Определение № 1379 от 28.09.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1379 гр. Благоевград, 28.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20261200500840 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 7286/19.05.2026г., подадена от „МЕЛАНЖ И КО“ ООД, ЕИК 205967036, със седалище и адрес на управление гр. Банско, ул.

„Ангел Кънчев“ № 1, чрез адв. Б. Б., срещу Решение № 179/30.03.2026г., постановено по гр.д. № 778/2024г. по описа на Районен съд – Разлог.

В жалбата са изложени подробни съображения, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при неправилна оценка на събраните доказателства.

Сочи се в жалбата, че на първо място решението на първоинстанционния съд е необосновано, тъй като съдът е приел за доказан размер на вземането, без този размер да е установен по несъмнен и категоричен начин. Първоинстанционният съд е достигнал до извод, че ищецът е доказал вземане по 7 броя фактури в общ размер 1 050,00лв., без по делото да е налице пълно и главно доказване както на основанието, така и на размера на претенцията. Констатирал е, че по делото не е представен препис от твърдения от ищеца договор за счетоводно и ТРЗ обслужване от 01.03.2022г. и въпреки този ключов доказателствен дефицит е приел, че след 01.03.2022г. между страните е действало правоотношение при изменени параметри, включително и относно размера на възнаграждението, и въз основа на това, е уважил претенцията по процесиите фактури.

Твърди се, че подобен подход е неправилен. При положение, че именно ищецът твърди настъпило изменение на договорните условия, включително увеличение на месечното възнаграждение, именно той носи доказателствената тежест да установи, че е бил сключен 1 нов договор или поне валидно изменение на съществуващия, какъв е бил точно новият размер на възнаграждението по новия договор, от коя дата това изменение е породило действие, за кои конкретни услуги се отнася новата цена и по какъв начин процесниите 7 фактури, кореспондират на действително уговореното между страните възнаграждение.

Твърди се също, че нищо от гореизброеното не е доказано по делото, като съдът е запълнил липсата на доказателства с предположение, че след като отношенията между страните са продължили, то и претендираният размер на възнаграждението, следва да се счита установен. Сочи се, че това е погрешен и неправилен извод. Продължаването на фактически отношения между търговци, не означава автоматично доказаност на всяко конкретно твърдение относно цената, падежа, обема на услугата и размера на всяка отделна парична претенция.

Посочва се в жалбата, че е налице вътрешно противоречие в мотивите на съда относно размера на възнаграждението. В мотивите си, съдът е посочил, че съгласно чл. 11.1 от непредставения договор от 01.03.2022г. възнаграждението за предоставените счетоводни услуги, било увеличено на 180 лв. без ДДС, а процесиите фактури за 2023- 2024г. са на стойност всяка една- 180 лв. с ДДС.

Според жалбоподателя това противоречие е значително, тъй като засяга пряко доказаността на претенцията по размер. Ако твърдението на ищеца е, че новото месечно възнаграждение за предоставените счетоводни услуги е 180лв. без ДДС, то дължимата сума с ДДС би следвало да е различна. Ако пък фактурираната сума от 180лв. с ДДС, е правилната уговорена цена, тогава изложеното от ищеца и възприетото от съда- относно увеличение на възнаграждението на 180лв. без ДДС месечно, е неточно или най-малкото недоказано. Сочи се, че първоинстанционният съд не е анализирал това противоречие, не е изяснил кой точно размер счита за доказан, нито въз основа на кои доказателства приема, че именно сумите по процесиите фактури, съответстват на действително уговореното възнаграждение, което прави необоснован извода на съда за доказаност на главницата.

На следващо място сочи се в жалбата, че съдът неправилно е приел, че осчетоводяването на фактурите в счетоводството на ищеца и ответника и ползването на данъчен кредит от страна на ответника, представляват достатъчно доказателство за дължимост на сумите. В мотивите си съдът е придал решаващо значение на обстоятелството, че процесиите фактури били осчетоводени при ответника, включени в дневниците за покупки и по тях било упражнено право на данъчен кредит, поради което това поведение било несъвместимо с твърдението, че услугата не е възложена, не е извършена или че възнаграждението не се дължи.

Според жалбоподателя този извод е прекомерен, формален и правно неиздържан.

Осчетоводяването на фактура и включването й в счетоводните регистри действително може да има доказателствено значение, но не освобождава ищеца от тежестта да докаже реалното основание на вземането, обема на изпълнената услуга, приемането на работата и конкретния размер на дължимото възнаграждение. Още по-малко, това обстоятелство може да замести липсващ договор, липсващо доказателство за изменение на цената или липсващо пряко 2 доказване на това- кои точно услуги са извършени през съответните месеци и как е формирана стойността им. В конкретния случай, съдът е възприел счетоводното отразяване на фактурите като самостоятелно и достатъчно основание за уважаване на исковете, без да отчете, че спорът не е само дали са издадени фактури, а дали същите почиват на валидно доказано договорно основание, отразяват действително извършени услуги в претендирания обем, съответстват на действително уговорената между страните цена и дали не са били погасени чрез извършени плащания. Застъпва се становище, че по този начин съдът е подменил предмета на доказване и е приел за доказано вземане- единствено въз основа на неговото счетоводно отразяване.

