Решение № 16 от 16.01.2026, Районен съд - Провадия

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. Провадия, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Цветанова при участието на секретаря М. Т. С. като разгледа докладваното от Петя Цветанова Гражданско дело № 20253130100084 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл.

11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК от Н. И. К. с ЕГН **********, адрес **** против **** с ЕИК ****, седалище и адрес на управление **** с искане за приемане на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 1073557/16.05.2024 г. е нищожен поради противоречие със ЗЗП и ЗПК, в евентуалност, че клаузата на чл. 11 от договора е нищожна поради противоречие със закона.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения:

На 16.05.2024 г. страните сключили договор за потребителски кредит № 1073557 за предоставяне от ответника на ищеца заемни средства в размер на 1000,00 лева при фиксиран лихвен процент 50 %, годишен процент на разходите 62,27 %. Съгласно погасителен план ищецът следвало да внесе 6 вноски.

Ищецът твърди, че договорът за кредит е нищожен поради неспазване на чл. 10, ал. 1, т. 11, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Твърди, че уговореният ГЛП е прекомерен, надвишаващ трикратния размер на законната лихва; ГПР по скрит начин е увеличен като в него не е включена дължимата неустойка – с чл. 5 от договора заемателят се задължил да предостави на кредитора обезпечение, а при неизпълнение ще бъде начислена неустойка в размер на 646,38 лева. Заявява, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР като така потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на кредита.

Твърди, че неустойката е акцесорно задължение и уговарянето е в

1 отклонение на принципите на чл. 92 от ЗЗД. Заявява, че е уговорена за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, с което излиза извън присъщите функции.

Кумулирането към погасителните вноски довело до скрито оскъпяване на кредита, извън посочените ГЛП и ГПР. Моли се за уважаване на претенцията и за присъждане на разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника.

Оспорва исковата молба като неоснователна. Не оспорва твърдението, че неустойката не е част от ГПР, като твърди, че не следва да се добавя към него. Твърди, че клаузата за неустойка не е част от съществените параметри на договора за заем и е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Излага, че в случай, че уговорката за неустойка се приеме за нищожна, същата следвало да се счита за изначално неуредена между страните и твърдението за нищожност на целия договор поради това, че е не е включена в ГПР, е неоснователно.

Твърди, че са покрити всички изисквания на ЗПК. Клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена ясно и разбираемо като за потребителя не се създавало съмнение каква е конкретната стойност на цената, която се задължава да плати. Твърди, че с клаузата за неустойка не се е постигнало заобикаляне на закона, а при формирането на ГПР са спазени всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Посочва, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, а е проявление на свободата на договаряне между страните, уговорена след сключване на договора. Оспорва твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент е в противоречие с добрите нрави. Твърди, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им и дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който е поел, е могъл да упражни правото си на отказ от договора. Оспорва да е налице неравноправност по ЗЗП, излага, че потребителят е бил наясно с икономическите последици от сключването на договора.

Излага, че в периода април 2024 г. – януари 2025 г. ищецът сключил общо 4 договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, което опровергавало твърденията му, тъй като многократно се запознавал с условията на един вид кредитен продукт и процесният договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

В съдебно заседание ищецът с писмена молба поддържа исканията си.

Сочи, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита и по този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Твърди, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до 2 скритооскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите нараства допълнително. Моли за уважаване на иска и за присъждане на сторените разноски и за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

Ответникът с писмена молба поддържа писмения отговор и моли за отхвърляне на исковете, като счита, че не са налице основания за присъждане на адвокатско възнаграждение, в евентуалност моли да бъде определен под предвидения минимум.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като взе предвид становището на страните, съдът намира следното от фактическа и правна страна:

За уважаване на предявените искове в тежест на ищеца е възложено да установи, че между него и ответника е бил сключен процесният договор с описаните параметри; че процесният договор е нищожен на посоченото от него основание. В тежест на ответника е да установи твърденията и възраженията, от които черпи изгодни за себе си правни последици, като при проведено от ищеца доказване относно сключен договор следва да установи, че е сключен при спазване изискванията на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № 1073557/16.05.2024 г. по който на ответника от ищеца са предоставени заемни средства в размер на 1000,00 лева при фиксиран лихвен процент 50 %, годишен процент на разходите 62,27 %; че посочената в договора неустойка не е включена в ГПР.

Процесният договор за кредит е сключен между търговско дружество, предоставящо кредити и физическо лице, действало при сключване на договора като такова, тоест има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК. Сключеният договор представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, съгласно чл. 23 от ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК определя за общ разход по кредита за потребителя всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за 3 кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В настоящия случай договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, в екземпляр за всяка от страните. Видни са датата и мястото на сключване, срок, общия размер на кредита и условията за усвояването му, размер на лихвен процент.

Съгласно чл. 5 от договора, ще бъде обезпечен с поне едно от посочени обезпечения. Съгласно чл. 11 от договора, в случай, че кредитополучателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 646,38 лева, платима разсрочено съобразно посочения в Приложение № 1 от договора начин.

Съдът счита, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която норма договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Договаряне за дължима неустойка в случай на непредставяне на обезпечение противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране.

Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На последно място, уговарянето на такава неустойка противоречи на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавя задължение за заплащане на още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Налице е противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което влече недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл.

4 първо от ЗЗД. Искът за прогласяване на недействителността на договор за потребителски кредит № 1073557/16.05.2024 г. следва да бъде уважен като основателен и доказан.

Страните са направили искания за присъждане на разноски. Съдът счита, че с оглед достигнатия извод, че договорът за потребителски кредит е недействителен, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 73,44 лева, представляващи платена държавна такса.

Претендираното адвокатско възнаграждение е за предоставена безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съдът, като взе предвид правната и фактическа сложност на делото, приключило в едно съдебно заседание, на което процесуалният представител не се е явил, реално извършените процесуални действия, естеството на спора, вида, броя и общата цена на исковете, като съобрази предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения – като ориентир и съобрази Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. и Решение на СЕС от 23.10.2025 г. по дело С-744/23, счита, че дължимите в случая разноски се определят в размер на 200,00 евро с ДДС, които следва да бъдат присъдени в полза на пълномощника.