Решение № 6646 от 03.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6646 гр. София, 03.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100511240 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 10992 от 26.06.2023 г. по гр.д.№ 48638 по описа за 2022 г. на СРС, 159-ти състав се: ОСЪЖДА З. П. Х. да заплати на И. П. И., на основание чл.232, ал.2 ЗЗД, сумата в размер на 8996,80 лв. –наемна цена за периода от 01.05.2022 г. до 31.08.2022 г. по договор за наем на недвижим имот от 08.09.2020 г., сключен между страните, за отдаване под наем на имот, представляващ офис № 53, находящ се в гр.София, бул.“******* В тежест на ответницата са възложени разноските в процеса.

Постъпила е въззивна жалба от ответницата пред СРС- З. П. Х..

Излагат се доводи за незаконосъобразност, неправилност и постановяване на решението при липса на юридическа прецизност по анализиране на представените и приети по делото писмени и гласни доказателства като във въззивната жалба се възпроизвеждат мотивите на първоинстанционния съд.

Сочи, че бил налице изричен отказ на Апелативен съд София, съгласно който въззивницата не можела да се позовава на предпоставките на чл.306 и чл.307 1

ТЗ, защото сделката не била търговска, а адвоката не бил юридическо лице.

Напомня, че довода й бил, че в резултат на въведените в периода от м.09.2020 г.- м.09.2021 г. заповеди и ограничителни мерки били прекратени всички дългосрочни сключени от нея договори за правно обслужване. Счита, че в случая се касае до потребителски договор и затова Директива 93/13 ЕИО относно неравноправните клаузи намирала приложение. При съмнение, че въззивницата е потребител, следвало да се приеме, че тя е такава. Самото понятие „потребител“ имало обективен характер. Излагат се доводи във връзка с т.нар. „договори с двойна цел“. При сключването на процесния договор за наем тя не могла да повлияе и да преговаря по условията на същия поради което следвало да се приеме, че е потребител. Сочи, че задължение на съда било да следи за неравноправни клаузи в потребителски договор.

Липсата на уговорена клауза за прекратяване на договора за наем от страна на наемателя и такава възможност допусната за наемодателя, правело клаузата неравноправна. Освен това договорът бил нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие със закона и добрите нрави. Излагат се доводи за злоупотреба с процесуални права от страна на наемодателя във връзка със снабдяването му със няколко бр. заповеди за изпълнение. В случая договорът за наем не съдържал клауза за прекратяването му с отправяне на предизвестие от страна на наемателя. Именно това било основанието за нищожност на договора. Облигационната връзка не била прекратена преди уговорения срок – 31.10.2022 г., респ. не било отпаднало задължението за заплащане на наем, но била отпаднала възможността за изпълнението му, тъй като това изпълнение било обременително, разорително, социално и икономически неоправдано.

След като не било допуснато от САС да се позовава на чл.306 и чл.307 ТЗ, то следвало да се приеме, че е потребител. Следвало съдът да приложи общностното право. Сочи, че запазването на този договор било социално и икономически неоправдано и наемателката не следвало да бъде задължавана да го изпълнява при положение, че не е могла да заплаща наемната цена и консумативите, което наложило освобождаването му на 29.09.2021 г.

Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на ищцовите претенции. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС-И. П. И., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че по делото по безспорен начин било 2 установено, че ответницата е неизправна страна по договора за наем. Този договор бил валидно сключен. Договорът не предвиждал възможност за предварителното му прекратяване с едностранно отправено предизвестие от която и да е страна по него. Предаването на имота и неговото ползване било обявено от съда за безспорно. От страна на ответницата не било доказано плащането на наемната цена. Ползването на имота от страна на ответницата не било осуетявано. Право на ответницата било дали да ползва или не имота.

Доводите в отговора по исковата молба намира за нелепици.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на ответницата на 17.07.2023 г.

Въззивната жалба е подадена на 24.07.2023 г.

Атакуваното решение е подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт; налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Въззивната инстанция приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Представената пред настоящата инстанция искова молба, вх.№ 222173 от 04.08.2023 г. касае претенция по чл.92 ЗЗД, не такава на основание чл.232, ал.2 ЗЗД, с каквато съдът е сезиран по настоящето дело.

По основателността на жалбата:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че между страните е било налице наемно правоотношение през исковия период, по силата на което ищецът предал за ползване на ответника процесния имот.

