Решение № 29 от 07.03.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 29 гр. Враца, 07.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело № 20261400500007 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 21065/17.12.2025 г. на Д. П. М.,с ЕГН ********** от гр.Враца, ул. „***" 10 против Решение № 797/08.12.2025г. постановено по гр.д. № 1812/2025г. по описа на Районен съд- Враца, с което са отхвърлени, като неоснователни и недоказани предявените от Д. П. М. с ЕГН ********** с адрес за призоваване гр.Враца ул.”***”№ 10 против Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи/ОДМВР/ гр.Враца, ул.”***”№ 10, искове с правно основание чл.178 ал.1, т.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи/ЗМВР/, по чл.189 ал.1,т.1 и т.2 от ЗМВР и по чл.86 ал.1 от Закона за задълженията и договорите/ЗЗД/ - за осъждане ответникът да заплати на ищцата сумата от 30 398.84 лв. неплатено допълнително възнаграждение за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., ведно с 5 428.16 лв. обезщетение за забава от 01.04.2022г. до 01.04.2025 г., както и за признаване за установено по отношение на ответника, че за периода от 28.11.2016 г. до 01.04.2025 г. ищцата има право на основен платен годишен отпуск по чл.189 ал.1 т.1 от ЗМВР в размер на 80 дни и на допълнителен платен годишен отпуск по чл.189 ал.1 т.2 от ЗМВР в размер на 12 дни.

Присъдил разноски в полза на ответника ОД на МВР-Враца в размер на 250,00 лв. за вещо лице.

Въззивницата счита първоинстанционното решение за неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на материалния закон и на чл. 130 ЗСВ, тъй като съдът не е съобразил задължителната тълкувателна практика на ВКС, въпреки, че искът изрично е основан на Тълкувателно решение № 1/2025 г., както и на мотивите на ТР № 1/2024 г., като в съдебния акт липсва какъвто и да е анализ или дори споменаване на тези 1 тълкувателни актове и не са изложени аргументи за тяхната неприложимост.

Решението е постановено при повърхностен и непълен анализ на релевантните правни норми, като съдът се е позовал единствено на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, § 69, ал. 6 ЗМВР и чл. 67 ЗДСл, без да обсъди чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, който представлява правното основание на предявения иск, поради което мотивите са непълни и вътрешно противоречиви и това прави решението необосновано. В мотивите си съдът възпроизвежда дословно изводи от допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, срещу която въззивницата изрично е възразила. Вещото лице е дало правни заключения и тълкуване на закона, което е недопустимо, тъй като предметът на съдебно-счетоводната експертиза следва да се ограничи единствено до извършване на счетоводни изчисления, които съдът не може да извърши сам.

По този начин съдът е делегирал правораздавателната си функция на вещо лице, което представлява съществено процесуално нарушение.

Съдът неправилно е приел, че въззивницата е служител с преобразувано служебно правоотношение по § 69 ЗИДЗМВР, въпреки, че от доказателствата по делото безспорно се установява, че същата е назначена след проведен външен конкурс, след прекратяване на предходното правоотношение като разследващ полицай.

Това обстоятелство е изрично отразено в заповедта на министъра, в която е посочено „назначаване“, а не „преобразуване“. Следователно мотивите, на които съдът основава решението си, се отнасят до различна и неприложима към въззивницата правна хипотеза, което само по себе си обуславя неправилност на съдебния акт.

В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение в явно противоречие със задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2025 г., с което ВКС приема, че за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР следва да се прилага в пълнота ЗМВР като специален закон, включително относно допълнителните възнаграждения, когато законът говори за „държавни служители“, независимо от съществуването на § 69, ал. 6 ЗМВР, чл. 142, ал. 4 ЗМВР и чл. 67 ЗДСл.

Районният съд е игнорирал представената съдебна практика, включително Решение № 1406 от 11.03.2025 г. по в.гр.д. № 9791/2023 г. на СГС, постановено след ТР № 1/2025 г., както и останалите решения, сочещи за дискриминационно третиране на служителите по чл.

142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, без да изложи мотиви защо не ги съобразява, в нарушение на принципите на обективност, равнопоставеност и забрана за дискриминация.

Неправилното приложение на чл. 67 ЗДСл, като основание за отричане на права, уредени в специален закон, води до правно несъстоятелни изводи и допълнително потвърждава неправилността на обжалваното решение.

Въззивницата поддържа в жалбата, че при решаване на спора следва да бъде съобразена и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, която се прилага за работници и служители и урежда видовете и минималните размери на допълнителните възнаграждения, включително допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Именно тези общи принципи, заедно със специалната уредба на ЗМВР, са били взети предвид от ВКС при постановяване на Тълкувателно решение № 1/2025 г., с което е признато, че на основание специалния ЗМВР на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължат допълнителни възнаграждения, включително за храна, независимо, че същите не са предвидени в чл. 67 ЗДСл и чл. 142, ал. 4 ЗМВР. Игнорирането на това тълкувателно решение е недопустимо и противоречи на чл. 130 ЗСВ, като евентуалните значителни финансови последици за МВР не могат да обосноват 2 отказ от прилагане на закона.

