Решение № 1063 от 29.03.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1063 гр. Пловдив, 29.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330106898 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 против Т. Н. А., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 27.06.2019 г. между ответника и трето лице – кредитор „Кредит тайм“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем № ..., при общи условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 5000 лева, платима ведно с договорна лихва, с падеж 27.02.2020 г.

Ответникът погасил частично.

На 12.05.2020 г. било подписано приложение № 1 към рамков договор за цесия от 28.11.2018 г., с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед по чл. 410 ГПК № 1389/09.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2039/21 г. по описа на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми:

3830,32 лева – главница; 368,66 лева – обезщетение за забава за периода 06.09.2019 г.

– 03.02.2021 г. Моли се за уважаването им. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Възразява за недействителност на договора, на осн. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, чл. 19, ал.1 и ал. 4, чл. 33 ЗПК. По договора били платени недължими суми /за лихва, неустойка и такса/, поради което и съгл. чл. 23 ЗПК, следвало да се дължи само неплатената част от главницата, като само от нея бъдат приспаднати всички други платени суми. Обезщетението за забава не било дължимо, съгл. чл. 23 ЗПК и поради липса на отправена покана. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и „Кредит тайм“ ЕООД е подписан договор за паричен заем № .... от 27.06.2019 г., като предоставената сума от 5000 лева е усвоена; вземанията по договора са прехвърлени на ищеца на 12.05.2020 г. с приложение № 1 към рамков договор за цесия от 28.11.2018 г.

По договора са извършени плащания в твърдения от ищеца размер от 1169,68 лева за главница; 305,11 лева за възнаградителна лихва; 843,21 лева за неустойка и 40 лева за такса /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 10728/13.12.2021 – л.74-75/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги прецени и съпостави с приетите писмени доказателства.

Договорът е сключен, уговорената сума – приета от потребителя, падежът за плащане е настъпил, неплатените вземания са цедирани на ищеца, за което ответникът е уведомен. АСВ е материалноправно активно легитимиран нов кредитор.

В договора е посочена предоставена сума от 5000 лева, фиксиран ГЛП 39 %;

ГПР – 47.96 %; общ размер на плащанията – 8990,80 лева; неустойка от 3279,15 лева, при съответни 35 вноски по размер с и без нея; последно плащане на 27.02.2020 г.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като 2 основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

„Кредит тайм“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като 3 същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 39 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Няма уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Тоест - не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и, че същият е фиксиран. В този смисъл, съдът приема, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

От самото съдържание на договора, не става ясно и на какъв размер възлиза дължимата възнаградителна лихва. Това не се установява и от приложения погасителен план.

На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва 4 по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В случая, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Като обща дължима сума по договора е записана 8990,80 лева, но тя не съответства на посочения ГПР – 47,96 %, тъй като надвишава почти двойно предоставения кредит и то за период по – малък от 1 година. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност при лихва от над 30% и неустойка от 3279,15 лева, в размер, близък до този на отпуснатия кредит.

Посоченият в договора годишен процент на разходите от 47,96 % не отговаря на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания представлява 65,58 % от предоставения кредит. Това е така и, защото още при самото му сключване е предвидено уговорената неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от подписване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно ФЛ – поръчители, т.к. следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.