Възраженията на ответната страна, че договорът за наем е прекратен, са приети за неоснователни. Ответникът не разполагал с произтичащо от закона или изрична уговорка между страните право да прекрати едностранно наемното правоотношение, а взаимно съгласие между страните в тази насока не било постигано. Разпоредбата на чл. 238 ЗЗД уреждала възможността за прекратяване на безсрочно наемно правоотношение. Срочният договор за наем обаче можел да бъде прекратен с предизвестие, преди изтичане на уговорения срок, само ако тази възможност е изрично уговорена между 3 страните по него като СРС се е позовал на приетото в: Решение № 67 от 28.01.2002 г. по гр. д. № 968/2001 г., V гр. о. на ВКС; Решение № 15 от 08.09.2010 г. по т. д. № 395 от 2009 г. на ВКС на РБ, ТК, ІІ ТО и др.). Наемният договор бил със срок до 31.10.2022 г., като нямало уговорка, позволяваща на наемателя едностранно да прекрати правоотношението. При такава воля на страните, наемателят можел единствено да развали облигационната връзка при условията на чл. 87 ЗЗД и то при наличие на предпоставките за това.

Такива твърдения в срока по чл. 131 ГПК обаче не били направени. Съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД договорите можели да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. В случая, при липсата на предвидена в закона възможност за прекратяване на срочния наемен договор и на подобна уговорка между страните, не можело да се приеме, че ответникът е могъл едностранно да се откаже от тази облигационна връзка, заявявайки прекратяването, на което ищецът категорично се бил противопоставил. Без значение бил фактът, че ответницата е предала ключовете от имота и че не го била ползвала, тъй като между страните било съществувало наемно правоотношение и вещта й била предадена, като от нейната воля зависело дали да я ползва. Ирелевантни били и обстоятелствата, че кантората е била обявена за наемане, включително и по време на наемния договор между страните, както и че на нейния адрес е бил регистриран адресът на управление на Сдружение с нестопанска цел "Интер клуб България", тъй като по делото се установило, че ответницата не е била възпрепятствана да ползва имота. За неоснователни са били приети и доводите на ответника, че договора между страните е успешно прекратен, поради наличие на стопанска непоносимост.

На това основание договорът можел да бъде прекратен единствено по исков ред за в бъдеще. Конститутивният характер на последиците на предявената стопанска непоносимост, бил предпоставен от необходимостта да се формира сила на пресъдено нещо, което в случая можело да се осъществи единствено по исков път, тъй като възраженията в процеса, по които се създавала сила на присъдено нещо, били изрично предвидени в процесуалния закон и не можело да включват такова с предмет "стопанска непоносимост". Не можело да се приеме и че ответницата не дължи изпълнение поради непреодолима сила, тъй като за периода, за който ищецът претендирал наемна цена, а и преди него, било ноторно известно, че не било обявено извънредно положение и 4 ограничения във връзка с разпространението на "Ковид – 19".

Позоваванията на ответницата на Директива 93/13 ЕИО и на неравноправни клаузи в договора също било неотносимо за случая, тъй като не се касаело за потребителски договор. Съгласно чл. 1, § 1 от Директивата същата имала за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител. Според чл. 2, б. "б" "потребител" означавало всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на същата директива, участвало поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, според б.

"в" на същия член "продавач или доставчик" означавало всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на тази директива, участвало поради интереси, които били свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст. В случая ищецът не бил търговец и не бил сключил процесния договор в рамките на упражнявано от него занятие, а бил отдал под наем собствен имот. Процесният наемен договор не бил типизиран и не бил изготвен от икономически по-силен субект, а страните били имали възможност свободно да определят неговото съдържание, включително начините на прекратяване, като не били длъжни да го сключат.

При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че не се касае за потребителски договор и същият не е нищожен, поради което ответницата дължала изпълнение.

По делото се установило, че наемната цена за периода от 01.05.2022 г. до 31.08.2022 г. е в общ размер от 8996, 80 лв., като ответницата не била доказала да е заплатила същата на уговорените падежи – 25-то число на съответния предходен месец. Възраженията на ответницата, че не разполагала с парични средства и финансовото й положение било влошено не можело да обусловят неоснователност на иска, тъй като съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. Следователно предявеният иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД се явявал основателен и като такъв е уважен.

С оглед уважаването на главния иск, СРС е приел, че не дължи 5 разглеждане на предявения евентуален иск с правно основание чл. 79, ал. 1 , вр. чл. 82 ЗЗД.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя мотивите на СРС поради което по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД , съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 , вр. чл.

82 ЗЗД.

Съдът намира с оглед съдържанието на договора за наем от 08.09.2020 г., както и събраните по делото /пред СРС/ доказателства, че за процесния период 01.05.2022 г. до 31.08.2022 г., страните са били обвързани от облигационна връзка.

Относно соченото от въззивницата основание за нищожност на договора за наем- чл.26, ал.1 ЗЗД:

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушават принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се предотврат и несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, Г К , ІV г. о., " понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ".