Решение № 143 от 11.03.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. София, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело № 20241001000759 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от „Трейс груп холд“ АД, с която обжалва решение № 937 от 02.07.24 г., постановено по т. д. № 1 207/22 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, в частта в която съдът е отхвърлил искането за присъждане на законната лихва от 01.07.22 г. (датата на подаване на исковата молба) до 08.11.23 г.

В жалбата се твърди, че в тази част атакуваното решение е неправилно.

Твърди, че съдът неправилно е приел, че ответникът е изпаднал в забава, считано от 09.11.2023 г. В тази връзка релевира довод, че независимо че фактура не е издадена до завеждане на делото, то следва да се приеме, че още с исковата молба изпълнителят е отправил покана за заплащане на дължимото му възнаграждение и от този момент ответникът е изпаднал в забава, т.е. самата искова молба има значение на покана. Твърди, че издаването на фактурата е счетоводна операция, като не тя е основание за дължимост на плащането, а реалното изпълнение на възложената работа, по делото е установено, че е изпълнена и приета от възложителя много преди подаване на исковата молба. Твърди, че уговорката за издаване на фактура следва да се тълкува във връзка с изпълнението на данъчното задължение на доставчика да състави такава, тъй като изпълнението по процесния договор е облагаема доставка по смисъла на ЗДДС, но неиздаването й не препятства настъпване на изискуемостта на задължението, в който смисъл е и трайната съдебна практика. На последно място дори хипотетично да приеме, че по отношение СМР по договора условие за изпадане в забава на ответника е издаването на фактура съгласно чл.

3.4 от договора, на който съдът се е позовал, то същото условие не следва да е приложимо за заплащането цената на проектирането, доколкото не представлява строително-монтажна работа. С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което да се отмени 1 атакуваното решение, в частта, в която е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва от 01.07.2022 г. (датата на подаване на исковата молба) до 08.11.2023 г. и вместо него се постанови ново, с което да се уважи иска за присъждане на законна лихва върху главницата от 01.07.2022 г. до окончателно заплащане на задължението. Претендира разноски.

Ответникът по тази жалба Столична община оспорва така подадената въззивна жалба. Твърди, че искът, съответно подадената въззивна жалба са неоснователни, доколкото главният иск е неоснователен, такъв е и акцесорният, който е предмет на подадената въззивна жалба. Твърди, че в случай на отхвърляне на въззивна жалба на ответника, в експертизата е извършен анализ на актуваните в протоколите СМР и е установено, че дейностите по т. 18 от КСС са били пропуснати, поради което и не са били калкулирани за плащане към възложителя. Твърди, че едва със съставения на 09.10.2023 г. протокол обр. 19 тези дейности са били описани като изпълнени, за което е била издадена фактура № 2000000812/09.10.2023 г., с падеж за плащане 08.11.2023 г., предадена на възложителя на 10.10.2023 г. Твърди, че търсената сума се явява дължима, но изискуемостта й е настъпила едва с изтичане срока за плащане по издадената на 09.10.2023 г. фактура, тъй като същата се явява условие за плащане по чл. 3. 4 от договора и по правната си същност е покана за плащане на възникналото вземане. Твърди, че дейностите, чието плащане се претендира не са описани в двустранно подписан протокол, каквато процедура страните са предвидили и издадената фактура в рамките на съдебното производство не е основание за плащане.

Твърди, че изводите на съда са правилни, т. к. въззивникът не е претендирал извънсъдебно плащане, не е представил проектите, за които претендира плащане и не е представил документи за предаването им, поради което не следва според нас да се начисляват лихви от момента на подаване на исковата молба. Твърди, че именно клаузата на чл. 3. 2 от договора е взел предвид решаващият делото състав, което в случай че се отхвърлят твърденията ни за неправилност на обжалваното решение, относно главния иск, молим да оставите в сила първоинстанционното решение в частта относно акцесорния иск. Моли съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и претендира разноски.

С въззивна жалба Столична община обжалва решение № 937 от 02.07.24 г., постановено по т. д. № 1 207/22 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, в частта в която съдът е осъдил на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, Столична община да заплати на „Трейс Груп Холд“ АД сумата 255 000 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка № СОА18 -ДГ55.457/08.08.2018 г. с предмет „Изготвяне и съгласуване на работен инвестиционен проект и изпълнение на СМР за рехабилитация на бул. „България“ от бул. „Фритьоф Нансен“ до Околовръстен път София и бул. „Даскал Стоян Попандреев“ от Околовръстен път София до моста над река Боянска“, ведно със законната лихва от 09.11.2023г. до окончателното плащане, както и е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Столична община да заплати на „Трейс Груп Холд“ АД сумата 22 700 лв., представляваща разноски по делото.

В жалбата се твърди, че съдът неправилно е установил фактите и оттам се е стигнало и до неправилни изводи, като е приел, че съгласно договор рег. № СОА18ДГ55.457/08.08.2018 г., страните са се съгласили за следния предмет на договора: „Изготвяне и съгласуване на работен инвестиционен проект и изпълнение на СМР за Рехабилитация на бул. „България“ от бул. „Фритьоф Нансен“ до „Околовръстен път“ София и бул. „Даскал Стоян Попандреев “ от „Околовръстен път“ София до моста над река „Боянска“, който да бъде разделен на пет подобекта да бъде изработен поетапно, в частта касаеща СМР. Твърди, че съдът е приел като цена на договора е 13 891 690.14 лв. с ДДС, като същата включва СМР и проектиране, но не е отчел според нас обстоятелството, че съгласно чл. 2 от сключения между страните договор: цената не подлежи на промяна за срока на изпълнение. Тази цена е платена видно от приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза. Оспорва свидетелските показания, като твърди, че неправилно и невярно са интерпретирани. В тази 2 връзка твърди, че е приел, че разпитаният по делото свидетел К. К., управител на подизпълнителя „Алве консулт“ ЕООД, е заявил, че е получил плащане в размер на 105 000 лв., като свидетелят изобщо не е заявявал подобно нещо, напротив никъде не е уточнявал размер на получена сума. Твърди, че в показанията си е заявил, че е издал само една фактура към изпълнителя „Трейс груп холд“ АД, без да може да уточни на каква стойност е същата.

