Решение № 196 от 29.02.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. Стара Загора, 29.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20235530103253 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от П. К. П. от гр.Стара Загора против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – гр.София.

Ищецът твърди в исковата си молба, че на 01.06.2023г. отправил искане по смисъла на Регламент № 2016/679 към ответника, с което пожелал да му предостави информация досежно обработваните му лични данни, както и да му предостави копие от носителите на тези данни, а именно всички сключени договори за кредит между страните, за да може да се установи дали личните данни, които се твърди, че се обработват, съответстват на тези, които са отразени в договорите.

Въпреки молбата, ответното дружеството предоставило само три договора, от които се виждали личните му данни, но по тях била заличен цялата информация относно основните договорки в съглашенията - размер на кредита, лихви, такси, срок и прочие. Въпреки това, видно от приложения договор, между ищеца - като кредитополучател и ответника – като заемател, бил сключен договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт” № ........... от .......г. По силата на този договор, ответникът следвало да предостави заемни средства на ищеца, а той следвало да възстанови предоставената сума, ведно с възнаградителна лихва. Точната сума на отпуснатия заем била в размер на 3500 лева, видно от представеното извлечение от банковите сметки на ищеца. Годишният лихвен процент /ГЛП/ по правоотношението бил в размер на 41.17%, а ГПР в размер на 49.89%. Уговореният срок на договора между страните не бил ясен, поради заличаване на данните. Независимо от липсата на част от информацията, за ищеца възникнал правен интерес да депозира настоящата 1 искова молба, тъй като счита, че целият договор за заем и споразумението към него били недействителни, като поради тази причина смята и че е платил повече, отколкото е трябвало във връзка с правоотношението.

В точка V от процесния договор за потребителски кредит било уговорено, че на кредитополучателя се предоставяла допълнителни услуги по програма „настоящ клиент“, според която се предоставяло право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, както и възможност за промяна на погасителния план. В точка VI от договора било посочено, че въпросните допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са възмездни, но поради заличаване на данните от страна на ответника не ставало ясно какви точно са сумите. С начисляването на пакет от допълнителни услуги се определяло възнаграждение за тези услуги и съответно допълнителна месечна вноска към тази, дължима по договора.

Въпреки неяснотата на точните суми счита, че при калкулиране на ГПР не са включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 49.89%.

Заплащането на допълнителните такси за допълнителни услуги „Флекси“ и „Фаст“ не били включени в ГПР, въпреки че трябвало. Това правило договора за заем недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради опита на ответника да заобиколи императивните разпоредби на закона. Предвид това обстоятелство, ищецът счита, че е дължал единствено чистата стойност на кредита.

Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.89 %. В този порядък, следвало да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.

Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по-горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, 2 настоящи или бъдещи.

На следващо място счита, че клаузите, уреждащи дължимост на такси за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ по договора са нищожни на основание чл.

26, ал. 1 от ЗЗД, както и поради това, че са сключени в нарушение на нормите на чл.

10а от ЗПК. Нормата на чл. 10а ЗПК давала възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това били услуги, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Смята, че таксата „Фаст“ представлява установено задължение на заемополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такава такса била уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисионни, свързани с усвояване и управление на кредита. Същите съображения се отнасяли и за таксата „Флекси“, тъй като пък с нея се уговарял начин на връщане на заема.

Счита, също така, че на самостоятелно основание, възнаградителната лихва по договора противоречила на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Приложимата възнаградителна лихва по договора била в размер на 41.17% годишно.

Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могли да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на ВКС, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правила клаузата, 3 уговаряща размер й, нищожна. Цитира съдебна практика.

Ищецът бил заплатил по договора изцяло главницата от 3500 лв. и още 700 лв. – представляващи лихви, такси, разноски, комисионни и допълнителни услуги, в това число и допълнителна услуга по програма „настоящ клиент“, според която, се предоставяло право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, изцяло начислени от заемодателя.

Предвид гореизложеното и недействителността на договора за кредит и на отделни клаузи от договора, ищецът бил заплатил на ответника 700 лв. повече от дължимото, която сума била получена от ответника без основание.

Моли съда да признае за установено, че Договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“ № ........... от ....... година, сключен между страните, е нищожен;

В хипотезата на евентуалност, в случай че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, че разпоредбата на точка VI от процесния договор, с която е уговорено, че от кредитополучателя се дължат такси за допълнителни услуги „Флекси“ и „Факс“, е нищожна;

В хипотезата на евентуалност, в случай че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, да прогласи клаузата в т. VI от договора, съгласно която се дължи възнаградителна лихва в размер от 41.17% за недействителна;

Да осъди ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55 от ЗЗД недължимо платените суми, в размер на 700 лв. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва така предявените искове както по основание, така и по размер. Счита всички изложени доводи и съображения в исковата молба за неправилни, неоснователни и голословни.

Твърди, че от представените по делото надлежно заверени преписи от процесния договор за кредит и приложенията към него се доказвало по недвусмислен начин, че всички условия по договора за кредит били предварително уговорени между страните, като ищецът изрично изявил воля да сключи договора за кредит при посочените условия.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ап. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

Счита, че при проверка относно действителността на сключения между страните договор, безспорно се установявало следното: процесният договор за потребителски кредит отговарял от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се 4 представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор бил посочен общият размер на кредита от 4361,05 лева, сборуван от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно се посочвало общото задължение по договора от 6911,05 лева, ведно със стойността на услуги Фаст и Флекси. В чл. 3 от Общите условия, неразделна част от договора, се посочвали и условията за усвояване на заемната сума. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за потребителски кредит бил посочен размерът на годишния лихвения процент по кредита, а именно 41.00 %. В случая, такъв бил уговорен като постоянен, а не променлив, поради което било достатъчно да бъде посочен размерът на същия, което сторили в договора.

В процесния договор ГПР също бил посочен и бил фиксиран като абсолютна процентна стойност - 48.78 %. В разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят щели да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита се изчислявал, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2 от Общите условия било посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. По този начин, от страна на кредитодателя били изпълнени изискванията на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК условията за издължаване на кредита от потребителя били обективирани в погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка дължима месечна погасителна вноска, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент.