Решение № 765 от 03.02.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 765 гр. София, 03.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: КЛАУДИЯ Р. МИТОВА при участието на секретаря Д. К. Д. като разгледа докладваното от КЛАУДИЯ Р. МИТОВА Гражданско дело № 20211110133738 по описа за 2021 година

., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на [фирма], ЕИК [ЕИК], против К. В. Г. за признаване на установено дължимостта на сумата от 2652,67 лв. главница по договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г., сумата от 1046,15 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от 01.03.2019 г. до 31.10.2020 г., сумата от 171,69 лв. наказателна лихва за периода от 01.04.2019 г. до 17.09.2020 г., 67,84 лв. административни разноски, както и сумата от 409,54 лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 30.10.2018 г. и сумата от 126,88 лв. законна лихва за забава по договор за поръчителство от 30.10.2018 г. за периода от 01.04.2019 г. до 17.09.2020 г., за които суми на 22.10.2020 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 48097/2020 г. по описа на СРС, 41 състав.

Ищецът сочи, че за горепосочените суми депозирал заявление по чл.410 ГПК, което в цялост било уважено и на 22.10.2020 г. по ч.гр.д. № 48097/2020 г. по описа на СРС, 41 състав била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Срещу дължимостта на сумите по издадената заповед срочно постъпило възражение по чл.414 ГПК, което обуславяло интереса му от провеждане на исковете.

Ищецът извежда субективно предявените си съдебни права при твърдения, че на 30.10.2018 г. ответникът кандидатствала за отпускане на потребителски кредит от [фирма], в резултат на което помежду им с посоченото дружество бил сключен договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г. Сочи, че въз основа на сключения договор [фирма] предоставило на Г.

1 сумата от 3000 лв., с част в размер на 346,33 лв. от която кредитополучателят погасила задълженията си чрез рефинансиране по предходен договор за кредит № номер/31.08.2018 г., сключен с [фирма]. Останалата сума след рефинансирането в размер на 2653,67 лв. ответникът получила сума в брой на каса на [фирма] на 30.10.2018 г. Г. се задължила да върне предоставена сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва в утточнените в договора срокове. Навежда твърдения, че при сключването на договора, ответницата избрала да обезпечи изпълнението на задълженията си, осигурявайки поръчителство от [фирма], което се съгласило да отговаря солидарно за задълженията на кредитополучателя срещу дължимо възнаграждение в размер на 140,99 лв. месечно за периода на действие на договора. Посочва, че на 30.10. 2018 г. между [фирма] и ищеца бил сключен договор за поръчителство, като предвид неизпълнението на задълженията на длъжника по договора за кредит от 30.10.2018 г. и след изпратено уведомление до ответника, ищецът погасил всички дължими от кредитополучателя по процесния договор за кредит суми, с оглед на което предявява настоящите искове за дължимост на горепосочените суми до договора за кредит и по този за поръчителство. Представя документи, прави искане за събиране на доказателства, претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответната страна е депозирала писмен отговор, с който оспорва исковата претенция. Въвеждат се твърдения за недопустимост, евентуално за неоснователност на исковете. Твърди,ч е по договора била направена застраховка именно за обезпечаване изпълнение на задълженията . Навежда възражение за изтекъл погасителен давностен срок.

Съдът като прецени по реда на чл.12 и чл.235 ГПК събраните по делото и относими към разрешаване на спора доказателства приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно и се установява, че претендираните вземания били предмет на развило се между страните заповедно производство по ч.гр.д. № 48097/2020 г. по описа на СРС, 41 състав и за същите на 22.10.2020 г. била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Исковете са допустими като предявени в преклузивния срок по чл.415, ал.4 ГПК от страна, притежаваща правен интерес от установяване на вземане по срочно оспорена заповед по чл.410 ГПК. Наблюдава се идентичност в размера и основанието на вземанията в двете производства. Възражението за недопустимост на исковете, основани на кондикционна претенция е неоснователно, доколкото такава не е формулирана.

За доказване основателността на съдебно предявената претенция по делото е представен договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г., сключен между [фирма], в качеството на кредитор, и К. В. Г., в качеството на кредитополучател. Видно от приложение № 1/30.10.2018 г. дружеството се задължило да предостави на кредитополучателя сумата от 3 000 лв., а кредитополучателят – да върне същата заедно с възнаградителна лихва на 24 анюитетни месечни вноски от по 185,58 лв. всяка за периода 30.11.2018 г. – 31.10.2020 г.

Общият размер на плащанията възлизал на 4 453,92 лв., лихвеният процент по кредита бил фиксиран на 41,24 %, а годишният процент на разходите (ГПР) – на 50 %.

2

С чл.4 от договора за кредит било уговорено, че кредитополучателят може да избере необезпечен кредит или обезпечение чрез предоставяне на банкова гаранция до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението.

От представената разпечатка на хартиен носител от информационната система на кредитора се установява, че в същата било отразено подписване на договора за кредит от ответника чрез изпратен с кратко телефонно съобщение код, получен на номер [номер].

