Решение № 82 от 10.06.2022, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. Варна, 10.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Маринела Г. Дончева

Росица Сл. Станчева при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20223000500078 по описа за 2022 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на „Електро Банч“ ЕООД, ЕИК 103663261, чрез адв. К.Б. против решение № 260080/24.09.2021г., постановено по гр.д. № 2286/2015г. на ОС – Варна, с което са отхвърлени предявените от въззивника против Национална агенция по приходите и Върховния административен съд иск с правно основание чл.4, §3 от ДЕС за солидарното заплащане от ответниците на сумата от 65 332.81 лева, претендирано обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на непризнат данъчен кредит с Ревизионен акт № 031001169/18.05.2010г., потвърден с Решение № 3414/12.03.2013г. по адм.д. № 8571/2012г. на ВАС в противоречие с правото на ЕС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2013г. до окончателното й изплащане, искове за осъждане на ответника Национална агенция по приходите да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни действия като не предприема действия по принудително събиране на ДДС, начислен с влезлия в сила РА в противоречие с правото на ЕС.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че съдът не се е произнесъл по предмета на търсената защита, очертан от заявените правопораждащи юридически факти и петитум, тъй като не е изследвал наличието на предпоставките за възникване на данъчен кредит по см. на Директива 2006/112/ЕО съобразно твърдените с исковата молба нарушения на същата, не е изложил мотиви с какви доказателства следва да бъде доказана реалността на доставката от гледна точка на цитираната 1

Директива и практиката на СЕС, не е извършил съпоставка между представените доказателства в производствата по издаване и обжалване на ДРА и изводите на ответниците, че същите са недостатъчни, за да докажат реалността на доставките, в контекста на задължителните за националния съд решения на СЕС. Сочи се, че липсата на ясни и пълни мотиви прави невъзможна проверката на правилността на направените от съда изводи по наведените от ищцовото дружество доводи и твърдения, както и че страната е била лишена от възможността да представи писмени бележки като част от устните прения, доколкото съдебното решение е постановено преди дадения срок за представянето им. Твърди се, че изводите на съда са в противоречие с установеното от събраните по делото доказателства, правната логика и приложимите правни норми. Излагат се подробни аргументи по приложението и тълкуването на Директива 2006/112/ЕО, в т.ч. и по относимостта на постановената по нейното приложение практика на СЕС към настоящия казус с оглед твърденията за допуснатите нарушения от ответниците.

Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на съдебния акт и уважаване на предявения иск.

В срока по чл.263 ГПК са постъпили писмени отговори от насрещната страна – въззиваемите Национална агенция по приходите и Върховен административен съд, в които се излага становище за неоснователност на жалбата.

Наред с въззивната жалба е подадена и частна жалба от въззивното дружество

„Електро

Банч“

ЕООД против постановеното от първоинстанционния съд по реда на чл.248 ГПК определение № 260396/03.12.2021г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението в частта му относно възложените в негова тежест разноски за юрисконсултско възнаграждение на ответниците.

По подробно изложени доводи, счита, че не дължи същите, поради което иска отмяна на обжалваното определение.

Срещу тази жалба в срок е постъпил писмен отговор от Върховен административен съд, с който същата се оспорва като неоснователна.

В с.з. представителят на Прокуратурата на РБ, участваща в производството на основание чл.10, ал.1 ЗОДОВ изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

ОС – Варна се е произнесъл по предявени от „Електро Банч“ ЕООД против Национална агенция по приходите и Върховен административен съд искове с правно основание чл.4, §3 от ДЕС вр. § 6, ал.2 ПРЗ на ЗИДЗОДОВ за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 65 332.81 лева, претендирана като обезщетение за претърпени от дружеството имуществени вреди, изразяващи се в непризнат данъчен кредит по Ревизионен акт № 031001169/18.05.2010г., потвърден с Решение № 3414/12.03.2013г. по адм.д. № 8571/2012г. по описа на ВАС в противоречие с правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2013г. до окончателното й заплащане и за осъждане на ответника Национална агенция за приходите да преустанови нарушението вр. непризнатия данъчен кредит, да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения като не 2 предприема действия по принудително събиране на ДДС, начислено с посочения ревизионен акт.

Исковите претенции са разгледани по реда на ЗОДОВ, съгласно постановеното по ч.гр.д. № 3147/2015г. определение на Върховния касационен съд и в съответствие с § 6, ал.2 ПЗР на ЗИДЗОДОВ /ДВ бр.94/2019г./.

Изложените в исковата молба фактически твърдения са, че основния предмет на дейност на въззивното дружество е търговия с елекроматериали, по повод извършена данъчна ревизия на същото по ЗДДС за периода 01.04.2008г. - 31.07.2009г. и по ЗКПО за периода 01.01.2008г. - 31.12.2008г. ревизиращият орган /НАП/ не е признал правото му на данъчен кредит по повод получени доставки от подробно посочени доставчици и фактури, в резултат на което с издадения Ревизионен акт № 031001169/18.05.2010г. са установени задължения по ЗДДС и ЗКПО в общ размер на 65 332.81 лева.

