Решение № 3313 от 25.02.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3313 гр. София, 25.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело № 20211110104669 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба от „Топлофикация София” ЕАД срещу В. С. Х. и Е. Г. П. , с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу всеки един от тях.

Ищецът „Топлофикация - София” ЕАД извежда съдебно предявените права при твърдения, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителя, без да е необходимо изричното им приемане за топлоснабден имот с абонатен номер ......... – апартамент № ............

Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответниците топлинна енергия, като купувачите не са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимата цена в 45-дневен срок след датата на публикуване на месечните сметки. Сочи, че ответниците не са изпълнили задължението си да заплатят следните суми: 2 924,17 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2017 г. – 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 28.10.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, 437,69 лв. – мотаторна лихва за забава за периода 15.09.2018 г. – 21.10.2020 г., както и сума за предоставяне на услугата „дялово разпределение” в размер на 40,80 лв. за периода 01.09.2017 г. – 30.04.2019 г., и 9,16 лв. – мораторна лихва за периода 31.10.2017 г. – 21.10.2020 г. Съобразно изложеното е направено искане съдът да признае за установено по реда на чл. 422 ГПК, че всеки един от ответниците дължи на ищеца по ½ от посочените суми. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

1

Ответниците в указания законоустановен срок по чл. 131 ГПК са подали писмени отговори, в които оспорват предявените искове по основание. Не оспорват размера на вземанията за процесния период. Релевират възражение за изтекла погасителна давност. Оспорват да са собственици или ползватели на процесния имот, във връзка с което поддържат, че между тях и ответника не съществуват облигационни отношения във връзка с доставянето на топлинна енергия в същия. Поддържат, че предвид неоснователността на исковите претенции за главници, неоснователни са и предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендират разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца - „........“ ЕООД заявява, че дяловото разпределение за процесните период и имот е извършвано в съответствие със законоустановените изисквания и представя документи за осъществено дялово разпределение.

Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По предявените положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за главница за неплатена топлинна енергия и цена на извършена услуга „дялово разпределение”:

За основателността на обсъжданите искови претенции в доказателствена тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между ищеца и ответниците за процесните период и имот, 2) извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през процесния период и на претендираната стойност, 3) изискуемост на задължението за плащане на продажната цена, 4) осъществяване на услугата „дялово разпределение” за процесните период и имот и цена на същата. В доказателствена тежест на ответниците е да установят релевираните възражения в депозираните писмени отговор.

При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, следното:

Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване наличието на облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.

По аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).

Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр.

54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации 2 към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването ) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия ........но с топлопреносното предприятие.

В случая не е спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.

Наличието на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по повод ползването в процесния период на процесния имот се установява от част от представените по делото писмени доказателства – нотариален акт за дарение на недвижим имот от 30.03.1995 г. /л. 15 и сл. от делото/ и договор за продажба на държавен недвижим имот от 12.05.1978 г. /л. 98 и сл. от делото/. От посочените документи съдът приема за установено, че ответниците се легитимират като съсобственици на имота за процесния период при квоти в съсобственост по ½ за всеки. По-конкретно, установява се, че апартамента е придобит съвместно от ответницата и от Стоян В.ев Х. – трето неучастващо по делото лице и баща на ответника, който впоследствие – с договора за дарение от 1995 г., е дарил притежаваната от ½ част от имота на ответника.

В обобщение, съдът намира за установено първото правнорелевантно обстоятелство за основателност на обсъжданите искове – наличието на облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото, по което ответната страна има качеството клиент на топлинна енергия.

Количеството реално доставена топлинна енергия в имота, цената на същата и размера на неплатените суми за главница не са спорни по делото. По-конкретно, оглед становищата на страните безспорно по делото се явява обстоятелството, че до топлоснабден имот с абонатен номер ......... – апартамент ............., за процесния период е доставена топлинна енергия и е извършена услуга „дялово разпределение” с цена в претендираните от ищеца размери. Безспорен и ненуждаещ се от доказване между страните е и размера на претендираните обезщетения за забава за посочения в исковата молба период.

По делото не се твърди и не се установява, включително предвид заключението по съдебно-счетоводната експертиза /л.141 и сл./, плащане на претендираната от ищеца сума. Предвид изложеното, предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД се явяват доказани по основание и размер.

3

По релевираното в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на част от вземанията за главницата за неплатена цена за доставена в имота топлинна енергия:

По аргумент от разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта на задължението за плащане на стойността на доставена топлинна енергия е поставена в зависимост от настъпване на падежа, определен в общите условия. В случая за процесния период са приложими общите условия в сила в сила от 12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия в сила от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат дължимите суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

Следователно, задълженията за заплащане на месечните начислени суми са установени като срочни, като същите са изпълними от издаване на фактурата за периода на съответното задължение, и изискуеми след изтичане на определен срок след това (45 дни след това).

Предвид характера на задължението, като такова за периодично плащане, съобразно обобщените в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС белези, приложим е специалният тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Съгласно чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД – спира да тече докато трае съдебното производство относно вземането. На основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./ давността е спряна в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.

Следователно, в конкретния случай давността е прекъсната и спряна, считано от датата на предявяване на иска – 28.10.2020 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, от която дата според фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК искът се счита предявен. Спиране и прекъсване на давността е възможно само преди тя да е изтекла.

Предвид приложимостта на специалната 3-годишна давност, в случая се обуславя извода, че погасени по давност са всички задължения, чиято изискуемост е настъпила преди 28.10.2017 г., а непогасени по давност са тези, чиято изискуемост е настъпила след тази дата. Т.е. в процесния случай спирането на давността в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. не ползва ищеца по отношение на заявените в производството вземания.