Решение № 1388 от 23.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1388 гр. София, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА при участието на секретаря ИСКРА Д. КУРТЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Гражданско дело № 20241110145718 по описа за 2024 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание, както следва: частичен иск с правно основание чл. 331, ал. 2 КТ за осъждане на „Ю.Б.“ ЕООД да заплати на П. В. Н. сумата от 1022.58 евро (равностойност в евро на исковата сума от 2000.00 лева), представляваща част от неизплатена част от обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца по инициатива на работодателя срещу парично обезщетение с размер на неизплатената част от това обезщетение от 220 854.80 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 01.08.2024г., до окончателно изплащане на задължението, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Ю.Б.“ ЕООД да заплати на П. В. Н. сумата от 30.02 евро (равностойност в евро на исковата сума от 58.71 лева), представляваща обезщетение за забава за периода от 17.05.2024г. до 01.08.2024г. върху претендираната в настоящото производство част от обезщетението.

Ищецът твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение в периода от 04.03.2015г. до 16.01.2024г., като същото било прекратено на основание чл. 331 КТ, за което на 16.01.2024г. между ищеца като служител и ответника като работодател било сключено писмено споразумение, с което „Ю.Б.“ ЕООД се задължило да заплати на П. Н. обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ в размер на осем пъти брутното месечно възнаграждение на служителя с общ размер от 108 298.00 лева, която сума била изплатена на служителя. Независимо от това, последният поддържа, че във въпросното споразумение, в частност в клаузата на чл. 3 от същото, номиналният размер на обезщетението неправилно бил определен на посочената сума от 108 298.00 лева, доколкото в противоречие с разпоредбите на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата в брутното трудово възнаграждениеоснова за определяне на обезщетението, не било включено изплащаното на П. Н. допълнително трудово възнаграждение, дължимо му съобразно придобитите от него права съгласно Плана за дялово участие на „Ю.“, за което поддържа, че притежава характеристиките на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, тъй като било изплащано ежемесечно и в зависимост единствено от отработеното време. С оглед на това излага твърдения, че размерът на брутното му трудово възнаграждение за м. декември 1

2023г., сочен от ищеца като месеца преди прекратяване на правоотношението, възлизал на сумата от 41 144.10 лева. При тези фактически и правни съображения поддържа, че клаузата от сключеното между страните споразумение от 16.01.2024г., уреждаща размера на обезщетението по чл. 331, ал. 2 КТ, е недействителна поради противоречие със закона, респ. поради заобикалянето му, в частност на нормите от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, предвиждащи елементите на брутното трудово възнаграждение на служителя, поради което с исковата молба заявява искане за прогласяване на нищожността й, за осъждане на ответника да му заплати сумата от 2000.00 лева, представляваща част от неизплатената му част от обезщетението- последната, възлизаща на 220 854.80 лева, ведно със законната лихва, обезщетение за забава, както и разноски за производството.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил отговор на исковата молба от името на ответника.

С постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение производството по делото е прекратено по иска за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 3 от сключеното между страните споразумение от 16.01.2024г., тъй като въпреки предоставената му за това възможност ищецът не съумя да обоснове правния си интерес от искането да бъде прогласена нищожността на коментираната клауза, след като се позовава именно на нея, претендирайки, че му се следва по- висок от законоустановения в нормата на чл. 331, ал. 2 КТ размер на обезщетението за прекратяване на трудовото правоотношение, респ. не отстрани противоречието в исканията си към съда да му бъде присъдено обезщетение съобразно уговорения в тази клауза 8- кратен размер на брутното му трудово възнаграждение, от една страна, и искането си да бъде прието за установено, че тази клауза е недействителна, от друга. Нещо повече, и в исковата молба, и в уточнението на същата от 25.07.2025г. по същество се твърди недействителност на уговорката в чл. 3 от споразумението само в една нейна част- относно определения конкретен размер на обезщетението, а иск за установяване на недействителност на част от конкретна уговорка между страните е недопустим. Определението за прекратяване на производството по коментирания отрицателен установителен иск е влязло в сила на 17.09.2025г.

Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

На първо място, за пълнота и прецизност следва да се изясни- така, както това е сторено и в постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение, че макар ищецът нееднократно да заявява, че уговорката в чл. 3 от споразумението от 16.01.2024г. е нищожна поради противоречие със закона, респ. поради заобикалянето му, по същество същият излага съображения за неправилно изчисляване на последното получено от него брутно трудово възнаграждение за месеца преди прекратяване на правоотношението, което по правната си същност не е равнозначно на довод за порок при формиране на волята на страните, а за нейния действителен смисъл, който следва да бъде обсъден именно в настоящия съдебен акт въз основа на приобщената доказателствена съвкупност.

По предявените искове с правно основание чл. 331, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищецът следва пълно и главно да установи прекратяване на съществувалото между страните правоотношение на основание нормата на чл. 331, ал. 1 КТ; уговорка между страните, с която е предвиден размер на обезщетението по чл. 331, ал. 2 КТ в размер, по- голям от законоустановения; размера на последното получено за месеца преди прекратяване на трудовоправната връзка брутно трудово възнаграждение на служителя, в частност, че между страните е постиганата уговорка за заплащане в полза на ищеца на суми по Плана за дялово участие на „Ю.“, че същите имат характера на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер; допуснато от длъжника- работодател неточно изпълнение в темпорално 2 отношение на задължението му да изплати пълния размер на следващото се на ищеца обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ.

