Решение № 249 от 07.11.2025, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 249 гр. Враца, 07.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калин Тр. Тодоров

Членове:

Христо Н. Христов

Пламен К. Кучев при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно гражданско дело № 20251400500298 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Неткредит" ООД, с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: град София, ***, ет. 10 и по въззивна жалба, подадена от „Кредит Гарант БГ" ООД, с ЕИК 203107568, със седалище и адрес на управление: град София, ***, ет. 11 против решение № 129/22.04.2025 г. по гр. д. № 24/2025 г. на Районен съд – Бяла Слатина, с което е признато за установено в отношенията между „Неткредит" ООД, от една страна и Ц. П. П., с ЕГН **********, от гр. Бяла Слатина, ул. „***, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, от друга, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 202308180845140059/18.08.2023 г. е нищожен, на основание чл. 124 от ГПК вр. с чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК. Признато е за установено в отношенията между „Кредит Гарант БГ" ООД, от една страна и Ц. П. П., от друга, че сключеният между тях договор за гаранция № 1449325657/18.08.2023 г. е нищожен, на основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, който договор обезпечава вземания по недействителен договор за потребителски кредит № 202308180845140059/18.08.2023 г.. Със същото решение е осъдено, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД "Неткредит" ООД, да заплати на Ц. П. П., сумата от 345,03 лв. - недължимо платена договорна лихва по нищожен договор за потребителски кредит № 1

202308180845140059/18.08.2023 г.. С решението е осъдено "НЕТКРЕДИТ" ООД, да заплати на адв. Л. К. Б. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. за предоставена безплатна правна помощ на Ц. П. П. като материално затруднено лице. С решението е осъдено "КРЕДИТ ГАРАНТ БГ" ООД, да заплати на адв. Л. К. Б. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. за предоставена безплатна правна помощ на Ц. П. П. като материално затруднено лице. С решението е осъдено "НЕТКРЕДИТ" ООД, да заплати по сметка на Районен съд - Бяла Слатина сумата от 298,36 лева за държавна такса и възнаграждение за вещо лице. С решението е осъдено "Кредит Гарант БГ" ООД, да заплати по сметка на Районен съд - Бяла Слатина сумата от 251,32 лева за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

Жалбоподателя „Неткредит" ООД обжалва решението. Счита решението за неправилно. По делото било прието заключение на съдебно-техническа експертиза и от същото се установило, че договорът за гаранция е сключен след договора за кредит, поради което и при липса на уведомление от страна на ищцата от „Неткредит" ООД за намерението й да обезпечи кредитното правоотношение посредством предоставяне на гаранция на „Неткредит" ООД не бил известен посочения разход за гарант. Съдът необосновано, без налични доказателства по делото в подкрепа на този извод и съответно неправилно приел, че „Неткредит" ООД знаело за разхода за гарант към момента на сключване на договора за кредит (по арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК) и следвало да го включи в размера на ГПР. Неясно как съдът разбрал каква информация съдържа заявка за кредит до „Неткредит" ООД, за да приеме, че фактът, че клиентът попълва необходимите данни за предоставянето на гаранцията във формуляра за кандидатстване за потребителски кредит именно с кредитор "Неткредит" ООД и на неговия уебсайт, опровергавал твърдението на ответните дружества за незнание от страна на кредитора, че ищецът е избрал да обезпечи кредита си именно с предоставяне на гаранция от "Кредит Гарант БГ" ООД, че двата договора са независими един от друг, и че възнаграждението на гаранта не е било известно на кредитора. По делото заявка за кредит не била представяна от страните, съответно съдът достигнал до този извод на база собствени хипотетични разсъждения, не подкрепени от доказателствата по делото.

Разсъжденията на съда били и логически неиздържани, тъй като фактът, че клиентът попълва необходимите данни за предоставяне на гаранция чрез формуляра за кандидатстване за кредит от „Неткредит" ООД не можело да обоснове извода, че кредиторът „Неткредит" ООД е уведомен за това дали кредитополучателят ще сключи договор за гаранция с „Кредит Гарант БГ" ООД, какъв е размерът на възнаграждението за гарант (за да го включи в ГПР към момента на сключване на договора), ще предостави друго обезпечение, няма да предостави обезпечение или ще се откаже въобще от сключването на договор за кредит.

Необходимо било да бъде съобразено, че същият ответник сезирал Районен съд - Бяла Слатина с общо три искови претенции срещу „Неткредит" ООД и „Кредит Гарант БГ" ООД настоящото производство, гр. д. № 25/2025 г. и гр. д. № 23/2025 година. Предмет както на гр. д. № 25/2025 г., така и на гр. д. № 23/2025 г. било обявяването нищожността на договор за кредит, който не е обезпечен. Това доказвало твърдението на дружеството, че сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключването на договор за кредит 2 противно на установеното с атакуваното съдебно решение. Същото се потвърждавало и от приложения като доказателство по делото СЕФПИ - част. III, т. 4.3 изрично запознавала потребителя с последиците от непредставяне на обезпечение, т.е. отпускането на кредит не зависи от предоставянето на такова. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне като неоснователен предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.

