Определение № 1818 от 11.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1818 гр. София, 11.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002901308 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, срещу въззивно решение № 25 от 23.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.гр.д. № 71 по описа на съда за 2023 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 225 от 02.11.2022 г., постановено от Окръжен съд - Шумен в частта му, с която е прието за установено, че С. И. Х. дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД главница по договор за банков кредит № HL 40614 от 05.08.2008 г., ведно с допълнителни споразумения към него, за разликата над 16885,22 лв. до 34264,78 лв., ведно със законната лихва, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.дело № 334/20 г. по описа на РС - Шумен, по същество искът на банката за установяване дължимостта на същата сума по главницата е отхвърлен, със законните последици, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът на касатора срещу Х. за установяване съществуването на негово задължение към банката за главница по същия договор за банков кредит и допълнителни споразумения към него за разликата над 34264,78 лв. до 85000 лв., ведно със законната лихва, със законните последици по отношение на разноските в производството.

1

В касационната жалба се излагат оплаквания срещу обжалваното въззивно решение, като неправилно, незаконосъобразно, немотивирано, постановено в противоречие с доказателствата по делото и очевидно неправилно.

Сочи се, че в решението липсват каквито и да е мотиви относно това как съдът е определил установения от него размер на дължимите суми, като се твърди и че Апелативен съд - Варна повтаря изцяло мотивите на Окръжен съд - Шумен, но постановява нещо съвсем различно, което е неясно как би могло да се случи при положение, че има пълно съвпадение в констатациите от фактическа и правна страна по спора. Според касатора тези обстоятелства безспорно обуславят очевидна неправилност на решението, от една страна. От друга страна, отново според касатора решението е немотивирано, тъй като за да постанови нещо различно от първоинстанционния съд, Апелативен съд Варна е следвало да изложи защо това е така, но такова нещо липсва в процесния случай. Според касатора по отношение на отхвърлената част от иска липсват каквито и да е мотиви от страна на въззивната инстанция, поради което по отношение на обжалваното решение безспорно е налице липса на мотиви, което съобразно практиката на ВКС е порок, който от една страна обуславя допускането до касационно обжалване на решението, а от друга страна съставлява основание за неговата отмяна.

На следващо място се сочи, че при предявяването на частичен иск съдът първо следва да установи какъв е общият размер на дължимите суми. След като бъде направено това, се прави преценка дали предявената част е част от общия му размер, респективно въз основа на това се определя дали изцяло или частично да бъде уважена частичната искова претенция, което в случая не е направено.

Настоява се, че видно от уговорките в допълнителното споразумение от 22.06.2017 г. и Приложение № 1 към него, страните изрично са констатирали, че задължението по договора за кредит към тази дата е в общ размер на 71486,48 швейцарски франка, по своята същност това представлява изявление за признаване на дълг по смисъла на ЗЗД и с оглед правното действие на това изявление, от този момент 2 нататък следва в отношенията между страните да се приема, че задължението е в размера, който е посочен в споразумението между страните и който длъжникът изрично е признал, включително съобразно критериите на Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. на ОСГТК на ВКС.

В заключение на всичко изложено от касатора в жалбата му се настоява, че единственият правилен извод, който може да бъде направен е, че длъжниците безспорно, категорично и недвусмислено са признали, че имат съществуващо непогасено задължение към банката в размер на 71486,48 швейцарски франка, по което банката е извършила за своя сметка погасяване в размер на 3574,32 швейцарски франка, и след това е превалутирано по искане на кредитополучателите в лева, и неговата равностойност е 122988,92 лева, което кредитополучателите също изрично са признали.

На следващо място, според касатора доброволно платените суми не следва да бъдат приспадани само и единствено от претендираната главница, което според касатора е напълно абсурдно и в противоречие с практиката на ВКС, в която е установен принципът, че ако претенцията е за част от пълния размер, то при приспадане суми следва това първо да бъде направено, като се започне приспадането от общо дължимия размер на дълга. С оглед на така изложеното, приспадането следва да бъде направено от общо дължимите суми по кредита, посочени в извлечението от счетоводните книги и на стр. 14 от исковата молба, а не само от частично претендираната главница. С оглед гореизложеното и най-вече с оглед на това, че със сключване на допълнителното споразумение от 22.06.2017 г. и Приложение № 1 е направено признание на дълга, то според касатора, следва доброволно платените суми да бъдат приспаднати от общо дължимата главница към датата на подаване на исковата молба в размер на 109554,58 лева.

За касатора недопустимо е съдът да прави каквито и да е разсъждения относно валутата на кредита, с оглед обстоятелството, че това е основен елемент на договора за кредит. Видно от всички уговорки (тази в договора за кредит относно валутата и тази в допълнителното споразумение от 2017 г. относно нея), страните постигат изрично 3 съгласие относно това към кой момент каква е валутата по кредита.

Именно поради две причини - изричната уговорка и това че валутата е част от основните елементи на договора, няма как да се говори за неравноправност на тази клауза. Също така, според касатора следва да бъде посочено, че щом е налице признание на дълга по смисъла на Тълкувателно решение № 4/2019 г., то съдът не може и е недопустимо да отменя изричната воля на страната и да я замества със своята собствена. С оглед на това, според касатора цялото изложение на съда относно валутата на кредит (швейцарския франк) и евентуалния валутен риск е напълно неотносимо в настоящия случай, а изводите които са направили двете съдебни инстанции в тази връзка са абсолютно неправилни и не е следвало да бъдат взимани предвид при постановяване на решението. Сочи се, че валутата на процесния кредит, с оглед последното допълнително споразумение от 22.06.2017 г., е лева, а не швейцарски франкове, поради което и поради описаното признание на дълга от страна на длъжниците, не е следвало съдът да прави каквато и да е преценка по отношение на дълга във валута, различна от тази, която е посочена в последното споразумение от страните - лева и евентуалния валутен риск, и така направеното и в двете съдебни решения е недопустимо, а по същество неправилно, поради което въззивното решение следва да бъде отменено.

На следващо място се поддържа, че дори хипотетично да бъде разгледана хипотезата, при която кредитът е в швейцарски франкове, решението безспорно е неправилно в частта относно валутата на кредита и относно валутния риск по същия, в каквато насока се излагат подробни съображения, цитира се практика на касационната съдебна инстанция и се прави също подробен анализ на практиката на СЕС по дела със сходен предмет. Като обобщение се сочи, че без да се изясни фактологията по делото или както посочва СЕС „да се изследва всеки случай индивидуално“, правилно решение не може да бъде постановено, какъвто според касатора е и процесният случай.

По подробно изложени в жалбата оплаквания се оспорва приетото от инстанциите по съществото на спора относно това, че в процесния случай е налице анатоцизъм, а се настоява, че е налице капитализация на лихви, извършването на което действие е позволено съгласно по чл. 13 от 4

Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ Подробно се обосновава и се цитира практика на ВКС в насока на това, че прибавянето към олихвяемата главница не на възнаградителни лихви, а на просрочени главница, такси, комисиони и застраховки, произтичащи като задължение от договор за банков кредит, също не съставлява анатоцизъм.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски съобразно изхода на делото за всички инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че съставът на Апелативен съд - Варна се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и че е налице основанието по чл. 280. ал. 2, предложение 3-то от ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение.

По отношение наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК противоречие с практиката на ВКС, се поставят въпросите:

1. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства? По същия се претендира противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г., 1-во т.о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г., Второ т.о. на ВКС, решение № 115/15.08.2016 г. по к.т.д. № 3428/2014 г., Второ т.о. на ВКС и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.

2. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като извърши преценка за доказването на 5 твърденията с оглед правилата за разпреД.е на доказателствена тежест?

Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по същия в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 34/22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2010, Второ г.о. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г., 1-во г.о. на ВКС, решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д. № 3428/2014г., Второ т.о. на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на 1-во т.о.. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на Второ т.о.на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.

3. Може ли, посредством тълкуване действителната воля на страните по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, да бъде изведена волята на длъжника/длъжниците за направено признаване на дълга, инкорпорирано в клаузите на допълнително споразумение към договор за кредит, съобразно правните характеристики, дадени с Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. на ОСГТК на ВКС? Сочи се, че като не се е съобразил с указанията, дадени в посоченото тълкувателно решение при отговора си на този въпрос, въззивният съд е осъществил основанието за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

4. При установяване на извършени капитализации на главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси, застраховки и други, следва ли съдът да прогласи цялото допълнително споразумение за нищожно, или само клаузата, отнасяща се до капитализация на лихви, с оглед на това, че в практиката на ВКС е прието, че капитализирането на други суми, различни от лихва - е действително?

5. Нищожна ли е капитализацията, извършена с допълнителни споразумения към договора, на просрочени главница, такси, комисиони и застраховки, произтичащи като задължение от договор за банков кредит.