че тъй като е извършвал плащания по нищожна клауза от договора за допълнителни услуги към договор за кредит, в която е установено задължение за заплащане на пакет от допълнителни услуги, то следва да му бъдат върнати недължимо извършените плащания по тази клуза.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приложения по делото Договор за кредит № ***, /л.6,7/ се установява, че между страните е възникнало заемно правоотношение, по силата на което ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1000 лева срещу насрещното задължение на ищеца да върне предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс на 7 месечни погасителни вноски в размер от 162.77 лева всяка, или сумата в общ размер от 1139.39 лева. Не се спори, че заемната сума е усвоена. Договорен е годишен лихвен процент от 40,48 %. и ГПР в размер на 48.90%. Към договора е представен погасителен план, връчен на ищеца.

Между страните е сключен и Договор за допълнителни услуги към договор за кредит № *** /л.8/., в който е установено, че „Микро Кредит“ АД предоставя на клиента пакет от допълнителни услуги „Комфорт“, с който се предоставят следните услуги: 1. Посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на „Микро Кредит“ АД; 3. Безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4. Разглеждане до минути; 5.

Преференциално обслужване и 6. Право за участие в специални промоции. В клаузата на т. 3 от Договора е установено задължение за заплащане на възнаграждение на 7 месечни вноски от по 96.70 лева, платими на 02-ро число на месеца. В договора е установено, че допълнителните услуги се предоставят като допълнение към договор за заем - след попълване и подписване на формуляр с искане за допълнителни услуги, като допълнителните услуги не са задължителна предпоставка за сключване на договора за заем и предоставяне на заемната сума. Договорено, че за предоставените допълнителни услуги клиентът се задължава да заплати цена, като „Микро Кредит“ АД се задължава да предостави допълнителните услуги в рамките на работното 2 време на офисите си и след предварителна уговорка между клиента и представител на дружеството. Съдът намира, че клаузата от договора за допълнителни услуги, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за закупен пакет „Комфорт“ е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Така установената клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника.

В случая при установен размер на отпусната главница от 1000 лева по договора за заем, е предвидена и задължение по договор за допълнителни услуги, сключен към договора за заем, което е в размер, близък до размера на отпуснатата главница, а именно за сумата от общо 676.90 лева, платима на 7 погасителни вноски от по 96.70 лева.

По този начин са установени допълнителни разходи по кредита, което води до увеличаване на възнаграждението за кредитодателя.

Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя.

По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на допълнителни услуги срещу възнаграждение.

Не се оспорва обстоятелството, че сумата по тези допълнителни услуги не е включена при формиране на размера на ГПР. Доколкото същата е в размер почти равен на отпуснатата в заем сума, то включването й ще доведе до значително нарастване на ГПР.

По така изложените съображения клаузата на чл. 3, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави. Последица от нищожността на клаузата е дължимостта на връщането на платеното по нея.

От изготвената по делото съдебно счетоводна експертиза се установява, че за допълнителните услуги по чл.3 от договора за допълнителни услуги е в размер на 106.37 лева или 54.39 евро.

3

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор в полза на ищцата се следват разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 25.56 евро - платена държавна такса и сумата от 102.26 евро – депозит за вещо лице.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв. от мл.адв. Т. Д.. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по- нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат 4 да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК. Съобразявайки практиката на Съда на ЕС и на Върховния касационен съд съдът намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител в размер на сумата от 160 евро.