В деня на сключване на договора за кредит бил сключен и договор за предоставяне на поръчителство и приложение № 1 към него със страни К. В. Г. и [фирма]. По силата на последния контракт [фирма] поело задължение да обезпечи пред [фирма] задълженията на длъжника по договора за кредит, а длъжникът се задължил да му заплата възнаграждение 141 лв. месечно за периода на действие на договора или общо в размер на 3 384 лв.

С договор за поръчителство от 30.10.2018 г., сключен между [фирма], в качеството на кредитор, и [фирма], в качеството на поръчител, ищецът се е задължил да отговаря солидарно за сумите по договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г. и последиците от неизпълнението.

От служебно справка в Агенция по вписвания, Търговски регистър, на основание чл.

23, ал. 6 ЗТРРЮЛН, се установява, че принципал на [фирма], е [фирма] (с предишна правноорганизационна форма АД), т.е. двете дружества са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.

[фирма] издало удостоверение, в уверение на обстоятелството, че с част от отпуснатата по кредита сума възлизаща на 346,33 лв. Г. рефинансирала задълженията си по предходен договор за кредит със същото № номер/31.08.2018 г., а разликата над тази сума до пълния размер от 3 000 лв. кредитополучателя получила в брой.

От представената по делото разписка № 07000809034045/30.10.2018 г. нa [фирма] се установява, че на същата дата на Г. била изплатена сумата от 2 653,67 лв. с наредител [фирма] и основание за плащането „с. плюс“.

С протокол № 994/15.09.2019 г. ръководителят на Отдел „Събиране на вземания“ при [фирма] удостоверил, че в периода 01.03.2019 г. – 01.09.2019 г. за събиране на вземанията по договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г. били извършени посещения на налични адреси на кредитополучателя, изпращане на ежемесечни напомнителни писма и покани за плащане, търсене на кредтополучателя на актуални телефонни номера, провеждане на многократни обаждания с цел доброволно изплащане на вземането по кредита, възлизащи общо на сумата от 64,84 лв.

Представено е по делото уведомление, с което [фирма] съобщавало на Г., че на 24.09.2020 г. е извършило плащане на задълженията по договора за кредит към [фирма].

Липсват доказателства за връчване на съобщението преди депозиране на заявлението.

С оглед твърденията на страните в първото по делото открито съдебно заседание е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството, че [фирма] е 3 извършило плащане към [фирма], с което е погасено твърдяното задължение на ответника в сочения в исковата молба размер.

При тази установеност на фактите се налагат следните правни изводи:

Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.

В конкретния случай договорите между ответника и кредитора и поръчителя, са подписани чрез използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние – адрес на електронна поща и телефон, който е валиден начин за сключване на договори, съгласно ЗПФУР и Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Следва да се приеме, че ответникът е дала съгласие по отношение на същественото съдържание на двата договора, изразяващо се в последователно извършване на поредица от действия, свързани с подаването на заявка, прочит на договора и ОУ, одобрението им чрез код за потвърждение, генериран и изпратен от кредитора на посочения от кредитополучателя телефонен номер, които в съвкупност разкриват съзнателно взето решение за сключване на договора със соченото съдържание и привеждане в действие на взетото решение. Тези обстоятелства не са оспорени, не е оспорени и твърдението за подписване на договора за кредит чрез изпратен на кратко телефонно съобщение код или ползването от ответника на посочения в разпечатката от системата на кредитора телефонен номер. Разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗЕДЕУУ приравнява електронния документ на писмения му аналог, поради което правилата за връчване на писмените изявления следва да намери приложение и относно електронните документи. Съгласно разпоредбата на чл.184, ал.1 ГПК електродният документ се представя по делото върху хартиен носител като заверен от представилата го страна препис, възпроизвеждането му на хартиен носите не променя характера му на електронен документ (Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 868/2012 г., IV ГО) и доколкото ответникът не е поискала представянето му на дигитален носител този препис представлява годно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Ответникът не е оспорила получаване на част от сумата по кредита чрез рефинансиране на задължение в размер на 346,33 лв.по друг сключен със същия кредитор договор, за което свидетелства и представеното удостоверение от [фирма] за погасяване на рефинансирания кредит. Установява се в производството от представена от трето неучастващо по делото лице разписка, че разликата над сумата за рефинансиране до пълния размер на отпуснатия кредит е била изплатена в брой на ответника чрез система [фирма], а подписа и саморъчно изписаните имана на Г. в тази разписка не са оспорени.

Договор за поръчителство се основава на разпоредбата на чл.138 ЗЗД, сключен е в изискуемата писмена форма за действителност и допустимо, с оглед ал.2 на същия, обхваща едно бъдещо задължение. Съгласно чл.143 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е 4 направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. В случая предмет на настоящото производство са вземания, които произтичат от договор за потребителски кредит, заплатени от ищеца в качеството му на поръчител, поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу кредитополучателя по договора за потребителски кредит. Последният е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК, ред. бр. 51 от 19.06.2018 г., в сила от 1.07.2018) и правната му уредбата е в чл.

9 от същия.

В съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК и т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът следи и служебно за наличие на нищожни клаузи в договора. Процесният договор за кредит е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. ЗПК предвижда приложимост на правилата за неравноправни клаузи от чл. 143 до чл. 148 ЗЗП (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.), за които съдът следи служебно.