Жалбоподателя „Кредит Гарант БГ" ООД обжалва решението. Счита решението за неправилно. Противно на приетото от съда договорът за гаранция, сключен между страните бил самостоятелно правоотношение, по което двете страни поели конкретни задължения, по отношение на които не намирали приложение нормите на Закона за потребителския кредит.

От събраните по делото доказателства било безспорно установено, че сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключването на договора за кредит (неоспорена от страните и кредитирана от съда СТЕ), като гаранционното правоотношение било сключено след кредитното. Срещу възнаграждение в размер на 1908 лева, дружеството обезпечавало задължение в размер на 3084 лева за срок от една година, поради което и не можело да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите, която да обуславя недействителност на облигационното правоотношение. Накърняване на добрите нрави щяло да има когато сделката/уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, че буди крайна форма на възмущение поради накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка - осъждане с пълно отрицание. Процесният случай несъмнено не можел да се разглежда на гореописаната плоскост, тъй като договорът бил сключен по инициатива на потребителя, който бил надлежно уведомен за правата и задълженията си по договора за гаранция, в същия било предвидено право на отказ без да сочи причини в 14 дневен срок от сключването (чл. 5) и право едностранно да прекрати правоотношението на всеки един етап от неговото развитие (чл. 14). Всяко от изброените права потребителят можел да упражни след сключване на договора за кредит и усвояване на заемната сума по същия. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата Ц. П. П., в който се изразява становище, че въззивните жалби са неоснователни, а обжалваното решение – правилно. В отговора въззиваемата страна заявява, че на 18.08.2023 г. сключила договор за потребителски кредит № 202308180845140059, по силата на който „Неткредит" ООД й е предоставило в заем сумата от 2 500 лв. при фиксиран ГЛП от 40.65 % и ГПР от 49,15%.

Следвало да внесе общо дължима сума от 4 992 лв., като освен главница и лихва включвала и възнаграждение за обезпечаване на кредита от „Кредит Гарант БГ" ООД. Въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които 3 потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Длъжникът бил физическо лице, което действа извън рамките на професионална или търговска дейност. Поради това към процесния договор била приложима уредбата на ЗПК и ЗЗП и другите предвидени в законодателството правила за защита на потребителите като задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, доколкото се явява показател за стойността на всички разходи по договора за кредит и служи за ориентир на потребителя, като му позволява да прецени икономическите последици на сключения от него договор. Кредитополучателката сключила договор за предоставяне на гаранция с „Кредит Гарант БГ" ООД, възнаграждението за който било на стойност от 1 908 лв..

Поддържа съображенията на първоинстанционния състав, че горепосоченото възнаграждение трябва да бъде включено при изчисляване на ГПР, доколкото при и с оглед сключване на договора за потребителски кредит, и размерът за този разход бил изначално известен на страните. Този извод се подкрепял и от включването на дължимото възнаграждение към всяка погасителна вноска, дължима от потребителката. Съдът правилно установил, че предоставянето на обезпечение по сключения с "Неткредит" ООД договор за кредит било задължително условие за сключването на договора и следователно сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява задължително условие за сключване на договора за кредит, а възнаграждението по този договор съответно задължително трябвало да бъде включен при изчислението на ГПР. Кумулирането на възнаграждението за поръчителството водело до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49,15 % нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора като въвеждал допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. В настоящия случай кредитополучателката била поставена в невъзможност да прецени икономическите последици на заемното правоотношение, както и че гореописаните обстоятелства водят до недействителност на процесния договор за кредит на осн. чл. 22 ЗПК и към него следва да се приложат последиците на чл. 23 от Закона, като по този начин тя дължи само чистата му стойност - главница в размер на 2 500 лв., а всичко внесено от нея над тази сума, й се дължи обратно. Възнаграждението за поръчителството почти се равнявало на размера на отпуснатия кредит, като на задължението за заплащането му или не съответствали реални задължения в тежест на кредитодателя, или касаели предоставяне на услуги, свързани с отпускане и усвояване на кредита. Въпреки че формално правоотношението по гаранционната сделка било изведено извън заемното правоотношение, в действителност се постигало реално оскъпяване на кредита, но това не намирало отражение в ГПР. Поради това неоснователно се явявало възражението на жалбоподателите, че сключването на договора за предоставяне на поръчителство не е задължително условие за получаване на кредита. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

4

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт.