Решение № 4176 от 26.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4176 гр. София, 25.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100500354 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 08.08.2020 год., постановено по гр.дело №57313/2020 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, „Н.п.-НП“ ЕООД е осъдено да заплати на Т. С. П. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 575.40 лв. – платена на отпаднало основание за осъществяването на транспортна услуга – транспорт на ученик за учебната 2019 год. – 2020 год., по договор, който е развален по право, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 450 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Н.п.-НП“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че в процесния договор от 09.09.2019 год. не се съдържала клауза, че същият се развалял на основание чл. 89 ЗЗД при обявена по административен ред пандемия. По делото не било доказано, че престацията по договора била получена, за се претендира нейното възстановяване. По отношение на превозвания ученик бил неприложим ЗЗП, като същият нямал качеството на потребител, тъй като бил непълнолетен. Освен това бил сключен рамков договор между търговци, като процесният договор бил неразделна част от него и действала арбитражната клауза, според която спорът трябвало да бъде разгледан от арбитражен съд. Процесният договор не бил развален, унищожен или прекратен, поради което и ответникът нямал качеството на длъжник и не дължал връщане на полученото по договора. Наредбите и заповедите на МЗ имали регулиращ характер и нямали силата на закон в отношенията между страните.

Подобни административни мерки можело единствено да отлагат облигационните 1 задължения по договорите, но не и да предвиждат връщането на пари или тяхното възстановяване, поради отпадане на договорни клаузи. Пандемията не се регулирала със законов акт, като същата нямала и характера на форсмажорно обстоятелство, тъй като имала частичен характер и не засягала всички сектори на икономиката и обществения живот. Тя не представлявала глобално и локално обстоятелство, изцяло зависещо и дължащо се на непредвидими или непрогнозируеми събития или фактори, независещи от волята или действията на едно или повече лица и в този смисъл неподлежащи на предотвратяване.

Ищецът не бил отправял писмено изявление за връщане на пари, разваляне, унищожаване или прекратяване на договора. Плащанията по договора били авансови – за направени от ответника разходи за застраховки, превозни такси, закупуване на транспортни средства, лицензии, работни заплати, поддръжка на базата и др. Връщането на процесната сума щяло да представлява обогатяване за ищеца и обедняване за ответника. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата Т. С. П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че настъпилата пандемична обстановка препятствала изпълнението на задължения, поети по множество договори, сключени между частноправни субекти.

Безспорно било по делото неизпълнението на единственото задължение на ответника – да осигури транспорт на ученика от и до дома му във връзка с учебните занятия, тъй като същите били преустановени по време на обявеното извънредно положение. Последното не можело да бъде прогнозирано, а още повече да се съдържа в клаузите на договора. В този смисъл била настъпила обективна невъзможност от страна на превозвача да транспортира ученици до учебното заведение и договорът бил развален по право. Ищцата била поканила ответника с нотариална покана да върне полученото съобразно периода, през който не били извършени услуги. Направените от ответника разходи през процесния период били напълно ирелевантни за предмета на спора. На първо място, извършването им било въпрос на вътрешна организация, за което ищцата не носела отговорност, а на второ място тези разходи не били свързани с изпълнението на процесния договор, тъй като такова липсвало през процесния период. Безспорно било, че през периода от 06.03.2020 год. до 15.06.2020 год. не били извършвани услуги от страна на ответника. Ищцата била изправна страна по договора – била заплатила договорената цена, поради което и имала право да претендира връщането на процесната сума. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Възражението на жалбоподателя, че спорът не е подведомствен на гражданския съд, респ. че обжалваното решение е недопустимо, се явява неоснователно.

По силата на чл. 15, ал. 1 ГПК съдът следи служебно дали заведеното дело му е подведомствено. За разлика от общия случай на неподведомственост на делото, когато спорът следва да се разгледа и реши от орган извън системата на гражданските съдилища, за наличието на арбитражно споразумение съдът не следи служебно. В частност ответникът е заявил своевременно /в писмения отговор/ отвод за неподведомственост на спора поради наличието на арбитражно споразумение – чл. 12 от процесния договор /виж чл. 8, ал. 1 ЗМТА вр. с § 3 от ПЗР на ЗМТА/.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК, компетентността на арбитражния съд е изключена за имуществени спорове, по които една от страните потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, която норма е транспонирана от чл. 2, б.

„б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Според легалната дефиниция на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска и професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност. В § 13, т. 13 и 14 от ДР на ЗЗП е посочено изрично какво трябва да се разбира под „стока“ и „услуга“ за целите на закона, като „услуга“ е всяка материални или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне на владение на вещ.