Актът е бил предмет на съдебен контрол, приключил с постановено решение на Върховния административен съд по адм.д. № 8571/2012г., с което същият е отменен само в частта относно на непризнато право на данъчен кредит по фактури, издадени от доставчика "Белла Инс" ЕООД, а в останалата му част потвърден. Наведени са твърдения, че конкретните основания за отказа за признаване правото му на данъчен кредит, както на данъчния орган, така и на Върховния административен съд, явяващ се последна инстанция по спора са в явно противоречие с разпоредбите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета на относно общата система на данъка върху добавената стойност и установените в нея принципи на данъчен неутралитет, на правна сигурност, включващ и принципа на оправданите правни очаквания, и на принципа на пропорционалност. Сочи се, че по тълкуването и приложението на тези разпоредби и принципи е налице многобройна практика на СЕС, подробно описана в исковата молба и която въпреки задължителния й характер не е съобразена от ответниците. Сочи се, че ако при разрешаването на спора по обжалване на ревизионния акт Върховният административен съд е констатирал, че по приложението на относимите норми от директивата е налице неяснота, то е бил длъжен да отправи преюдициално запитване, което не е сторено. С оглед на тези твърдения и в съответсвие с практиката на СЕС по чл.4 §3 от ДЕС обосновава отправените до съда искания за реализиране отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС, чрез нейните органи - ответниците Национална агенция по приходите и Върховния административен съд, които да бъдат осъдени да му заплатят солидарно сумата 65 332.81 лева, претендирана като обезщетение за претърпени от дружеството имуществени вреди, изразяващи се в непризнатия данъчен кредит, ведно със законната лихва, считано от 12.03.2013г. до окончателното й заплащане и за осъждане на ответника Национална агенция за приходите да преустанови нарушението вр. непризнатия данъчен кредит, да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения като не предприема действия по принудително събиране на ДДС, начислено с процесния ревизионен акт.

С депозираните в срока по чл.131 ГПК отговори исковете са оспорени като неоснователни.

В отговора на Национална агенция по приходите са наведени възражения, че липсват изискуемите се предпоставки за възникване 3 отговорността на държавата - 1/ нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправен субект; 2/ нарушението да е достатъчно същестено и 3/ съществуването на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. Сочи се, че отказът за признаване правото на данъчен кредит е поради направения извод за липса на реалност на доставките и същият е в съответствие както с установените в Директива 2006/1128/ЕО предпоставки за възникване на това право, така и с практиката на СЕС по нейното приложение.

Оспорва размера на претендираната вреда, предвид постановената частична отмяна на РА, както и липсата на доказателства за извършените плащания по установените с него задължения. Наведени са и възражения по допустимостта на исковете като неподсъдни на гражданския съд, които са разрешени с постановеното и цитирано по-горе определение по ч.гр.д. № 3147/2015г. на ВКС.

Върховният администравен съд също оспорва твърденията за наличието на предпоставките по чл.4 §3 ДЕС. Сочи, че отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС, когато се касае за постановен съдебен акт от национален съд като последна инстанция може да възникне само в изключителни случаи, когато съдът явно е нарушил приложимия закон, за направата на който извод следва да се отчете степента на яснота и приложимост на съответната правна норма в контекстна на конкретните обстоятелства, налице ли е явно противоречие с практиката на СЕС, съответно бил ли е длъжен да отправи преюдициално запитване. Твърди се, че в настоящия случай в производството по обжалване на РА е прието, че не е доказана необходима материалноправна предпоставка за приспадане на ДДС осъществена доставка, поради което не е налице нарушение на норма от процесната Директива, а цитираната многобройна практика в исковата молба е неотносима. Изложени са аргументи, че не са били налице и основания за отправяне на преюдициално запитване.

Представителят на Прокуратурата също е изразил становище за неоснователност на исковете.

При така очертания предмет на спора наведените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск /непроизнасяне по наведените фактически твърдения за наличието на предпоставките за възникване правото на данъчен кредит съорабразно чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС по нейното приложение/ са неоснователни.

Първоинстанционният съд е разгледал фактическите твърдения за действия на ответниците, изразяващи се в постановяне на актове - РА и съдебно решение относно установените данъчни задължения за въззивното дружество по ЗДДС и ЗКПО, и е формирал мотиви дали с постановяването им в този смисъл е допуснато нарушение на общностното право като изрично е посочил, че по предявен иск по чл.4 § 3 ДЕС не може да прави преценка за материалноправната законосъобразност на влезлия в сила съдебен акт. В тази връзка дали последното е така е въпрос по правилността на обжалваното пред настоящата инстанция решение, а не по неговата допустимост.

Допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение постановяване на съдебния акт преди изтичане на дадения на въззивника срок за представяне на писмена защита по чл.149, ал.3 ГПК, не влияе върху валидността на решението. Правото му на защита е обезпечено чрез предоставените му процесуални права във въззивното производство и 4 правомощията на настоящата инстанция като инстанция по същество.

По съществото на материалноправния спор, въз основа на събраните по делото доказателства, становищата на страните и приложимия закон, съставът на АпС приема за установено от фактическа и правна страна следното: