Решение № 260075 от 31.03.2022, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

Номер ІІ-260075 31.03.2022 г. гр.Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД втори въззивен граждански състав

На: двадесет и девети март две хиляди двадесет и втора година В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

Секретар Ваня Димитрова

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева въззивно гражданско дело номер 1320 по описа за 2020 година

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ (правоприемник на ГД „Национална полиция“ – МВР), гр.София, ул.“Патриарх Герман“ № 202, представлявана от главния комисар, подадена чрез гл.ю.к.Габриела Розенова, против решение № 688/24.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 9812/2019 г. по описа на РС – Бургас, с което Главна дирекция „Национална полиция“ МВР е осъдена да заплати на С.С.П. ***, сумата от 1018.24 лв., представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд от общо 159.02 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1.143 на положения от него за периода 01.10.2016 г.

– 18.11.2019 г. 1112 часа нощен труд в дневен, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 18.11.2019 г. до окончателното изплащане, сумата от 211.52 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 31.01.2017 г. до 18.11.2019г., както и сумата от 350 лв. за направените по делото разноски. С решението ГД „Национална полиция“ – МВР е осъдена да заплати по сметка на БРС държавна такса в размер на 100 лв. и 190 лв. за разноски за експертиза.

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита се за неправилен извода на съда, че е налице празнота в специалната нормативна уредба, касаеща служителите на МВР, която да налага субсидиарно приложение на НСОРЗ. В тази връзка се сочи, че по отношение на държавните служители в МВР се съдържа специална уредба в ЗМВР, като приложението на КТ или на ЗДСл и подзаконовите актове по тяхното прилагане е изключено с разпоредбата на чл.187, ал.9 ЗМВР, съгласно която редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивки на държавните служители се определят с наредба на Министъра на МВР, т.е. не са налице предпоставките за субсидиарно прилагане на НСОРЗ, на която се позовава съда. В тази връзка се сочи, че разпоредбата на чл.9 НСОРЗ е неприложима, тъй като не са налице две от предпоставките на последната норма – съгласно чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР дневното и нощното работно време са с еднаква продължителност от 8 часа и не е налице работа по трудови норми за определяне на трудовото възнаграждение по КТ. Въззивникът счита, че обжалваното решение е немотивирано, тъй като нито един от посочените от ответника аргументи не е коментиран, обсъден и анализиран от съда, като не е обсъдено и възражението за прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск като неоснователен. Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските за двете съдебни инстанции. Направено е възражение по чл.78, ал.5 ГПК да прекомерност на заплатения от въззиваемия адвокатски хонорар.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемия-ищец С.С. П.. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв.Димова, въззиваемият оспорва подадената жалба като неоснователна и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски по делото.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР.

Ищецът С.С.П. претендира за осъждане на ответника ГД „Национална полиция“ – МВР да му заплати сумата от 1018.24 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд от 159,02 часа за периода от 01.10.2016 г. до 18.11.2019 г., получен при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, както и сумата от 211.52 лв. – мораторна лихва за периода 31.07.2017 г. до 18.11.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД

„Национална полиция“ – МВР, чрез процесуалния си представител е оспорил предявения иск като неоснователен и по размер.

Твърди се, че положеният от ищеца извънреден труд е бил надлежно начислен и заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредби на министъра на МВР, в които липсвал текст за преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1.143. Счита се, че в случая не намират приложение правилата на НСОРЗ, за което за изложени съображения.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалата в процесния период Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР липсва изрично правило за преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с определен коефициент, което представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР и същата следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата – чл.9, ал.2 от същата. По горните мотиви и съобразно приетата експертиза, БРС е приел иска за основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 1018.24 лв. за главницата и 211.52 лв. за лихвата, поради което е уважил претенциите в претендираните размери, съобразно изменението на иска, ведно със законната лихва от предявяването му до окончателното плащане.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от районния съд фактическа обстановка, поради което, БОС я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение. Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на районния съд за основателност на предявения иск по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ, като препраща към мотивите на решението на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите на Министъра на вътрешните работи, издадени по чл.187, ал.9 ЗМВР, уреждащи реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, а не трудовото законодателство. Поради това се счита от въззивника, че районният съд неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно действащата към процесния период редакция чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР (преди изменението с ДВ-бр.60/2020 г.) нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6

ЗМВР (понастоящем ал.7) постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. При преценката дали служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството на държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Както бе посочено по-горе, в действащата за периода разпоредба на чл.187, ал.3 МВР е предвидено, че при работа на смени е възможно полагане на труд през нощта между 22 часа и 6 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.

Но от анализа на тази разпоредба става ясно, че посочените в нея 8 часа нощен труд са максимално допустимите за работа през нощта и същите не са определени като нормална продължителност на работното време през нощта, тъй като законодателят е използвал именно термина „средно 8 часа“ за всеки 24-часов период. Поради това, не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че нормалната продължителност на работното време през нощта за държавните служители по ЗМВР е била 8 часа и е равна на нормалната продължителност на дневното работно време, като съдът намира, че за процесния период в ЗМВР не е имало фиксирана такава нормална продължителност на работното време през нощта. Аргумент в подкрепа на това е, че едва след изменението на чл.187, ал.1 ЗМВР с ДВ бр.60/2020 г. вече нормативно е определена нормалната продължителност на работното време през нощта – на 8 часа.

Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР (сега ал.10). За процесния период са действали няколко наредби на министъра на вътрешните работи – Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018г, в които липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчисляването е с коефициент 1.143.

Разпечатката съдържа 35 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9388f2b9-cc14-46e4-abd0-6ab060b2d6e6