Решение № 2597 от 20.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2597 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100514347 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Л. И. К. срещу решение № 11559/13.06.2024г. постановено по гр.д. № 7022/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 състав, в частта, с което са уважени предявените срещу него от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 4157,59лв. - стойността на потребена топлинна енергия за периода 01.02.2020г. – 30.04.2021г. в имот абонатен №126466, сумата от 40,50 лв. – цена на услуга дялово разпределение за периода 01.02.2020г. – 30.04.2021г, ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 792,24 лв. – мораторна лихва върху главницата за цена на потребена топлинна енергия за периода 15.09.2020г.- 26.01.2023г.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на решението на първоинстанционният съд в обжалваната му част. Поддържа, че констатациите на съда, че ответника е наследник на И.В. К., който е бил собственик на процесния топлоснабден имот не се основават на събрани по делото доказателства, поради което и ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия, респективно между страните за процесния период не съществува облигационно правоотношение. Счита, че липсва основание и за уважаване на исковата претенция за мораторна лихва, доколкото ищецът не е ангажирал доказателства за е спазил общите условия изготвени от него, а именно – публикуване на фактурите на сайта на дружеството. Оспорва основателността на иска за присъждане на цена на дялово разпределение. Посочва, че съдебните експертизи по делото са без доказателствена стойност, доколкото са изготвени въз основа на неприети като доказателства по делото писмени документи. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят изцяло исковете.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от 1

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на съдебния акт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД с обективно кумулативно съединени искови претенции срещу ответнка Л. И. К. за ангажиране на отговорността му за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабден имот с аб.

№ 126466 за периода 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., обезщетение за забава върху същото за периода 15.09.2020г. – 26.01.2023г., главница за услуга дялово разпределение за периода 01.01.2020г. – 30.04.2021г. и обезщетение за забавено изпълнение върху същата за периода 05.03.2020г. – 26.01.2023г.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: отвитникът има ли материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153 ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., и одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с 2 конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление /топлинна енергия – арг. чл. 110 ал. 2 ЗС/ и купувачът е физическо лице.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153 ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

От нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ от 23.09.1976г. се установява, че И.В. К. е придобил правото на собственост върху апартамент № 25 на в гр. София, **** идентичен с ап.25 в гр. София, ж.к. **** – удостоверение за идентичност на административни адреси.

От справка за смърт и надледвици по Наредба № 14/18.11.2009г. се установява, че наследник по закон на И.В. К. починал на 05.01.2020г. е единствено неговия син – ответника Л. И.

К..

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством горецитираните писмени доказателства установи придобиването на правото на собственост от наследодателя на ответника и от ответника по реда на наследяването, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК.

Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра вкл. и учредяване на вещно право на ползване в полза на друго лице, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Липсват както възражения, така и представени доказателства, че наследодателя на ответника след придобиване собствеността на имота да се е разпоредил с правото на собственост върху същия.

Ответникът в отговора на исковата молба не е релевирал правоизключващи възражения, че е вписал по предвидения в чл. 50 вр. чл. 49 ал. 1 от ЗН ред отказ от наследството на починалото лице. Отказът от наследство е изричен и формален акт, поради което и при условие,че такъв е направен, следва да се представят доказателства за вписването му на надлежен ред – в особената книга от районния съд в района, на който е открито наследството.

Съобразявайки посоченото, както и обстоятелството, че настоящото производство не е с предмет установяване на вещно право на собственост, при съвкупната преценка на цитираните доказателства, част от които преки и с материална доказателствена сила спрямо неизгодните за ответника факти и от които е обвързан /саморъчното удостоверяване от наследодателя на ответника, че е собственик в списъците на етажната собственост/, като същевременно няма пречка съдът да съобразява всички факти и обстоятелства по делото, включително и тези, че ответника нито прави възражение, нито представя доказателства, че наследодателя му приживе се е 3 разпоредил с правото на собственост, счита, че същия по реда на наследяването е придобил собствеността върху гореописания топлоснадбен недвижим имот. Тук е необходимо да се има предвид, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с останалите доказателства, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на косвено, така и на пряко доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК“, както изрично е синтезирано и обобщена непротиворечивата съдебна практика в решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г. IV г. о на ВКС.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че ответникът като носители на вещно право на собственост на процесния топлоснабден недвижим имот /по реда на наследственото правоприемство/ има качеството на потребител на топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, регламентирана за процесния период в

ЗЕ /чл.139 – чл.148/, Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./ и Нредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването.

Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142 ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145 ал.1 от Закона, топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.