Решение № 105 от 21.06.2024, Районен съд - Харманли

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. Харманли, 21.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАРМАНЛИ, ДВАНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И. Т. Г. при участието на секретаря А. Хр. Т. като разгледа докладваното от И. Т. Г. Гражданско дело № 20235630101060 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано по ИСКОВА МОЛБА на Д. Н. К., ЕГН:

**********, с адрес: обл. Хасково, гр. С. ул. Д. Б. № ** чрез адв.А.Д. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С. пл. ****, р-н М., бул. „Ц. ш.“ №**, ет. *, представлявано от Н. П. П., в която се сочи, че на 09.08.2023г., между ищцата (кредитополучател) и „СИТИ КЕШ“ ООД (кредитодател) бил сключен Договор за потребителски кредит № 909430, придружен с погасителен план към договора. Съгласно чл.3 от Договора, параметрите на последния били следните: Размер на кредита: 1000 лева; Размер на погасителната вноска: 3 х 37.08 лв. и 5 х 222,79 лв. ; Ден на плащане: понеделник, Вид вноска: месечна, Годишен процент на разходите на заема: 54.2 %; Брой вноски: 8, Фиксиран годишен лихвен процент: 44.5 %; Дата на първо плащане: 1/09/2023 г.; Обезпечение:Поръчител или банкова гаранция- по избор на кредитополучателя; Дата на последно плащане: 09/04/2024;

Такса за усвояване: 0; Обща сума за плащане: 1255,19 лева. Отделно в чл.11 ал.1 от Договора била посочена и неустойка за непредоставяне на обезпечение (съгласно чл.5 от Договора) във вид на безусловна банкова гаранция, издадена от лицепзирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месена след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва“ или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на определени в договора условия.

1

Съгласно чл.5 ал.2 от Договора страните се споразумели, че кредитополучателят щял да предостави посоченото в алинея 1 обезпечение в срок до 3 ( три) дни от сключване на настоящия договор. Общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодагеля възлизал на 870,81 лева за целия срок на договора за потребителски кредит. Така ищцата следвало да върне сумата от 2096 лева, която включвала: 1) 1000 - главница; 2) 225,19 лева - лихва;

3) 870,81 лева - неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение. Срокът на кредита бил 09.04.2024 г. Ищцата направила вноски в общ размер от 1650,60 лева, видно от представените към исковата молба платежни документи.

Нито в Договора за потребителски кредит, нито в Стандартния европейски формуляр не било посочено какво точно се включвало в ГПР - дали се включвала цитираната неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Сключеният договор за потребителски кредит бил нищожен на основание чл.26, ал. I, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за потребителски кредит действала извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Изискването, което било заложено в чл.5 от договора за потребителски кредит, за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция, била очевидно нищожна клауза, като представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде включено в ГПР.

Невключването му означавало, че не било спазено изискването на чл.11, т.10 от ЗПК, защото не бил посочен верният ГПР в Договора за потребителски кредит. Също така подобна неустойка би могла да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради неправилно посочване на лихвените проценти. Ето защо, само на тези основания договорът за кредит бил изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК.

В процесния договор било нарушено изискването на закона относно правилното и пълно посочване на ГПР, доколкото никъде не било посочено кои разходи формирали ГПР. Налице било нарушение на чл. 22 във вр. с чл. II, ал. 1, т.10 от ЗПК.

Следвало да се вземат под внимание изключителното високите изисквания към физическите лица - потенциални бъдещи поръчители, както и набора от документи, които поръчителите следва да предоставят (в тридневен срок от сключването на договора). Очевидна била невъзможността за ищцата да осигури подобни обезпечения в толкова кратък срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не изчакал да включи подобна неустойка при изчисляването на 2 месечните погасителни вноски, а видно от погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от общия размер на описаната неустойка.

На второ място, подобна уговорена неустойка в общ размер от 870,81 лв. била нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата била необосновано висока. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. С предвиждането на такива разходи за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т.

1 от ЗЗП и като такъв представлявал един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Освен това в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Подобни уговорки между страните прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Такава неустойка била нищожна и съгл. т. 3 от Тълкувателно решение № I от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, поради накърняване на добрите нрави. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвиждал, че при забава па потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което не произтичали вреди. Размерът на предвидената неустойка представлявал 71.08 % от общо дължимата сума и такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните функции. Действително нямало пречка размерът й да надхвърлял вредите от неизпълнението. В случая обаче, нямало адекватен критерий за преценка на 3 това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение, т.е. и санкционната функция била вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не водило до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, почти двоен размер, което било в контраст с границите на добрите нрави.

Счита, че когато договорът за кредит не съдържал компонентите, от които се състоял ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствал да разбере икономическите последици на поетото от него задължение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да можел да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Тази неточност в посочването на размера на разходите именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата за неустойка можел да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят бил финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Предвид това клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директивата, тъй като такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата ИНСТИТУЦИЯ за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водило до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Оттук следвало, че чл. 11, ал.1 от Договора бил недействителен и на основание чл.26 ал.1. предложение първо ЗЗД във вр. с чл.8 пар.1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл.16 от ЗПК.

С оглед на всичко това договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 11, т. 9 и 10, във връзка с чл. 22 от ЗПК.

Недействителна била клаузата за неустойка по чл. 11, ал. I от Договора за 4 потребителски кредит на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Договорът за паричен заем бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, което от своя страна водило до правния извод, че потребителят не дължал други суми извън главницата. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита.

Чистата стойност на кредита възлизала на 1000 лв. От представените по делото доказателства се установявало, че ищцата била заплатила към момента на предявяване на иска сумата от 1650,60 лв. Следователно ищцата надплатила 650,60 лв. Съгласно чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който бил получил нещо без основание е длъжен да го върне. В случая ответното дружество получило недължимо сумата от 650,60 лв., доколкото тя се явявала дадена без правно основание по недействителен договор за кредит.

Моли да се осъди „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на Д. Н. К., ЕГН: ********** сумата от 650,60 лева на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, т.е. при изначална липса на основание, ведно със законната лихва за забава от датата на подаването на исковата молба до окончателното й заплащане.