Решение № 3079 от 07.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3079 гр. София, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Ирена М. Апостолова като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20251100511809 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 8506/12.05.2025 г., постановено по гр.д. № 71986/2024 г. на Софийски районен съд, 125 състав, съдът е отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „АПС Бета България” ЕООД, ЕИК 203374133, искове за признаване на установено, че Р. Г. Б., ЕГН **********, му дължи на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД следните суми: сумата от 650 лева, представляващи главница по Договор за потребителски кредит № 450804 от 12.09.2020 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД, вземанията по който договор са прехвърлени на „АПС Бета България“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г., ведно със законната лихва от 02.09.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 54,89 лева, представляващи договорна лихва за периода 12.09.2020 г. – 13.09.2021 г., сумата от 143,66 лева, представляващи мораторна лихва за периода 13.09.2021 г. – 11.06.2024 г.

Срещу частта от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен искът за главница (чистата стойност на кредита), е постъпила въззивна жалба от „АПС Бета България” ЕООД. Релевирани са оплаквания, че погрешно е прието от СРС, че присъждането на чистата стойност на кредита по обявения за недействителен договор следва да се извърши на извъндоговорно основание. Сочи се, че по арг. от чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят трябва да върне чистата стойност на кредита, като според практиката на ВКС в този случай не следва да се води отделен иск по чл. 55 ЗЗД. Твърди се, че нормата на чл. 23 ЗПК е със специален характер. Твърди се, връщането на чистата стойност е следствие от недействителността на договора за кредита, а не от липсата на договор за кредит. В 1 тази връзка се заявява, че не се касае до класическо неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55 ЗЗД. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и присъждане на чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Претендират се разноски по делото.

В установения за това срок не е постъпил отговор на жалбата от Р. Г. Б..

Въззивната жалба е подадена в установените за това срокове, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

За да се произнесе по жалбата, съдът съобрази от фактическа страна следното:

СРС е сезиран с кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предмет на въззивната проверка е само искът относно главницата по договора за кредит в размер на 650 лева. В останалата си част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в установените за това срокове.

По делото не е спорно и се установява от представените доказателства, че Р. Г.

Б. и „Сити Кеш“ ООД са сключили Договор за паричен заем кредирект № 450804 от 12.09.2020 г. Договорът е сключен по електронен път. Със същия е уговорено, че на Р.

Г. Б. се отпуска кредит в размер на 650 лева.

Според договора кредитополучателят дължи да върне предоставената му сума с 12 месечни вноски в срок до 13.09.2021 г. В договора са посочени датите на падежите на всяка вноска, като е уговорено, че кредитът се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 %. Посочено е също така, че общо дължимата сума от кредитополучателя е 828,27 лева, а ГПР е изчислен на 48,22 %.

С клаузите на чл. 6.1 и чл. 6.4 от договора за кредит страните са уговорили, че 411 лева от отпуснатия кредит ще бъдат използвани за рефинансиране на задълженията на Р. Г. Б. по Договор за паричен заем № 422284 от 26.05.2020 г.

Остатъкът от 239 лева следва да бъде изплатен на Р. Г. Б..

Според чл. 6.5 от договора в тридневен срок от усвояването на кредитната сума кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на изискванията на чл. 33, ал. 1 от приложимите общи условия.

По арг. от чл. 33 от общите условия към договора за кредит поръчителят трябва да отговаря кумулативно на следните условия:

- да има осигурителен доход общо в размер на най-малко седем пъти размера на минималната работна заплата за страната, а ако поръчителите са двама, то всеки от тях трябва да има осигурителен доход в размер на поне четири минимални работни заплати за страната;

- да не е поръчител по друг договор за кредит, сключен от кредитора „Сити Кеш“ ООД;

- да не е кредиполучател по договори за кредит, сключени с кредитора „Сити 2

Кеш“ ООД, които договори не са погасени;

- да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения.

Според чл. 6.6 от договора за кредит е предвидено, че ако не се изпълни задължението за учредяване на обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 863,73 лева, която се начислява автоматично. В чл. 6.6 е посочено, че неустойката се дължи разсрочено с месечните вноски по кредита съгласно инкорпорирания в договора погасителен план.

Към исковата молба е приложена неоспорена от ответницата справка от лог файл към договора за кредит, от която е видно, че на 12.09.2020 г. кредитната сума в размер на 650 лева е усвоена от Р. Г. Б.. Представена е разписка от 12.09.2020 г., от която е видно, че на Р. Г. Б. е преведена сумата от 239 лева.

Според чл. 43 от общите условия към договора за кредит кредитополучателят е дал съгласието си за цедиране на вземанията по договора за кредит.

По делото е представен Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и „АПС Бета България“ ЕООД, по силата на който на „АПС Бета България“ ЕООД са цедирани вземанията по договори за кредит, описани в приложение № 1. По делото е представено извлечение от приложение № 1, което не е било оспорено от ответницата. От посоченото приложение е видно, че е цедирано на „АПС Бета България“ ЕООД и вземането по процесния договор за кредит, сключен с Р. Г. Б..

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

По доводите за неправилност съдът приема следното:

Кредитополучателят Р. Г. Б. е физическо лице, което притежава качеството „потребител” по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. По делото няма доказателства за това при сключването на договора за кредит Р. Г. Б. да е действала в рамките на търговската или професионалната си дейност съгласно чл. 9, ал. 3 ЗПК. Следователно съдът дължи на основание чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да приложи правилата на ЗЗП и специалния закон, уреждащ потребителското кредитиране.

По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит е задължително да са индивидуализирани ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

Това изискване е пряко свързано с възможността на кредитополучателя потребител да съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени дали е икономическо изгодно сключването на сделката. В този смисъл в договора за потребителски кредит следва да се посочи не просто стойността на ГПР, а и да се изброят компонентите, които са взети предвид за изчислението на ГПР, както и допусканията, при които това изчисление е извършено. В подкрепа на последното съждение е т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС.

Видно от чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи такива (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Тоест стойността на ГПР онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на 3 задълженията.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК под „общ разход по кредита за потребителя” следва да се разбират всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.

Съобразявайки изложеното дотук, въззивната инстанция намира, че в случая е допуснато нарушение на императивните изисквания на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договора за кредит не са описани изрично компонентите за изчисление на ГПР.

В допълнение към горното следва да се посочи, че въведените в процесния договор за кредит условия към изискваното обезпечение по чл. 6.5, както и срокът за предоставянето му, поначало създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение. Банковата гаранция е своеобразна форма на кредитиране, която предполага банката гарант да извършва подробна проверка на потребителя, за да прецени дали да издаде гаранцията. За издаването на тази гаранция обаче следва да бъде заплатено съответно възнаграждение от страна на потребителя кредитополучател, който има нужда от средства и тъкмо поради това сключва договора за потребителски кредит. От друга страна, кумулативните изисквания, на които поръчителят следва да отговаря, както и срокът за предоставяне на обезпечението, са също уговорени по такъв начин, че потребителят не би могъл да ги изпълни. Ако потребителят можеше да осигури поръчител с доход от седем или дори четири минимални работни заплати, то същият не би имал нужда от сключване на договор за потребителски кредит. Предвид това въззивният съд намира, че допустимите според договора за кредит обезпечения са така уговорени, че в крайна сметка потребителят задължително да трябва да заплати уговорената „неустойка” за неосигуряване на обезпечението.

Следва да се има предвид, че самото задължение за обезпечаване на главното задължение по кредита има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Непредставянето на обезпечението не би довело до претърпяването на каквито и да е вреди от страна на кредитора, защото той съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК е длъжен сам преди сключване на договора за потребителски кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да предостави кредита и при какви условия. Всъщност в обичайната практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение кредит не се отпуска при непредоставяне предварително на обезпечение. А в случая е точно обратното – уговорено е обезпечението да се учреди в тридневен срок от усвояване на кредита.

Поради изложеното и като се вземе предвид установения в договора начин на погасяване на задължението за „неустойка”– разсрочено, чрез вноски с падежи, съвпадащи с падежите на вноските по главницата, въззивният съд намира, че „неустойката” по чл. 6.6 от договора за кредит в размер на 863,73 лева представлява всъщност скрита възнаградителна лихва. С посочената клауза от договора за кредит се цели да се избегне включването на действителното възнаграждение на кредитодателя в ГПР и да се спази привидно забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимално допустимия размер на ГПР.