С оглед конкретните твърдения, доводи и оспорвания на ищеца и процесуалното поведение на ответника с доклада по делото на основание нормите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т.

4 ГПК като безспорни между страните и поради това ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че съществувалото между страните трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 331, ал. 1 КТ, че между тях е сключено споразумение, обективиращо волята им в този смисъл, както и задължението на работодателя да изплати предвиденото в нормата на чл. 331, ал. 2 КТ обезщетение, че в изпълнение на това свое задължение ответникът е заплатил на ищеца сумата от 108 298.00 лева.

Разгледан по същество, доводът от името на ищеца за по- висок размер на следващото му се обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ е неоснователен, като съображенията за това са следните:

В сключеното между страните споразумение по чл. 331 КТ от 16.01.2024г., в частност в б. „В“ от същото, страните по процесното трудово правоотношение- П. В. Н. като служител и „Ю.Б.“ ЕООД като работодател, са удостоверили настъпването в обективната действителност на първата материална предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение помежду им на соченото от ищеца основание- чл. 331, ал. 1 КТ, а именно отправено от работодателя предложение за преустановяване на трудовоправната връзка срещу заплащане на обезщетение, а самото писмено споразумение, за което не се спори, че е подписано от ищеца, установява и изискуемото от закона- нормата на чл. 331, ал. 1, изр. второ КТ, писмено приемане на предложението от служителя. Наред с това, в клаузата на чл.

3 от споразумението от 16.01.2024г. страните са постигнали съгласие, че на служителя се следва обезщетение в осемкратния размер на последно полученото от него брутно трудово възнаграждение и че общият размер на обезщетението възлиза на сумата от 108 298.00 лева.

Настоящият съдебен състав намира, че сключвайки споразумението в последния смисъл, вкл. относно размера на следващото му се обезщетение за прекратяване на правоотношението на основание чл. 331, ал. 1 КТ, ищецът извънсъдебно е признал както размера на последното получено от него брутно трудово възнаграждение- основа за определяне на обезщетението съобразно разпоредбата на чл. 331, ал. 2 КТ, така и че общият размер на обезщетението възлиза на посочената в съглашението сума. А признанието на неизгодни за страната факти с правно значение е едно от най- надеждните и достоверни доказателствени средства в българския граждански процес, което, преценено по реда на чл.

175 ГПК, не се опровергава от останалите доказателства по делото. В тази връзка, следва да се изясни, че въпреки предоставената му с определението, постановено по реда на чл. 140 ГПК, възможност за това, ищецът не е представил по делото заверен от него препис на български език на Плана за дялово участие на „Ю.“, по силата на който твърди да му се следва допълнително трудово възнаграждение, за което поддържа да е с постоянен характер по смисъла на нормата на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, по делото не са приобщени доказателства, пълно и главно установяващи постоянния характер на евентуално следващото се на служителя възнаграждение по този план за дялово участие. Още повече, че съгласно неоспорените доказателствени (фактически) изводи в заключението на съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи, както и съгласно разясненията на вещото лице в проведеното на 29.10.2025г. открито съдебно заседание, макар и ежемесечно за период от поне година преди сключване на споразумението на ищеца да са начислявани „печалби“ на основание плана за поощряване, същите впоследствие са били удържани и в действителност не са му изплащани, като това е 3 така за всеки от изследваните от вещото лице месеци.

С оглед на така изложеното съдът приема за недоказано сочените от ищеца суми, за които твърди да са му начислявани и изплащани на основание Плана за дялово участие на „Ю.“, да съставляват трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на разпоредбата на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, доколкото по делото не са приобщени както доказателства за факта на тяхното редовно изплащане- т. е. да са предвидими и сигурни, така и такива, които да установяват, че се касае за възнаграждение, чието изплащане не зависи от волята на работодателя, от представянето на служителя, респ. от постигнатите от него резултати, а единствено от отработеното време, каквито именно са критериите за дефинирането на възнаграждението като такова с постоянен характер съобразно трайно установената практика на касационната инстанция- в този смисъл решение № 847 по гр. д.

№ 1558/2009 г., IV г. о, решение № 167 по гр. д. № 1372/2012 г., III г. о., ВКС, решение № 55 по гр. д. № 4256/2013 г., IV г. о., решение № 50233 от 6.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 330/2022 г., IV г. о., ГК.

При тези мотиви неоснователен е доводът на ищеца, че неправилно бил определен размерът на брутното му трудово възнаграждение, което следва да послужи като основа за изчисляване на размера на следващото му се обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ, респ. на общия размер на същото. В тази насока, за пълнота и прецизност, следва да се изясни, че при съобразяване на данните по делото в представените от ищеца негови фишове за работна заплата относно размерите на основното му трудово възнаграждение и допълнителното такова за трудов стаж и професионален опит, които формират следващото му се брутно трудово възнаграждение- арг. чл. 17, ал. 1, т. 1 и чл. 15, ал. 1 във вр. с чл. 12 от НСОРЗ, номиналната стойност на обезщетението по чл. 331, ал. 2 КТ, за което страните са уговорили да възлиза на 8- кратния размер на брутното трудово възнаграждение на служителя и което сам ищецът признава, че му е реално изплатено, е правилно изчислен и посочен в сключеното между страните споразумение от 16.01.2024г.