Решение № 171 от 21.02.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 171 гр. София, 21.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Нина Стойчева Въззивно гражданско дело № 20221000502822 по описа за 2022 година

Със съдебно решение № 260215 от 17.01.2022 г., постановено по гр.д. № 9659/2017 г. по описа на СГС, съдът е осъдил, на основание чл. 432, ал.1 от КЗ, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД да заплати на Д. Н. Д., сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в преживени болки и страдания от следните телесни повреди: счупване на лявата срамна кост на таза, счупване на долния край на лявата бедрена кост и счупване на малкия пищял на лява подбедрица, настъпили вследствие на пътно-транспортно произшествие, реализирано на 18.08.2016г. по вина на водача на л.а „Форд Мондео“ с английски peг. № *******- О. Е. К., по време на действие на застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност”, ведно със законната лихва, считано от 14.04.2017г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за горницата над присъдената сума до пълния предявен размер от 80 000 лв., и в частта, с която се претендира законна лихва за периода 18.08.2016г. 14.04.2017 г.

Със същото решение, съдът е осъдил застрахователното дружество да 1 заплати обезщетение и на Д. Д. Н., ЕГН ********** за причинените му от същото ПТП неимуществени вреди, изразили се в преживени болки и страдания от лека телесна повреда, представляваща разкъсно-контузна рана в областта на дясната лакътна става в размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2017г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил претенцията му за сумата до пълния предявен размер от 15 000 лв., както и за законна лихва за периода 18.08.2016 г. - 14.04.2017г.

С оглед изхода на правния спор съдът е разпределил разноските между страните.

Недоволно от съдебното решение, в частта, с която на ищеца Д. Н. Д. е присъдено обезщетение за сумата над 35 000 лв. и в частта, с която на ищеца Д. Д. Н., е присъдено обезщетение за сумата над 2 500 лв. е останало ответното застрахователно дружество, което в законоустановения срок е подало настоящата въззивна жалба. Със същата поддържа, че съдът неправилно е определил размера на присъдените обезщетения в частта над безспорните суми. Намира, че съдът неправилно е приел, че пострадалите ищци не са допринесли за настъпването на вредите. В частност излага, че водачът Д. Д. Н. е управлявал своето МПС с прекалено ниска за пътните условия скорост, а именно 54 км.ч., при максимална такава за конкретния участък от пътя от 90 км.ч., без да сигнализира за това останалите участници в движението. Освен това същият е бил без поставен предпазен колан.

Поддържа последният довод и по отношение на пострадалия Д. Н. Д.. На следващо място намира, че съдът не е съобразил правилно събраните по делото доказателства като е приел, че скъсяването на левия долен крайник на Д. Н. Д. се дължи на ПТП. Заявява, че тази травма има комплексна причина и се дължи както на травмата от ПТП и залежаването при нейното лечение, така и на наличните от преди ПТП заболяване на този ищец, а именно остеопороза, ревматоиден артрит и подагра. Намира, че обезщетенията и на двамата пострадали са определени без да се съобразят реалните вреди настъпили в тяхното физическа и емоционално здраве. Излага подробно становище в подкрепа на възраженията си по приложението на чл. 52 ЗЗД и иска от съда да отмени решението в частта, която на Д. Н. Д. е присъдена сумата над 35 000 лв., а на Д. Д. Н. сумата над 2 500 лв.

В законоустановения срок по делото е постъпил отговор от ищците Д. Д.

2

Н. и Д. Н. Д., с който се поддържа становище за правилност и законосъобразност на решението в обжалваните части и се иска неговото потвърждаване.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

По доводите за неправилност на решението настоящият съд намира следното:

Пред въззивната инстанция страните не спорят, а се установява и от представеното по делото влязло в сила решение от 21.06.2017 г. по НАХД № 746/2017 г. на PC-Добрич, че О. Е. К. е признат за виновен в това, че на 18.08.2016 г. в гр. Добрич, около 18.00 ч., по околовръстен път гр.Добрич в посока - гр. Силистра към гр. Варна, при управление на л.а „Форд Мондео“ с английски p e г. № *******, със скорост 100-110км./ч., след употреба на наркотични вещества - марихуана и амфетамини, е нарушил правилата за движение по ЗДвП, както следва: чл.5, ал.З н.1, пр.2-ро от ЗДвП: „На водача на пътно превозно средство е забранено да управлява пътно превозно средство под въздействието на алкохол, наркотици или други упойващи вещества; чл.21, ал.1 от ЗДвП: При избиране на скоростта и движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в километри в час - за категория В извън населено място 90км./ч.; чл.23, ал.1 от ЗДвП: „Водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта си или спре рязко“ и по непредпазливост е причинил на Д. Н. Д. три средни телесни повреди:

3 счупване на лява бедрена кост, довело до трайно затруднение движението на долен ляв крак за период от около 5-6 месеца; счупване на срамна кост в ляво, довело до трайно затруднение движението на снагата за период от около 1-2 месеца; счупването на малкия пищял на лявата подбедрица, довело до трайно затруднение движението на долен ляв крайник за период от около 2-3 месеца, като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия - престъпление по чл.343а, ал.1, б. “а“, предл. 2-ро, б.“а“, вр. с чл.343, ал.3, предл.2-ро, във вр. с чл.343, ал.1, б. „б“, предл.2-ро, вр. с чл.342, ал.1 от НК. На основание чл.78а, ал.1 от НК О. Е. К. е освободен от наказателна отговорност. Посоченият механизъм на ПТП се установява и от приетата от първоинстанционния съд съдебно-автотехническа експертиза при съобразяване на факта, че деянието не е предмет на посоченото решение по линия на втория пострадал от него, а именно въззиваемия Д. Д. Н..

