Решение № 143 от 22.06.2021, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Плевен , 22.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Весела Люб. Сахатчиева

Рени М. Спартанска

Красимир Ив. Петракиев при участието на секретаря Жени Н. Стойчева като разгледа докладваното от Красимир Ив. Петракиев Въззивно гражданско дело № 20214400500336 по описа за 2021 година Производство по чл.258 и следващите от ГПК.

С Решение № 240/09.04.2021г., Плевенски районен съд по гр. дело № 4696/2020г. по описа на същия съд е признал за установено, на осн. чл. 415 във вр.с чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 79 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от ГПК, че М. ЦВ. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ***, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЛЕВЕН” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ***, следните суми: главница в размер на 596.08 лв. за периода – 01.11.2017 г. – 30.04.2020 г.; 59.91 лв. - лихва от 03.01.2018 г. – 13.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.06.2020 г. до изплащане на същата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 1132/9.6.2020г. по ч.гр.д. 2163/2020г. на ПлРС.

Осъдил М. ЦВ. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ***, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЛЕВЕН” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ***, разноски в исковото производство в размер на 1

475.00лв.

Осъдил М. ЦВ. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ***, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЛЕВЕН” АД, с ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ***, разноски по ч.гр.д. № 2163/2020г. на ПлРС в размер на 75.00лв.

Срещу така постановеното решение на Плевенски районен съд е депозирана въззивна жалба от М. ЦВ. П. – ответник в първоинстанционното производство, чрез назначения й особен представител адв.С. М.. В жалбата се излага становище, че решението е неправилно, недоказано и незаконосъобразно. На първо място, първоинстанционният съд не е взел предвид направеното възражение от страна на М.Т., че не живее и не ползва топлоенергия в жилището, и в тази връзка не е доказал, че топлоенергията е доставена реално. Твърди, че като абонат не са и предоставени никакви данъчни фактури, от които да се прави извода, че именно тя като собственик на имота е потребител на топлинна енергия. Твърди, че ищцовото дружество не е доказало твърденията си относно показания на общ топломер, брой обекти в сградата, и индивидуалното разпределение на потребената топлоенергия. Също така и че няма данни въззивницата да е ползвател на имота. В заключение счита, че постановеното решение е неправилно и необосновано, постановено без попълване на делото с необходимите доказателства, поради което моли съда, да отмени постановения съдебен акт на първоинстанционния съд.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемото “ТОПЛОФИКАЦИЯ

Плевен”

ЕАД, гр.

Плевен

– ищец в първоинстанционното производство. В него се навяват доводи, че решението е правилно и обосновано. Развити са подробни съображения за неоснователност на жалбата. Моли се решението да бъде потдвърдено, като се претендират разноски по делото – възнаграждение за юрисконсулт. В съдебно заседание тези съображения се поддържат от процесуалния представител.

Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното от фактическа страна:

2

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото. Предвид заявените в жалбата оплаквания въззивният съд следва да се произнесе само по тях.

Безспорно по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение № 1132/09.06.2020г. п о ч.гр.д. № 4696/2020г. По описа ан ПлРС срещу ответника за исковите суми. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. С Разпореждане на съда, получено на 20.08.2020г., е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си, като искът е предявен в законоустановения едномесечен срок – на 16.09.2020г.

Искът е за сумите по заповедта, поради което е процесуално допустим.

Не се спори и е видно от представения н.а. 134, т. 2, д. 231/2000г. на плевенски нотариус, че въззивницата е дарила на сина си ¾ ид.ч. от процесния апартамент в гр.Плевен, ***, като дарителката е запазила правото си да ползва целия имот докато е жива безвъзмездно.

Спорни са въпросите дължи ли заплащането на претендираните с иска суми за топлинна енергия.

3

Видно от представените писмени доказателства, че на М.П. е откритата партида на имота с аб. № 22851.

Имотът, описан по-горе в нотариални акт е топлофициран и дружеството, което извършвало дяловото разпределение е Техем Сървисис ЕООД, соето се установява от представените Договор между собствениците/ползвателите на имоти в ЕС в гр.Плевен, ж.к. Сторгозия, бл.133 и Техем Сървисис ЕООД от 30.06.2015г. и Споразумителен протокол, сключени въз основа на Решение на ОС от 20.06.2015г. От 2 протокола на последното е видно, че именно ответницата е участвала в ОС при вземането на решение /№ 68 от участниците в ОС/.

Видно от представеното и неоспорено своевременно извлечение от счетоводна сметка по партидата с аб. № 22851, както и от представените от ищеца месечни отчетни фактури за потребление на топлинна енергия в имота, се установява, че през периода от 01.11.2017 г. – 30.04.2020г. е била начислена сума в общ размер на 596.08 лв., която е за отопление без ИРУ, от сградна инсталация и за дялово разпределение. Тези счетоводни документи не са оспорени от ответницата с отговора на исковата молба/т.е. в срок/ и са годно доказателствено средство.

Поради непралащане на сумите по тези фактури в срок дружеството е начислило и лихва на основание чл.40 от Общите условия.

Основните възражения са, че не е доказано въззивницата да ползва имота и доставената в него топлинна енергия.

Тези възражения са неоснователни. Изцяло правилни и обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че въззивницата е ползвател на имота, като това и право е запазено пожизнено, което се установява от представения нотариален акт. Няма данни за исковия период, нито към момента на разглеждане на делото същата да е починала, поради което и тя се явява, по силата на чл.153 ал.1 от ЗЕ клиент на ТЕ, длъжна е да монтира средства за дялово разпределение по смисъла на чл.140, ал.1, т.2 от ЗЕ- индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери, и да заплаща цена за ТЕ, при условията и реда, определени по наредба по чл.36, ал.3 от ЗЕ. Съгласно чл.145 от ЗЕ, ползвателя на ТЕ, за имот в сграда - етажна собственост, присъединена към 4 една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, дължи плащане и на ТЕ, отдадена от сградната инсталация, която се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти /чл.145, ал.3 от ЗЕ/.

Постановките на закона за енергетиката са изцяло приложими в случая.

За съда е налице задължително тълкуване на разпоредбите на ЗЕ и ЗЗП дадено с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК, докладчик съдията Борис Илиев . Независимо кога е настъпило присъединяването на сградата етажна собственост към централно топлоснабдяване, дали преди действието на ЗЕЕЕ /отм./ или по времето, по което същият е бил в сила, разрешението на основния въпрос за дължимост на плащане на доставена топлоенергия в сграда етажна собственост е разрешен от ВКС еднозначно и за двата случая. Приложението на чл.153 от ЗЕ е задължително, тъй като не е в противоречие с чл.62 от ЗЗП и §1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. Изрично в това решение е посочено, че „Разрешението важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.) сгради, които са топлоснабдени преди влизане в сила както на този закон, така и на ЗЗП.

Възприет е нов принцип за разпределение на постъпващото в сградата общо количество енергия (чл. 139 и сл. ЗЕ ), а прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).“

„Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП .“ При така даденото задължително тълкуване на правните норми съдът е длъжен да приеме, че чл.153 от ЗЕ е приложим в случая и по отношение на ползвателя на имота М.П.. Независимо, че същата не живее в него, очевидно е, че топлоподаването в сградата етажна собственост не е прекратено и тя 5 носи отговорност за заплащането на постъпилата топлинна енергия отдадена от сградната инсталация в нейния индивидуален обект и в общите части.

За потребената топлинна енергия дружеството доставчик и извършвало своевременен отчет, издавало е фактури и подавало информация за забавените плащания. Самите суми по фактурите не са оспорени.

Представените доказателства може и да изхождат от възззиваемата страна, но при положение, че не са оспорени или оспорването не е проведено успешно са годно доказателствено средство наред с всички други писмени доказателства по делото.

С оглед на всичко гореизложено Окръжният съд приема, че обжалваното решение на Плевенски районен съд е валидно, допустимо, обосновано на доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват основания за неговото изменение или отмяна и поради това следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода от производството, на основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 от ГПК в тежест на ответника следва да бъде възложено и заплащането на юрисконсултско възнаграждение, което според чл.25, ал.1, т.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, адвокатското възнаграждение за защита по дела с определен материален е от 100,00 лева до 300,00 лева. Ето защо ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски за юрисконсулт за настоящата инстанция в минималния размер от 100,00 лева.

Водим от горното, Окръжният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл.272 от ГПК Решение № 240/09.04.2021г., постановено от Плевенски районен съд по гр. дело № 4696/2020г. по описа на същия съд, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 от ГПК М. ЦВ. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЛЕВЕН” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ***, разноски за юрисконсулт за настоящата инстанция в минималния размер от 100,00 лева.

6

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

7