Определение № 2223 от 12.09.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2223 гр. София, 08.09.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Въззивно частно гражданско дело № 20231000502347 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „С.-03“ ЕООД, ЕИК 111553117, срещу определение №123/08.03.2023г. по в.гр.д.№20231600500041 на ОС – Монтана, с което е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя частна жалба срещу постановлението на ЧСИ М. И. за разноските, обективирано в покана за доброволно изпълнение по изп.дело №20227480402232. Поддържа, че ОС е счел жалбата за недопустима като подадена след заплащане на задължението и при наличие на постановление за прекратяване на изпълнителното дело. Жалбоподателят възразява срещу заключението на ОС и счита, че не може да се счете, че заплащането на задължението представлява „признаване чрез плащане“, като твърди, че по изпълнителното дело са наложени четири запора и възбрани и плащането е след като срещу длъжника е упражнена принуда посредством наложените обезпечителни мерки. Позовава се на цитираната от него съдебна практика, че в този случай плащането не представлява признаване на вземането. Поддържа и че част от дължимата сума в размер на 34 851,67 лв. е заплатена от трето лице, различно от длъжника, а именно от „Сънбиймс“ ЕООД, а за да се определи доброволното плащане като признание на дълга, то следва да е направено лично от длъжника. Предвид горното и по подробно изложените доводи жалбоподателят счита, че е легитимиран и има правен интерес да обжалва постановлението за разноските, тъй като има възможност да откаже плащане на платилото дълга трето лице или да търси връщане на платеното от взискателя с оглед вътрешните отношения между страните. Жалбоподателят поддържа, че в случая е ирелевантен факта, че междувременно е прекратено изпълнителното дело. Предвид горното претендира отмяна на атакувания акт и присъждане на разноски.

Ответната по жалбата страна „ВАК-02“ ООД оспорва жалбата като неоснователна по съображения, подробно изложени във възражение от 31.07.2023г., подадено чрез адвокат Д.

1

П.. Поддържа, че дългът бил заплатен доброволно след получаване на поканата за доброволно изпълнение от длъжника и трето лице, но това трето лице било с едноличен собственик на капитала дъщерята на С. Т. К., К. С. К.. Твърди, че доводите на жалбоподателя в противната посока са нелогични и юридически неаргументирани. Във втората част на възражението поддържа, че приетите разноски се установявали лесно при справка по делото и те включвали платено адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лв. и 59 лв. – платени такси, така както е описано подробно, а сумата от 6259,89 лв. представлявала всички такси по изпълнението, включително таксата по т.26 от ТТР към ЗЧСИ. Предвид горното претендира отхвърляне на жалбата и потвърждаване на обжалваното определение.

Съдът като обсъди доводите на страните и материалите по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството по изпълнителното дело е образувано по молба до ЧСИ от 31.10.2022г. за събиране на сумата по издадения от РС Лом изпълнителен лист по ч.гр.д.

№1041/2022г. за солидарно осъждане на „С. -03“ ЕООД и С. Т. К. за описаните суми, а именно главница – 50 000 лв., 28 000 лв. – неустойка и 4480 лв. – разноски. Още с молбата е претендирана възбрана на описаните имоти и запор на сметки, чието налагане е извършено с разпореждане от 14.11.2022г., с което ЧСИ е приел и като разноски сумата от 4 000 лв. – адвокатско възнаграждение и сумата от описаните такси. На 09.12.2022г. е изпратена покана за доброволно изпълнение до дружеството, получена на 19.12.2022г., и до длъжника - С. К., за който е отразено, че е връчена на 15.12.2022г., като и в двете са вписани освен сумите по ИЛ, и разноски по изпълнителното дело в размер на 4 059,00 лв. и 6259,89 лв. – такси по Тарифата. По изп.дело е постъпила молба от взискателя от 15.12.2022г. с искане изп.дело да бъде прекратено на основание чл. 433, ал.1 т.2 от ГПК и с постановление от 16.12.2022г. същото е прекратено.