Сочи се на следващо място в жалбата, че съдът е кредитирал съдебно-счетоводната експертиза извън нейния допустим предмет и доказателствена стойност. Приетата съдебносчетоводна експертиза установява преди всичко счетоводни записвания, осчетоводяване на документи, включване на фактури в регистри и движението на счетоводна информация. Тя не може да установи сама по себе си, че всички процесии услуги са били реално извършени качествено и в пълния договорен обем, че са били надлежно приети от възложителя, че именно процесиите 7 фактури са останали неплатени, както и че плащанията, извършвани между страните, не са погасили именно тези вземания. Вместо да ползва експертизата в рамките на нейната действителна доказателствена функция, съдът й е придал значение на основно доказателство за всички спорни елементи на иска.

Твърди се, че е недопустимо, чрез експертизата, съдът да възприема обстоятелства, които не следва да се приемат без самостоятелна проверка и доказване, като например, че фактурите били изпращани по имейл; че били изпращани и платежни нареждания и вносни бележки; че плащанията били извършвани в брой на управителя на ищеца; че впоследствие, последният ги внасял по банковата сметка на собственото си дружество. Според жалбоподателя това са факти, които не могат да се считат за доказани само защото са били съобщени от ищеца на вещото лице или са се съдържали в документи, намиращи се у ищеца. Съдът е следвало да изследва тези въпроси чрез годни преки доказателства и чрез цялостен анализ на направените възражения на ответника.

Твърди се също, че по делото не е доказано но несъмнен начин, че именно сумите по процесиите 7 фактури, са останали непогасени. Съществен порок на първоинстанционното решение е липсата в него на задълбочен анализ на въпроса как точно са били отнасяни извършваните плащания между страните.

Сочи се, че по делото не е спорно, че между страните са съществували продължителни търговски отношения и че са били извършвани множество плащания. Съдът е приел, че плащанията са били нерегулярни, а според изложеното в експертизата, по сведение от ищеца, плащанията са ставали в брой към управителя на ищеца, който впоследствие, е внасял сумите по банковата сметка на дружеството си.

При тази фактическа обстановка, възприета и от съда, ищецът следвало да установи ясно и категорично кои конкретни плащания са получени и по кои фактури са били отнесени, на коя 3 дата и в какъв размер, както и защо именно процесиите 7 фактури са останали неплатени.

Липсата на такава аналитична проследимост е от съществено значение, тъй като при трайни търговски отношения и многократни плащания между търговците, не може чрез едно общо твърдение от страна на ищеца за „неплатени 7 фактури“, да се счита за доказано непогасено вземане, без да се установи как са били разнасяни постъпленията от ответника и на какъв принцип са били отнасяни по отделните задължения.

Застъпва се становище, че съдът неправомерно е обърнал доказателствената тежест в ущърб на ответника, като по същество е приел, че след като ответникът не е доказал кои фактури е платил, то именно ищецът е прав, че не са му платени точно претендираните по делото фактури. Според жалбоподателя това е процесуално недопустимо, тъй като ответникът не следва да доказва отрицателно за него счетоводно разнасяне при кредитора. Ищецът е следвало да докаже конкретното непогасено вземане, претендирано по настоящия процес.

Твърди се още, че съдът не е обсъдил пълно и задълбочено направените от жалбоподателя възражения за неточно и некачествено изпълнение на предоставените счетоводни услуги.

Още в отговора на исковата молба били изложени възражения, че ищецът е действал против интересите на дружеството и му е причинил загуби. Сочи се, че вместо да разгледа тези възражения по същество, съдът формално е приел, че не са били ангажирани убедителни доказателства от страна на ответника, нямало заведена претенция при ищцовото дружество и не е било направено надлежно възражение за прихващане.

В тази връзка се сочи, че липсата на отделно предявено възражение за прихващане, не лишава ответника от правото да противопостави доводи за неточно изпълнение, некачествено изпълнение, несъответствие между договореното и действително извършеното, както и доводи, че не следва да се дължи претендираното възнаграждение в пълния му размер. Според жалбоподателя още по-неприемлив е мотивът на съда, че в „счетоводната къща нямало заведена претенция“ от ответника. Липсата на такава- вътрешно заведена при самия ищец претенция от ответното дружество за нанесени вреди, не е доказателство, че неточно изпълнение на договора за счетоводни услуги от страна на ищеца или вреди, нанесени на ответника не са съществували. Съдът е бил длъжен да обсъди тези възражения по същество и в светлината на всички събрани доказателства, а не да ги отхвърли с формални съображения.

Сочи се, че неправилно съдът е приел в решението си, че ищецът е доказал приемането на работата - предоставени счетоводни услуги от страна на ищеца. Изтъква се, че при договорни отношения за услуги, съответно при претенция за възнаграждение за извършени услуги, от съществено значение е въпросът за реалното изпълнение и приемането на работата. В процесния случай, по делото не било изяснено, включително и от заключението по приетата експертиза, какви конкретни действия са извършени от страна на ищеца по всяка от процесиите фактури, какъв е бил обемът на дейността за съответния месец, кога и по какъв начин възложителят е приел работата, възразявал ли е срещу качеството и съдържанието на услугата, налице ли е било действително приемане или само счетоводно отразяване на издаден документ.

4

Сочи се също, че неправилно съдът е приел за равнозначно понятието „осчетоводяване на фактура“ с понятието „приемане на надлежно извършена работа“. Заключението на експертизата е изготвено не въз основа на цялостна двустранна счетоводна проверка на ищеца и ответника, а практически - само въз основа на данни и документи, намиращи се у ищеца, респективно представени от него и приложени по делото.