В разглеждания при осъществената проверка настоящият съдебен състав приема, че арбитражното споразумение е недействително и спорът е подведомствен на гражданския съд, тъй като ищцата е физическо лице, целящо задоволяване на свой личен интерес с процесния договор, а не търговски или професионален интерес, а ответникът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Тъй като ищцата претендира връщането на съответна част от това, което авансово е дала по сключен между страните договор, по отношение на който твърди, че е настъпила частична невъзможност за изпълнение поради непреодолима сила /обявено извънредно положение в страната/, то следва да се приеме, че релевираната претенция намира своето основание в предвидената в чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД специална хипотеза на неоснователно обогатяване.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата е било да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: че валидно е възникнало твърдяното облигационно правоотношение между страните, че е 3 заплатила на ответника процесната сума, както и че задължението за нейното връщане е изискуемо, т.е., че е настъпила непреодолима сила /частична обективна невъзможност за изпълнение на договора/.

Ответникът, от своя страна, е следвало да докаже наличието на основания за задържането на процесната сума.

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на доказателствата по делото е установено, че на 09.09.2019 год. между страните е бил сключен валиден договор за случаен превоз на ученици /виж чл. 35, ал. 2 от Закона за автомобилните превози – ЗАП и § 1, т. 24 от ДР на ЗАП/, по силата на който ответникът се задължил през периода от 01.09.2019 год. до 30.05.2020 год. /15.06.2020 год./ включително да извърши транспорт на ученика М.С. П. през учебните дни в рамките на учебната 2019/2020 год. според МОН по маршрути, подробно описани в приложение №1 с характер на анекс към рамков договор, сключен между Сдружение „Училищно настоятелство при 134 СОУ „Д.Дебелянов“ и „Н.п.-НП“ ЕООД, срещу задължението на ищцата да заплати възнаграждение /цена/ в размер на 1 650 лв., на две вноски, а именно: първата в размер на не по-малко от 60 % до 31.08.2019 год., а втората до 10.01.2020 год.

Видно е от приетите като доказателства по делото 2 бр. квитанции, че ищцата заплатила изцяло на ответника уговореното възнаграждение.

С нотариална покана от 13.10.2020 год., която е била връчена на 27.10.2020 год., ищцата уведомила ответното дружество, че процесният договор е развален по право, т.е. отпаднало е основанието, за което се дължат услуги, поради преустановяването на учебните занятия и всички извънкласни мероприятия в училището по силата на Заповед №РД-01-124 от 13.03.2020 год. на министъра на здравеопазването, като го поканила в 7-дневен срок да върне авансово получените 800 лв.

Несъмнено е, че по време на действието на процесния договор на територията на страната е обявено извънредно положение със Закона за мерките и действията то време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 год. и за преодоляване на последиците /в сила от 24.03.2020 год., но с обратно действие от 13.03.2020 год. /с няколко изключения//, като с оглед действието на посочения закон разрешените дейности са изчерпателно посочени в него, между които не попада провеждането на учебни занятия и всички извънкласни мероприятия в училищата – нормата на чл. 20 от закона предвижда, че до края на втория учебен срок на учебната 2019 – 2020 год. обучението на учениците, записани в дневна, вечерна, задочна, индивидуална и комбинирана форма на обучение и в дуална система на обучение, както и подкрепата за личностно развитие, се осъществяват от разстояние в електронна среда чрез използване на средствата на информационните и комуникационни технологии.

В периода след 13.03.2020 год. до края на процесния период в съответствие със Заповед №РД-01-124 от 13.03.2020 год. на министъра на здравеопазването са били преустановени учебните занятия и всички извънкласни мероприятия /занимания, клубове, зелени училища, 4 екскурзии и др./ в училищата, както и всякакви групови форми на дейност и работа с деца и ученици, извън системата на предучилищното и училищно образование, които се организират и провеждат от физически и юридически лица, независимо от правноорганизационната им форма.

Въззивният съд приема, че когато е налице пълна и трайна невъзможност за изпълнение, задължението се прекратява по право, а когато невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение – виж чл. 89 ЗЗД и чл. 306 ТЗ. Действието на прекратяването е за в бъдеще.

При двустранните договори /какъвто е процесният/, погасяването на задълженията на едната страна погасява задълженията и на другата, като рискът е за длъжника /длъжникът се освобождава от задължението си, кредиторът също; длъжникът обаче е понесъл вреди, които остават за негова сметка – арг. и от специалните правила на чл. 231, ал. 3 ЗЗД и чл.