Твърди, че съдът не се е съобразил, че ЗОП предвижда специална процедура, в случаите в които има подизпълнител. Съгласно чл. 66, ал. 7 от ЗОП когато частта от поръчката, която се изпълнява от подизпълнител, може да бъде предадена като отделен обект на изпълнителя или на възложителя, възложителят заплаща възнаграждение за тази част на подизпълнителя, а исканията, които са заявени от ищеца - изпълнител по договора са разплатени от CO.

Твърди, че в хода на изпълнението на договора не са налице валидно отправени искания от подизпълнителя за плащане, а отправените искания от изпълнителя са платени.

Твърди, че съдът е приел, че свидетелят не отрича да са приемани съгласувани проекти за всеки подобект, но изобщо не е отбелязал факта, че до 20-я ден, какъвто е релеватния срок по договора е предаден проект само за първия етап. Твърди, че съдът е приел, че са налице 5 броя констативни протоколи за установяване годността на строежа, но не са изследвани обаче доказателствата и по-скоро липсата им, че изпълнение по договора, така, както е предвидено за предаването на проекта и получаването му в CO с описпротокол на практика и до момента на постановяване на обжалваното решение не е факт.

Оспорва изводите на съда, че сключеният договор не съдържал забрана за извършване на плащания над договорната цена. В тази връзка твърди, че увеличението на цената представлява изменение на договора, което забранено от чл. 116 от ЗОП и са посочени хипотезите, в които това е възможно. Твърди, че в предмета на договора изработването на работният инвестиционен проект е посочен в единствено число, както и че съгласно чл. 7. 2. 1 от договора срокът за изпълнение на проектирането е двадесет календарни дни, а и към настоящия момент не е предаден цялостен проект на обектите предмет на договора. Твърди, че никъде в договора страните не са уговаряли срокове за проектиране за подобектите по договора. Дейността по проектирането е уговорена като самостоятелна, която следва да се извърши в определен срок, а в хода на делото ищецът не представи документи, от които да е видно, че е изпълнил това свое задължение, така като е уговорено и в сроковете предвидени в договора. Твърди, че ако съдът приеме, че задълженията на проектанта могат да се изпълняват поотделно, като се представя проект за всеки подобект, то в този случай искане за плащане следва да се отправя от подизпълнителя, съгласно чл. 6. 1 от договора и чл. 66, ал. 7 от ЗОП. Твърди, че в случая следва да се приложи договореното между страните, а именно клаузата на чл. 6.1 от договора, възложителят заплаща възнаграждение за част на подизпълнителя. С оглед на това твърди, че правото на иск ще принадлежи на подизпълнителя - „Алве консулт“ ЕООД, а това прави предявеният иск недопустим. Твърди, че ищецът не представи в хода на делото съгласуван с компетентните инстанции проект. Ищецът не е актувал като извършена подобна дейност, а същият по силата на чл. 66, ал. 12 от ЗОП следва да отговаря пред възложителя - CO, включително и за оформянето на документите, които са част от изпълнението на договора.

Твърди, че единствено ищецът е обосновал разход за проектиране, съгласно протокол №2 (Образец 19) и двустранна сметка № 2 за заплащане на извършени СМР одобрена от възложителя на 27.11.2018 г. Твърди, че уреждането на отношенията между изпълнителя и 3 подизпълнителя е въпрос, който не следва да се решава от CO, още повече видно от изложеното е, че е налице неизпълнение на клаузите по договора в частта за проектирането на обекта, поради което по преценка на изпълнителя не са оформяни и представяни необходимите за процеса на строителство документи, за да се предявят искания за плащане.

Твърди, че съдът необосновано според е приел фактура издадена в хода на делото на 19.10.23 г., като приема, че е изработена и приета в цялостен обем проектната документация, тъй като задължение на изпълнителя е било да представи цялостен одобрен работен проект, а в случай че същият се представя за отделни подобекти е следвало да спази, предвиденият в договора и ЗОП ред и преди всичко CO е платила цялата цена по договора, без да са налице основания за изменение на договора регламентирани от императивната разпоредба на чл. 116 от ЗОП. Във връзка с иска за неплатените работи по предвиденото в проекта велотрасе от бул. „Гоце Делчев“ до бул. „Ал. С. Пушкин“ в проектната документация е предвидено изпълнението на хоризонтална маркировка, вертикална сигнализация и др., които са разплатени заедно с другите видове работи, т. к. съгласно съдебно-техническата експертиза велотрасето е изпълнено съгласно проектните предвиждания и КСС и е прието с три констативни протокола от 24.11.2021 г. за съответните участъци. По изложените съображения моли съда дапостанови решение, с което да отмени решението като неправилно и вместо него постанови ново, с което да отхвърли предявените искове, като неоснователни и недоказани. Моли, ако съдът приеме исковете за основателни и доказани, то да уважи възражението ни за прихващане в размер на 50 000 лв., представляваща санкция за не спазения срок за проектирането. Твърди, че с оглед обстоятелството, че се претендират суми с включен ДДС, т. к. ищецът не е представял фактури, съгласно които да е платил дължимия към бюджета ДДС, молим да се приеме, че дължимият ДДС не следва да се присъжда.