Решение № 261596 от 03.12.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр. София,

3.12.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова мл. съдия Лора Димова при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14871 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С

Решение от 5.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 40848/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 26 състав, А.К.Б. /ЕГН **********/ е осъдена да заплати на П.С.М.

/ЕГН **********/ сумата 2 000 лева, представляваща главница по договор за заем.

Постъпила е въззивна жалба от А.К.Б.

/ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС осъдително решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна П.С.М. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявен е иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от П.М. осъдителен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД като основателен и доказан- чл.272 ГПК.

Заемът за потребление, респ. паричният заем, е от категорията на реалните договори и се смята сключен от момента на предаване на заемната сума. Законът не изисква определена форма за сключването на договора, като писмената форма е форма за доказване, а не форма за валидност. Договорът е едностранен и при него съществува едно задължение, което е на заемателя, а именно: по дефиниция- да върне вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото, на заемодателя, а в конкретния случай- да върне получената в заем сума.

Анализът на събраните в процеса доказателства, както и на направеното в подаденото от ответницата на 19.02.2019 г. заявление съдебно признание на факти с правно значение, обосновава извод на въззивния съд за наличието на обвързващо ищеца П.М. и ответницата А.Б. облигационно правоотношение по договор за заем, по което първият има качеството заемодател, а втората- заемател. Признанието на неизгодните за ответницата факти, че действително е получила от ищеца сумата 2 000 лв. през м. март 2008 г., която обещала да му върне, но не успяла да стори това, представлява доказателствено средство и доколкото защитната й теза, насочена към отхвърляне на иска, се основава на правопогасяващо възражение за давност, а не на правоизключващо възражение за липсата на договорна връзка или за неполучаване на заемната сума, твърденията на ищеца за наличието на заемен договор и за предаване на процесната сума на ответницата следва да бъдат приети за доказани по делото. Срок за изпълнение на задължението за връщане на сумата 2 000 лв.- предмет на договора, не е уговорен между страните, поради което и съдържащата се в исковата молба покана за връщането й обосновава извод за изискуемост на вземането /арг. чл.69 ЗЗД/.

По делото не се твърди от ответницата, нито са представени доказателства, установяващи изпълнение /плащане/ на произтичащото от процесния договор задължение за същата да върне заетата сума, което е основание за уважаване на иска.

Правилно е прието в обжалваното решение, че възражението на ответницата за погасяване по давност на процесното вземане като преклудирано не подлежи на разглеждане от първоинстанционния съд. Тъй като това правопогасяващо възражение не е своевременно заявено от ответницата- в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, разглеждането му както от първоинстанционния съд, така и от въззивния съд е недопустимо. Възражението е релевирано за първи път в подадено от ответницата на 19.02.2019 г. заявление /л.27 от делото на СРС/, което следва изтичането на едномесечния срок по чл.131 ГПК и съставянето на проекто- доклад по чл.146 ГПК от СРС. Препис от подадената от П.М. искова молба е връчен лично на адресата А.Б. на 7.11.2018 г., като в предоставения й едномесечен срок, изтекъл на 7.12.2018 г., същата не е подала писмен отговор по чл.131 ГПК и респ. не е релевирала възражения срещу основателността на иска, включая

Л.2 на Реш. по гр.д.№

14871/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в правопогасяващо възражение за изтекла давност по отношение на процесното вземане. Независимо, че е получила указания за съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му- чл.133 ГПК, ответницата не се е възползвала от предоставената от ГПК процесуална възможност при реализиране на защитата си по същество да изложи конкретни възражения срещу основателността на иска и да заяви конкретно становище по твърдените от ищеца факти и обстоятелства /чл.131, ал.2, т.4 ГПК/, включително позовавайки се на последиците на изтекъл давностен срок. Поради това и възражението за погасителна давност, което не е свързано със служебното приложение на закона, е преклудирано /чл.133 ГПК/, в какъвто смисъл е и даденото от ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. на ВКС- ОСГТК- т.4, разрешение. Според приетото в цитираното ТР на ВКС по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.

Предвид изложеното, с оглед неоснователността на релевираните във въззивната жалба на ответницата А.Б. доводи, със същата не може да се постигне като резултат отмяна на обжалваното решение на посоченото по- горе основание, поради което и същото- като валидно и допустимо, а по същество- правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 200 лв.- разноски за въззивното производство /за платено адв. възнаграждение/.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е

Ш И

:

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 5.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 40848/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 26 състав.

ОСЪЖДА А.К.Б. /ЕГН **********/ да заплати на П.С.М. /ЕГН **********/ сумата 200 лв. /двеста лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

Решението не подлежи на касационно обжалване-съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.