Решение № 1552 от 23.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1552 гр. София, 23.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20221100504804 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №4804/2022 г по описа на СГС е образувано :

- по въззивна жалба на К. Т. П. ЕГН ********** от гр.София срещу решение №II-55-251080 от 22.10.2019 г постановено по гр.д.№58655/18 г на СРС , 55 състав , в частта , с която на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр. чл.240 ал.1 ЗЗД е признато за установено спрямо въззивника , че дължи на „П.К.Б.“ ЕООД ЕИК **** гр.София сумата от 500 лева незаплатена главница по договор за потребителски кредит №3009709798 от 16.06.2016 г , ведно със законната лихва от 18.09.2017 г до окончателното заплащане на сумата ; за която сума /частично/ е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 26.09.2017 г по ч.гр.д.

№65707/17 г на СРС , 55 състав . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските ;

- и по въззивна жалба на „П.К.Б.“ ЕООД ЕИК **** гр.София срещу посоченото решение на СРС , но в частта , с която е отхвърлен иска му с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр. чл.240 ал.1 ЗЗД да се признае за установено , че К. Т. П. ЕГН ********** от гр.София му дължи разликата над 500 лева до предявения размер от 1055,25 лева главница по по договор за потребителски кредит №3009709798 от 16.06.2016 г , ведно със законната лихва от 18.09.2017 г до окончателното заплащане на сумата .

Въззивникът К. Т. П. излага доводи за неправилност на решението на СРС / в обжалваната от нея част / . Независимо , че ГПР не противоречи на закона , то възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави , защото надхвърля три пъти законната лихва . От това следва 1

, че целия договор за потребителски кредит е нищожен . Нищожни са и клаузите за т.нар.“допълнителни услуги“. Погасителния план не отговаря на чл.11 ал.1 т.11 ЗПК , защото липсва „разбивка“ на вноските – каква част представлява главница , лихва и разноски. Погасителния план не отговаря на чл.11 ал.1 т.20 ЗПК , защото няма данни за лихвения процент на ден . Нарушени са и чл.11 ал.1 т.23 и т.24 ЗПК , защото не се съдържат клаузи за право на отказ на потребителя от договора и за предсрочното погасяване . Поради тез нарушения на чл.11 ЗПК целият договор за кредит е нищожен – чл.22 ЗПК , а ищецът може да предяви иск за главницата по чл.23 ЗПК само на извъндоговорно основание .

Въззивникът „П.К.Б.“ ЕООД излага доводи за неправилност на решението на СРС / в обжалваната от него част / . Налице е идентичност между вземането в заповедното и в исковото производство , защото главницата по заема и възнаграждението за допълнителни услуги са едно и също вземане .

К. Т. П. е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба на „П.К.Б.“ ЕООД . С исковата молба не е претендирана сума за възнаграждение за допълнителни услуги . От друга страна възнаграждението за допълнителни услуги се основава на споразумение , което е нищожно . Не се предоставят допълнителни услуги в противоречие с чл.10а ал.1,2 ЗПК , а тези „услуги“ касаят усвояването и управлението на кредита . Клаузите са „допълнителните услуги“ са неравноправни и нищожни , както и противоречат на добрите нрави .

„П.К.Б.“ ЕООД е подало писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба на К. Т. П. .

Уговорената лихва и ГПР не противоречат на закона и на добрите нрави . По чл.19 ал.4 ЗПК ГПР може да е до петкратния размер на законната лихва , което в случая е спазено.

Потребителят сам е пожелал да ползва допълнителни услуги по кредита . На потребителя е предоставена необходимата информация по кредита , а погасителният план отговаря на изискванията и посочва съставките на погасителната вноска

Въззивните жалби са допустими. Решението на СРС е връчено на въззивниците на 10.03.2022 г и на 28.10.2021 г , поради което въззивните жалби съответно от 24.03.2022 г и от 11.11.2021 г /по пощата/ са подадени в срок .

Налице е правен интерес на въззивниците за обжалване на посочените части от решението на СРС .

След преценка на доводите в жалбите и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като такива пороци в случая не се констатират .

Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивните жалби изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

За да уважи иска за сумата от 500 лева главница СРС е приел , че ищецът е предоставил на 2 ответника сумата от 500 лева, която е следвало да се върне на 24 месечни вноски, ведно с уговорената между страните възнаградителна лихва. Между страните е подписано и споразумение за предоствяне на допълнителни услуги – възможност ответникът да предоговаря падежи на погасителните вноски и да ползва улеснена процедура за кандидатстване за друг заем . За допълнителните услуги е договорено възнаграждение от 465,66 лева . Според ССЕ по делото и в счетоводството на ищеца няма данни за плащания от ответника-заемополучател .

Според СРС в заповедното производство и в исковата молба е претендирана само главницата по договора за заем . Не са претендирани главница за допълнителни услуги и лихви . Липсват и възражения по доклада на първоинстанционния съд в този смисъл .

Ответникът дължи главницата от 500 лева , която е получил , но не е заплатил .

По въззивната жалба на „П.К.Б.“ ЕООД

Действително в заявлението за издаване на заповед за изпълнение дружеството-заемодател не е посочило , че в сумата от 1055,25 лева „главница“ са включени както предоставената на заем сума от 500 лева , така и други суми . Едва в исковата молба – и то само в мотивите й ищецът е „уточнил“ , че всъщност се претендират и други видове вземания – лихви и възнаграждение за пакет допълнителни услуги . В заключителното искане в исковата молба отново е посочено само едно „неизплатено парично задължение“ – визираната като главница в заповедта за изпълнение парична сума от 1055,25 лева.

И според настоящия съд е недопустимо да се сумират като общо вземане „главница“ различни по характер суми , а впоследствие - след издаване на заповед за изпълнение само за главница - да се уточнява с исковата молба по чл.422 ГПК друг брой , вид и размер на вземанията. Изменение на броя и основанието на установителните исков в производството по чл.422 ГПК е недопустимо . Отделно , според настоящия съд не става въпрос за нередовност на исковата молба , нито за неумишлена грешка при попълване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение . Изглежда , че ищецът целенасочено е предявил претенциите си по този начин , за да се снабди със заповед за изпълнение и да лиши заповедния съд от практическа възможност за проверка за неравноправни клаузи в договора за заем с потребител . Договорът за заем и приложенията към него въобще не са приложени към заявлението , съгласно практиката в този смисъл към 2017 г .

Само за пълнота трябва да се отбележи и следното . Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл.10а ал.2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в процесния „допълнителния пакет услуги“ представляват действия свързани с усвояването и управлението на кредита , поради което не може да се приеме, че са същински допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Т.нар.“допълнителни услуги“ по Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги касаят 3 изпълнението на задълженията на потребителя по договора , а по т.1 на задължение на кредитодателя , но всъщност е действие по усвояването на кредита. Предоставянето от ищеца на описаните "допълнителни услуги" накърнява общите принципи на добросъвестността и добрите нрави, тъй като същите не могат да доведат до придобиване на реална икономическа полза за ответника , която да е еквивалентна на заплащаната „цена „.

Това дава възможност за неоснователно обогатяване на едната от страните по сделката , в случая на търговеца за сметка на потребителя. Възнаграждението, което последният се е задължил да заплати за предоставения му пакет от допълнителни услуги е в размер на 465,66 лв . Съпоставянето на тази сума с предоставения кредит в размер на 500 лв сочи на извода, че сумата се явява прекомерна /чл.143 ал.2 т.5, 19 ЗЗП/ и е налице противоречие с принципите на яснота във взаимните задължения , справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка . Заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на договора между страните . В нарушение на императивната разпоредба на чл.10а, ал. 4 ЗПК в процесния договор за потребителски кредит не са посочени нито вида, нито размера , нито действието , за което се събират съответните такси , като наред с това не е формирана цена за всяка от услугите поотделно. В сключеното между страните Споразумение само са изброени услугите. Констатира се, че нито една от тях няма реално стойностно измерение , а и същата очевидно не съответства с цената, която се заплаща за ползването на тези възможности. Клаузите касаещи допълнителния пакет услуги са в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК , нищожни са и не пораждат правни последици . Отделно е налице и противоречие с разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК.

Начисляването и събирането на посочените суми по "Пакет допълнителни услуги" не представлява плащане за услуга , а прикрива лихви по кредита , с което се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Клаузите, регламентиращи заплащането на цената на услугата по т.нар. "Допълнителен пакет услуги" са неравноправни и нищожни по смисъла на чл. 143 ЗЗП . Претендираните въз основа на тях суми са недължими от ответника-потребител .

По въззивната жалба на К.П.

С оглед посоченото и фактът , че СРС е присъдил само предоставената на ответника главница , неотносими са доводите на особения представител относно уговорената възнаградителна лихва . Договор за потребителски кредит №3009709798 от 16.06.2016 г не е изцяло нищожен , а само относно вземанията за "Пакет допълнителни услуги" .

Договореният лихвен процент от 41,17 % не може да се счете за нищожен като противоречащ на добрите нрави . Налице е „бърз кредит „ , който по правило е високорисков , съответно лихвите и ГПР по него обикновено са по-големи от тези по банковите кредити . Лична преценка на съответния потребител е дали да ползва подобен – много често неизгоден - кредитен продукт . В чл.19 ал.4 ЗПК законът е ограничил ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във 4 валута . Потребителски заеми/кредити с лихви и ГПР до този размер - макар и да се преценяват като неизгодни - не противоречат на закона . Липсва противоречие и с добрите нрави . Общественото нравствено чувство се засяга не от всеки неизгоден договор , а само ако е прехвърлена общоприета мяра за справедливост и нормалност . В случая тази мяра не е надхвърлена – предвид чл.19 ал.4 ЗПК не може да се приеме , че ГПР който съответства на закона в същото време противоречи на добрите нрави.

Чл.11 ал.1 т.11 ЗПК не изисква в първоначалния погасителен план да се приложи пълна разбивка на всяка една от погасителните вноски. Според нормата в погасителния план трябва да се посочи „последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването „ . В случая няма данни да е било предвидено да има различни неплатени суми олихвявани с различни лихвени проценти за целите на погасяването т.е. чл.11 ал.1 т.11 ЗПК в случая не е приложим . Налице е практика и на СЕС , според която не само не е необходимо , но и е забранено законодателство на държава-членка да съдържа изискване за посочване на пълна разбивка на отделните погасителни вноски . В този смисъл са РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав) от 09.11.2016 година по дело C‑42/15 Home Credit Slovakia a.s. срещу Klára Bíróová и РЕШЕНИЕ НА СЪДА (шести състав) от 05.09.2019 година по дело C‑331/18 на TE срещу Pohotovos s. r. о. , които съдържат тълкуване на член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива 2008/48 .