С жалба, изпратена по пощата с плик с клеймо от 29.12.2022г., длъжникът „С. 03“ ЕООД е обжалвал постановлението за разноските, инкорпорирано в поканата за доброволно изпълнение и начислените такси, като е поддържал, че главницата от 50000 лв. е заплатена преди получаване на поканата за доброволно изпълнение, а останалите суми – в деня на получаването й. Приложил е нареждания за банкови преводи от 14.12.2022г. и 15.12.2022г.

С обжалваното определение, постановено на 08.03.2023г. ОС – Монтана е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото, като е приел, че жалбоподателят „С. 03“ ЕООД няма интерес от същата, тъй като всички суми, включително и разноските били платени от длъжника и то доброволно, с което бил признал задължението си. Посочил е, че жалбата била депозирана след погасяване на задължението, което обуславяло нейната недопустимост, а и имало влязло в сила постановление за прекратяване на изпълнителното дело.

Съдът намира, че частната жалба е в срок, тъй като жалбата е подадена по пощата, с пощенски плик с клеймо в срок, поради което следва да бъде разгледана по същество.

2

С влизането в сила на 01.03.2008г. на новия ГПК обхватът на обжалване действията на съдебния изпълнител е ограничен значително в сравнение с ГПК (отменен). В чл. 435 от ГПК законодателят е предвидил императивно и казуистично кои действия на съдебния изпълнител може да се обжалват по този ред и съответно от кои страни. Разпоредбата на чл.

435 от ГПК е императивна и не може да се тълкува разширително. Не е предвидена правна възможност за обжалване и на всякакви действия, с които страната по изпълнителното дело счита, че са нарушени правата й, тъй като в ГПК няма обща разпоредба даваща възможност за обжалване на всички действия на съдебния изпълнител, които страната по делото счита, че са незаконосъобразни. Съдът е контролно-отменителна инстанция, но следва за да се произнесе да има акт на съдебния изпълнител, който се атакува. Следователно предмет на обжалване може да е само изричен акт на ЧСИ и то от кръга на тези, за които разпоредбата на чл. 435 от ГПК е предвидила самостоятелна възможност за съдебен контрол. Съгласно чл.

435 ал. 2, т. 7 от ГПК длъжникът може да обжалва постановеното относно разноските.

Разпоредбата на чл. 435, ал. 2 от ГПК е императивна и не може да се тълкува разширително.

Жалбата срещу действията на ЧСИ съгласно чл.436, ал.1 от ГПК се подава в двуседмичен срок от съобщението за извършеното действие. По отношение на разноските съобразно константната практика на съдилищата окръжният съд действа като контролно-отменителна съдебна инстанция относно законосъобразността на обжалван акт на частния съдебен изпълнител /в този смисъл са определение № 170/25.03.2011г. по ч.гр. д.№ 297/2010г. на ВКС, ІV г.о., определение № 881/18.05.2010г. по ч.гр.д.№ 634/2010г. на Апелативен съд – София, VІІ състав, определение № 1423/24.09.2010г. на САС по ч.гр.д.№ 1217/2010г. и др./, поради което за да се произнесе съдът по искане, което е за отпадане на дължимите разноски по изпълнението или намаляването им следва да има изрично произнасяне на съдебния изпълнител. Поради противоречие в практиката при предходната редакция на текста, която предвиждаше, че на контрол подлежи постановлението по разноските, в т. 2 от тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС, приема, че всеки акт на съдебния изпълнител, с който той се произнася по задължението на длъжника за разноски по изпълнението може да бъде предмет на обжалване. Настоящият състав приема, че така установеното разрешение в цитирания тълкувателен акт запазва значението си и след измененията на нормата на ал. 2 от чл. 435 ГПК. Всеки акт, в който ЧСИ разглежда въпроса, касаещ дължимостта и размера на разноските, може да бъде атакуван пред съда от длъжника. Следва да се съобрази още, че в закона не се съдържа забрана съдебният изпълнител, след надлежно сезиране от съответната страна, да промени изводите си относно дължимостта и размера на припадащите се разноски. Този акт, на общо основание, може да бъде обект на обжалване. Безспорно е, че когато длъжникът не е платил сумата по изпълнителния лист преди образуване на изпълнителното дело, същият дължи таксите по ТТРЗЧСИ за извършените по делото изпълнителни и други действия съгласно чл.