Страните не спорят и за това, че към момента на настъпване на ПТП, за увреждащото МПС е налице валиден застрахователен договор за риска „Гражданска отговорност“ при въззивника. Няма спор и за това, че в резултат от процесното ПТП на въззиваемия Д. Н. Д. са причинени травматични увреждания, изразяващи се в счупване на лява бедрена кост, довело до трайно затруднение движението на долен ляв крак за период от около 5-6 месеца; счупване на срамна кост в ляво, довело до трайно затруднение движението на снагата за период от около 1-2 месеца; счупването на малкия пищял на лявата подбедрица, довело до трайно затруднение движението на долен ляв крайник за период от около 2-3 месеца, като тези последици са и елемент от престъплението, за което застрахования при въззивника водач е признат за виновен, предвид което на основание чл. 300 ГПК се приемат за установени.

Безспорно е и че на въззиваемия Д. Д. Н. в пряка причинно-следствена връзка с ПТП са причинени следните травматични увреждания: разкъсно-контузна рана в областта на дясната лакътна става.

Безспорно е пред въззивната инстанция и че за описаните горе увреждания и съответстващите им физически и емоционални терзания на въззиваемия Д. Н. Д. се дължи обезщетение в размер на 35 000 лв., а на въззиваемия Д. Д. Н.- 2 500 лв.

Пред въззивната инстанция страните спорят за размера на обезщетенията и по точно дали претърпените от въззиваемите вреди 4 обосновават присъждането на обезщетения над сумата от 35 000 лв., съответно 2 500 лв., като в тази връзка спорно е дали поведението на въззиваемите е допринесло за настъпването на вредите, както и дали усложнението, изразяващо се в скъсяване на десен долен крайник, което е настъпило за въззиваемия Д. Н. Д. е в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Извън посоченото спор е налице и по приложението на правилото на чл. 52 ЗЗД с оглед установените реални вреди на пострадалите.

По така повдигнатия правен спор въззивната инстанция намира следното:

Неоснователно се явява възражението на въззивника срещу правилността на изводите на първоинстанционния съд досежно липсата на съпричиняване от страна на водача Д. Д. Н. поради управление на МПС с ниска скорост без сигнализиране на останалите участници в движението. От събраните по делото доказателства, в това число и приетата САТЕ, се установява, че въззиваемият е управлявал своето МПС със скорост от 54 км.ч. при допустима максимална скорост в пътния участък от 90 км.ч. и липса на ограничения за минимална такава. Ограничението за максимална скорост указва каква е безопасната при идеални пътни условия скорост на движение, но не налага изисквания за движение с нея при каквито и да било обстоятелства. Действителната скорост на движение в даден пътен участък се определя от водача при съобразяване на пътните условия и субективните възможности като избраната в конкретния случай скорост на движение няма характеристиките на аварийно ниска, съответно не пречи на останалите участници в движението и не изисква специално обозначаване.

Неоснователно е и второто направеното от въззивника възражение за съпричиняване от страна и на двамата въззиваеми, а именно, че те са били без поставени обезопасителни колани. От приетото заключение на вещото лице в първоинстанционното производство (СМЕ) се установява недвусмислено, че процесните травми биха настъпили независимо от това дали пострадалите са поставили или не обезопасителните колани, както и че последните са неефективно защитно средство при вида на удара и последвалото движение на МПС, в което двамата са се намирали. Съпричиняването изисква наличие на пряка причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия, било то правомерно или не, и настъпилите вреди, а такава връзка не се разкрива в 5 настоящия случай, както правилно е посочил и първоинстанционния съд.

Фактът, че непоставянето на обезопасителния колан е административно нарушение сам по себе си е ирелевантен за отговорността на делинквента, когато тази връзка не е налице.

С оглед изложеното по делото не се установява поведение на пострадалите, което да може да се квалифицира като съпричиняване, даващо възможност за намаляване на отговорността на делинквента, а от там и на застрахователя на гражданската му отговорност.

Въззивната инстанция намира за частично основателно възражението на въззивника досежно направената от първоинстанционния съд преценка на събраните доказателства, съответно на критериите за определяне на размера на обезщетението, присъдено в полза на Д. Н. Д.. Съобразно приетото с ППВС № 4 при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото и работата му.

От събраните по делото доказателства се установява, че в резултат от процесното ПТП Д. Н. Д. е претърпял значителни болки и страдания, както към момента на настъпване на травмите, така и в процеса на тяхното лечение, като в течение на няколко месеца е изпитвал болки, бил е обездвижен за известен период, не е могъл да се обслужва сам и за елементарни ежедневни дейности е следвало да разчита на чужда помощ. Цялостното му възстановяване е отнело около една година, като има трайни последици и към момента кракът му е скъсен, което пречи на походката и се налага да използва бастун. Освен това същият е преживял и емоционални страдания, изразяващи се в първоначалния силен стрес от ПТП и последващи притеснения за здравето и бъдещето му, като към момента все още изпитва страх да управлява МПС, което от своя страна ограничава възможностите му за свободно придвижване и променя отрицателно качеството му на живот. При съобразяване на посоченото съдът намира, че справедливото обезщетение за 6 този пострадал би следвало да е в размер на 50 000 лв., а не в размер на 70 000 лв. както е приел първоинстанционният съд. Този извод се основава на факта, че въпреки посочените отрицателни последици за здравето и емоционалната му сфера, същият се е възстановил почти напълно в рамките на една година, а трайната последица, изразяваща се в скъсяване на крака не е резултат единствено и само от ПТП, а и от наличието на други обективни фактори, за които застрахователят не следва да носи отговорност, изразяващи се в налични заболявания на пострадалия (остеопороза и ревматоиден артрит), довели съобразно становището на вещото лице до по-силно засягане на целостта на тялото при процесния удар.