Чрез позоваване на Наредба № 81213-919/2017 г. и сравнителни данни за възнагражденията на служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР се обосновава, че възнаграждението на въззивницата като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е несъразмерно ниско и я поставя в неблагоприятно и дискриминационно положение, което е резултат от необмислената реформа в МВР.

Подчертава се, че претендираните суми не са израз на алчност, а на търсене на равнопоставеност и справедливо прилагане на закона. Изрично се уточнява, че предмет на иска не е начинът на формиране на основната заплата, а дължимостта на допълнителното възнаграждение за прослужено време и други придобивки, предвидени в ЗМВР за „държавните служители в МВР“, без законът да ограничава приложното им поле само до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като същите съображения се отнасят и до иска за основен и допълнителен платен годишен отпуск по чл. 189 ЗМВР.

Въз основа на изложеното въззивницата желае цялостна отмяна на решението на Районен съд – Враца и уважаване на предявените от нея искове, включително за заплащане на неплатено допълнително възнаграждение и обезщетение за забава за процесния период, както и за признаване на правото на основен и допълнителен платен годишен отпуск.

С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания пред настоящата съдебна инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ОД на МВРВраца.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията за съдържание по чл.260 и чл.261 ГПК.

Същата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

В открито съдебно заседание въззивницата Д. П. редовно призована се явила лично, заявявайки, че поддържа въззивната жалба. Моли съдът да отмени решението на РС-Враца, като неправилно, незаконосъобразно и в нарушение на правилното прилагане на материалния закон. Подробни съображения е развила във въззивната жалба и в писмената защита депозирана пред първоинстанционния съд, които да бъдат отчетени от настоящия състав.

Въззиваемата Областна Дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Враца, в открито съдебно заседание се представлява от служител с юридическо образование Л.П., който оспорва въззивната жалба. Релевира възражение относно допустимостта на исковото производство, като излага съображения, че спорът е от административноправен, а не от гражданскоправен характер. Сочи, че по идентичен предмет е било образувано административно дело пред АССГ-София, по което съдът е приел, че спорът е от административен характер и е отрекъл гражданскоправната му природа.

Моли въззивният съд да съобрази характера на спора и да прекрати производството като недопустимо.

Алтернативно поддържа становище, че ако съдът приеме спора за гражданскоправен, следва да отхвърли въззивната жалба, като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно.

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадени от надлежна страна, 3 в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

При констатирана редовност на въззивната жалба съгл. чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

За да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Враца е бил сезиран и се е произнесъл по предявени от Д. П. М. с ЕГН ********** с адрес за призоваване гр.Враца ул.”***”№ 10 против Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи/ОДМВР/ гр.Враца гр.Враца ул.”***”№ 10 следните искове:

1/ по чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР за заплащане на неплатено допълнително възнаграждение за прослужено време за периода 01.04.2022 г. – 01.05.2025 г. в размер на 25845,00 лв.

2/иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава за периода от 01.04.2022г. до 01.04.2025г. в размер на 4975,57 лв.

3/Установителен иск по чл.189, ал.1, т.1 от ЗМВР за признаване на право на основен платен годишен отпуск за периода от 28.11.2016 г. до 01.04.2025 г. в размер на 91 дни и на основание чл.189, ал.1, т.2 от ЗМВР признаване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 8 за периода 28.11.2016 г. – 01.04.2025 г.

В исковата молба ищцата твърди, че е държавен служител в системата на МВР по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и че правният статус се урежда както от ЗМВР, така и от ЗДСл.

Посочва, че съгласно чл.176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на служителите на МВР се състои от основно и допълнителни възнаграждения, а по силата на чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР към основното възнаграждение се изплаща допълнително възнаграждение за прослужено време – 2% върху основната заплата за всяка година стаж, но не повече от 40%, като служебният стаж се приравнява към първа категория труд.

Според ищцата това право се отнася и до държавните служители по т.2 на чл.142, ал.1 ЗМВР, тъй като в нормата изрично е предвидено приравняване на служебния стаж към първа категория труд. Тя поддържа, че ответникът неправомерно не е изплащал това допълнително възнаграждение.

В подкрепа на тезата си ищцата се позовава и на Тълкувателно решение №1/27.11.2024 г. на ВКС, с което е признато, че държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР имат право на определени възнаграждения и социални придобивки по ЗМВР, дори когато те не са изрично уредени в ЗДСл. Посочва още, че при последните изменения на ЗМВР и държавния бюджет за 2025 г. основните възнаграждения на служители с полицейски функции са увеличени значително, докато на служителите по т.2 не е предоставено аналогично увеличение, което според нея поставя тази категория служители в неблагоприятно положение.

В обобщение, ищцата твърди, че като държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР има право на всички допълнителни възнаграждения и социални права, предвидени в ЗМВР за служителите на МВР, и че ответникът незаконосъобразно е отказал да ги изплаща, поради което за нея се породил правен интерес от търсената съдебна защита обективирана в петитумната маст на исковата молба .

В срока по чл.131 ГПК ответникът – ОДМВР – Враца, чрез директора К.Н.Й., е подал писмен отговор, с който изцяло оспорва предявените искове като неоснователни.