78, ал.1 от ЗЧСИ, а съгласно чл.79 от ГПК (редакция ДВ бр. 86/2017 г.), разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати (освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство), или когато изпълнителните действия бъдат изоставени от 3 взискателя или бъдат отменени от съда или разноските направени от взискателя са за способи, които не са приложени. Ако дължимите авансови такси са внесени от взискателя, съответната сума се събира от длъжника и се предава на взискателя, а ако дължимата авансова такса не е внесена, тя се събира от длъжника и се задържа от съдебния изпълнител (така т. 11 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Правната възможност за намаляване на адвокатското възнаграждение е приложима не само в исковото, а и в изпълнителното производство (в този смисъл Определение № 403 от 01.12.2008 г. по гр.д. № 1762/ 2008 г. на ВКС, V ГО и др.). Компетентен да се произнесе по искането е ЧСИ, като отказът му да стори това подлежи на обжалване по реда на чл.435 от ГПК. При произнасянето по искането за намаляване на разноските за възнаграждение за адвокат, съдебният изпълнител следва да приложи разпоредбата на чл.78, ал. 5 ГПК. Съгласно същата при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, може да бъде присъден по-нисък размер, но той не може да бъде по-малко от минимално определения съобразно чл. 36 ЗАдв и Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) определя минималния размер на възнаграждението за съответния вид правна помощ.

Прекратяването на изпълнителното дело с изрично постановление не е пречка за присъждане на разноски по същото, респ. за разглеждане на жалбата на длъжника срещу определения размер на разноските. Следва да се отбележи, че с последните изменения на чл.

433 ГПК /обн. ДВ бр.86 от 27.10.2017г./ освен „прекратяване“ е въведено и понятието „приключване” на изпълнителното производство. Според посоченото в разпоредбата на чл.

433, ал. 2 ГПК изпълнителното производство се приключва с изпълнение на задължението и събиране на разноските по изпълнението. Тълкувайки съдържанието на разпоредбата на чл.

433 се установява, че волята на законодателя е била да разграничи хипотезите на „прекратяване” на изпълнителното производство, посочени в ал.1 от „приключването”, посочено в ал.2 на с.чл. От друга страна, в чл. 435, ал.1, т. 3 ГПК изрично е включена и възможността взискателят да обжалва „приключването” на принудителното изпълнение.

Предвид горното съдът не споделя изводите на ОС – Монтана, че наличието на постановление за прекратяване на изпълнителното дело по искане на взискателя е пречка за разглеждане на жалбата на длъжника относно разноските по изпълнението и че за жалбоподателя не е налице правен интерес от същата. Напротив, налице е правен интерес, тъй като до стабилизиране на акта на частния съдебен изпълнител относно размера на разноските по изпълнението, дори и сумите да са платени, може да се претендира, че ако има разлика в размера на разноските, то е налице недължимо надплащане и длъжникът може да иска да му бъдат възстановени надплатените суми. Няма и законова разпоредба, която да постановява, че плащането на задължението в срока за доброволно изпълнение съставлява доброволно плащане и признаване на задължението и да води до недопустимост на жалбата. Както е изтъкнато и от самия жалбоподател във връзка с размера на разноските той може да изтъкне възражения относно плащането, включително в случая от третото лице, независимо от вътрешните отношения с него, респ. да иска връщане на неоснователно 4 надплатени суми. Предвид горното настоящият съдебен състав не споделя изводите на ОС Монтана, че плащането на задължението, което безспорно е след образуване на изпълнителното дело, и след прекратяването му с изрично постановление, което постановление не е влязло в сила преди подаване на процесната жалба, тъй като е съобщено на длъжниците на 30.12.2022г., а на взискателя – на 05.01.2023г. и със сигурност не е влязло в сила преди подаването на процесната жалба, не е налице пречка за разглеждането й, тъй като за жалбоподателя е налице правен интерес, както се посочи по-горе.