Решение № 6235 от 15.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6235 гр. София, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ Въззивно гражданско дело № 20251100503777 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 19488/29.10.2024 г. по гр.д. № 255/2023 г. по описа на СРС, 47 състав, са уважени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 286 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв. за осъждане на ответника В. М. И., ЕГН **********, да заплати на ищеца С. Г. Ц., ЕГН **********, сумата от общо 880 лв., представляваща сбор от предоставени в брой като заеми от ищеца на ответника парични средства на 01.12.2020 г. и на 27.01.2021 г. и сумата от общо 2335,25 лв., представляваща сбор от дължими възнаграждения по сключени между страните на 21.08.2020 г. и на 14.12.2020 г. договори за правна защита и съдействие, ведно със законната лихва върху присъдените главници, считано от 04.01.2023 г. до окончателното изплащане.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 1143 лв.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от 1 ответника в първоинстанционното производство – В. И..

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение.

Въззивникът счита, че в писмената декларация, подписана под натиск по твърдение на същия, не е посочен срок за връщане на заетите суми, поради което договор за заем не съществува. Сумите по договорите за правна защита и съдействие били платени в брой, както било отразено в самите тях. Оспорва доказателствената стойност на свидетелските показания. Така мотивиран, моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – изцяло отхвърлени. Не прави доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна и недоказана. Счита, че решението на първоинстанционния съд е законосъобразно и правилно.

Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по 2 чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 04.01.2023 г., уточнена с молба от 13.03.2023 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 286 ЗЗД вр. чл. 36, ал.

2 ЗАдв. за осъждане на ответника В. М. И., ЕГН **********, да заплати на ищеца С. Г. Ц., ЕГН **********, сумата от общо 880 лв., представляваща сбор от предоставени в брой като заеми от ищеца на ответника парични средства на 01.12.2020 г. и на 27.01.2021 г. и сумата от общо 2335,25 лв., представляваща сбор от дължими възнаграждения по сключени между страните на 21.08.2020 г. и на 14.12.2020 г. договори за правна защита и съдействие, ведно със законната лихва върху присъдените главници, считано от 04.01.2023 г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че по силата на два неформални договора за заем от 01.12.2020 г. и от 27.01.2021 г. е предал на ответника сума в общ размер от 880 лв. (2 по 440 лв.), а по силата на два договора за правна защита и съдействие от 21.08.2020 г. и от 14.12.2020 г. ответникът му дължи възнаграждение в общ размер от 2335,25 лв. (1435,25 лв. + 900 лв.). Сумите не били възстановени, респ. заплатени, поради което ответникът подписал декларация от 21.04.2021 г., с която признава дължимите суми.

В отговора на исковата молба ответникът оспорва дължимостта на претендираните суми. Заеми не били получавани, а възнагражденията били заплатени, видно от самите договори. Декларацията била подписана под натиск.

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) възникване на валидни облигационни правоотношения между страните по силата на два неформални договора за 3 заем от 01.12.2020 г. и от 27.01.2021 г. и на два писмени договора за правна защита и съдействие от 21.08.2020 г. и от 14.12.2020 г. с предмет процесуално представителство, правна защита и съдействие по гр. д. № 39420/2020 г. по описа на СРС, 55-ти състав; 2) изпълнение на задълженията си на довереник (адвокат) по процесните договори за правна защита и съдействие, реалното осъществяване на правна защита и съдействие като насрещна престация по двата договора и наличието на уговорка между страните за заплащане на възнаграждение по двата договора от страна на довереника (ответника); 3) фактическото предаване на предоставените от ищеца на ответника в заем парични средства в общ размер на 880 лева и наличието на уговорка между страните за връщане на така предоставената сума; 4) настъпването изискуемостта на процесните вземания.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да установи плащането на претендираните от ищеца вземания, както и наличието на оказан натиск за подписването на представената като доказателство по делото декларация от 21.04.2021 г.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд – пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да я променят. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

По договорите за заем:

Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем за потребление е реален договор. Елемент от 4 фактическия състав на същия е предаването на вещите от заемодателя на заемателя. Това означава, че договорът се счита за сключен не с постигането на съгласие между двете страни, а едва когато въз основа на това съгласие бъдат предадени съответните заместими вещи в собственост на заемателя.

Договорът е неформален, а в тежест на заемодателя е да установи при пълно и главно доказване както наличието на съгласие за сключване на договор за заем, така и реалното предаване на заместимите вещи.

Въззивният съд намира, че по делото се установява от свидетелските показания, че между страните са сключени два неформални договора за заем от 01.12.2020 г. и от 27.01.2021 г. за обща заемна сума в размер на 880 лв.

Както правилно е посочил първоинстанционният съд, от показанията на свидетелите се установява, че процесните договори са сключени в устна форма, а ищецът е предоставял суми в заем на ответника, поради което по делото е доказано, че между страните е постигната уговорка за връщане на предоставените парични средства. От показанията на свидетеля Кунева се установява и размерът на дължимите суми – на два пъти „над 400 лв.“.

Следователно за ответника е възникнало задължението да върне взетите в заем суми на ищеца в общ размер от 880 лв.

Съдът няма основания да не кредитира напълно показанията на двамата свидетели, доколкото същите кореспондират напълно с останалите събрани по делото доказателства, а липсват основания да се приеме, че свидетелите са заинтересовани от изхода на спора.

Тези задължения на ответника се установяват и от подписаната от същия декларация от 21.04.2021 г., в която са посочени изрично дължимите на ищеца суми така, както са претендирани в настоящото производство. Ответникът е навел твърдения, че е подписал декларацията под натиск, като в негова доказателствена тежест е разпределено установяването на това обстоятелство.

По делото обаче не само не са ангажирани доказателства за наличието на упражнен натиск върху ответника, а дори напротив, от ищцовата страна са ангажирани такива – свидетелски показания, от които се установява точно обратното – декларацията е била доброволно подписана от ответника.

Съгласно чл. 175 ГПК направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. За разлика от изявленията на страната, от които тя черпи изгодни за 5 себе си правни последици, които не представляват доказателство, признанието на неизгодни факти и обстоятелства представлява волеизявление с висока доказателствена стойност, която се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, установени със събраните доказателства.

Наличието на задължения по процесните договори за заем не се оспорва от ответника в представената от ищеца кореспонденция между двамата, напротив, ответникът изявява готовност да плати всички дължими суми (сред които тези по договорите за заем). Самата кореспонденция не е оспорена от ответника.

Липсата на срок за връщане не обуславя недействителност на договора за заем. Съгласно чл. 240, ал. 3 ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. Следователно поканата прави задължението изискуемо и не е необходимо да е уговорен предварително падеж на задължението за връщане на заетата сума, за да бъде действително облигационното правоотношение.

По договорите за правна защита и съдействие:

Договорът за поръчка е неформален договор, поради което може да бъде сключван във всякаква форма, включително устна или с конклудентни действия, доколкото в последния случай страните недвусмислено да личи, че доверителят е възложил поръчка, която довереникът е приел, поради което облигационното отношение може да бъде доказвано с всякакви доказателствени средства при спазване на императивните разпоредби на ГПК.

Договорът за правна защита и съдействие е разновидност на договора за поръчка (извършване на правни действия от името на доверителя за негова сметка – процесуално представителство), но често съдържа и елементи на договора за изработка (изготвяне на молби, жалби и други процесуални документи). Договорът е уреден в специалния Закон за адвокатурата.

Неформалният характер на договора за поръчка се отнася и за частното му проявление – договор за правна защита и съдействие. Често договорът се сключва в писмена форма – чл. 36, ал. 2 ЗАдв., но същата има само доказателствена цел. При сключването се уговарят всички задължения на доверителя и довереника, включително размер и начин на плащане на адвокатско възнаграждение. Правоотношението винаги е възмездно – арг. от 6 чл. 36, ал. 1 ЗАдв., за разлика от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за поръчката се дължи само ако е изрично уговорено.

Разпечатката съдържа 48 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9323c913-45ae-4fa0-a895-bbe25dc00757