Определение № 3477 от 16.08.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3477 гр. Варна, 16.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на шестнадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Десислава Г. Жекова мл.с. Гинка Т. И.а като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. И.а Въззивно частно гражданско дело № 20243100501404 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248 вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 49504/19.06.2024 г. от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище гр. София, чрез ю. к. И. Т. Т. срещу Определение № 6551/10.06.2024 г. по гр. д. № 15702/2022 г. по описа на ВРС. С обжалваното определение Районен съд- Варна, на основание чл. 248 от ГПК е изменил определение № 4608/17.04.2024г. постановено по гр.д. № 15702/2023г., по описа на ВРС, 9-ти състав, в частта, с която „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752, е осъден да заплати на В. К. Д., ЕГН ********** сумата от 330.00 лева и на Е. Д. Б. ЕГН ********** сумата от 330 лева, представляваща сторени в заповедното производство по ч. гр. д. № 12551 по описа за 2023 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти състав, разноски, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК, като е намалил размера на дължимите на В. Д. и Е. Б. от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, разноски от 330 лева на 240 лева, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК.

Със същото определение е допълнено Определение № 4608/17.04.2024 постановено по гр. д. № 15702/2023г., по описа на ВРС, ГО, 9-ти съдебен състав, в частта за разноските, като се осъжда „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752 да заплати на В. К. Д., ЕГН ********** сумата от 480.00 лева представляваща сторени в исковото производство по гр. д. № 15702 по описа за 2023 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти състав, разноски, на осн. чл.

78, ал. 4 ГПК. ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752 да заплати на Е. Д. Б., ЕГН ********** сумата от 480.00 лева представляваща сторени в исковото производство по гр. д. № 15702 по описа за 2023 г. на РСВарна, ГО, 9-ти състав, разноски, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК.

С постъпилата частна жаба определението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че липсват доводи на първоинстанционният съд относно размера на присъдените разноски, които е следвало да бъдат 1 обсъдени съответно с материалния интерес, броя на предявени искове, фактическа и правна сложност на делото. В жалбата се навежда и аргументи за неправилност на изводите на първоинстанционният съд по отношение на размера на присъдените в полза на ответника разноски. Жалбоподателят счита, че е следвало съда да не присъжда разноски за заповедното производство или да намали същите до размер от 50 лева.

Изразява и несъгласие с присъдените разноски в частта за допълване на обжалваемото определение. Обосновава извода си, като развива подробни съждения относно размера на адвокатското възнаграждението в съответствие с издадената Наредба № 1/09.07.2004г. за МРАВ в съответствие с чл.36 ЗА .Твърди, че съда следва да направи самостоятелна преценка за прекомерност и да намали дължимото адвокатско възнаграждение до размер, определен от чл.78,ал.5 ГПК.В тази връзка се сочи, че присъденият размер на разноските е прекомерен, обосновавайки извода си с признаците на фактическата и правна сложност на делото.

Намира за правилно, че в случая адвокатския хонорар не следва да бъде изчисляван отделно за всеки предявен иск, тъй като настоящият случай се претендира сума, която е вследствие на неизпълнение по договор. Твърди, че главница, договорно възнаграждение, услуги и лихви са част от задължението възникнало на основание сключен договор за потребителски кредит и се дължат на едно и също основание. Счита, че са налице основанията за определяне на адвокатско възнаграждение под минимума. Цитира се обилна практика в тази насока и съобразно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 на СЕС.

По отношение на присъдените разноски в заповедното производство, приема същото за неоснователно и ощетяващо ищцовата страна. Обоснова твърдението си, като застъпва дадените в т.12 от ТР от 18.06.2014г. по ТД № 4/2013 на ОСГТК на ВКС разяснения. Твърди, че ответникът претендира разноски в полза на процесуален представител по реда на чл.38,ал.1,т. 2 ЗА.В тази насока счита, че в полза на длъжника или негов процесуален представител в производството по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК не се дължат отделно разноски.

В условията на евентуалност твърди, че в Наредба № 1/2004г. за МРАВ не е уредена хипотезата на подаване на възражение по чл.414 ГПК, поради което за извършените от адвоката действия по изготвянето му следва да намери приложение разпоредбата на чл.6, т. 5 от Наредбата, а именно възнаграждение за изготвяне на книжа и молби, чийто минимален размер е 50 лева. В заключение отбелязва, че разноските по делата не представляват нито санкция, нито средство за неоснователно обогатяване на една от страните в процеса спрямо другата.

Моли, частната жалба да бъде уважена, а разноските възложени в тежест на ищеца за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника да бъдат намалени съгласно чл., ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004г. за МРАВ.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на частната жалбата от В. К. Д. и Е. Д. Б. чрез пълномощника си адв. Р. Ж.. Споделят и поддържат изцяло изразеното от тях в становище по молбата на „ Профи 2

Кредит България„ ЕООД в първоинстанционното производство по 248 ГПК.

Счита, че Решението на СЕС сочи една възможност за съда да намали възнаграждението, а не задължение да го направи. Изразява становище, като твърди, че ВРС правилно, точно и безпристрастно е преценил и отсъдил качеството и стойността на положения труд от страна на процесуалния представител на страните. Доразвива тезата си, подкрепяйки я с анализ на извършените действия от страна на процесуалния представител пред ВРС.

Счита, че предявеният иск срещу двамата ответника в условията на солидарност не следва да се присъди един хонорар. Твърди, че за всеки ответни се определя адвокатско възнаграждение на база материален интерес, фактическа и правна сложност на делото, като в настоящият случай не се касае за прекомерност на възнаграждението. Изразява несъгласие с посочените в жалбата доводи относно липса на хипотеза за подаване на възражение по чл.414 ГПК. Обосновава тезата си, сочейки чл.7, ал.7 от Наредбата. Твърди, че договореното възнаграждение за представителство в заповедното производство е под минимума, изчислено съобразно Наредбата.

Моли, да бъде оставена без уважени частната жалба от „Профи Кредит България„ ЕООД в частта за присъдените на ответниците разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и законовите разпоредби регламентиращи процесните отношения, за да се произнесе, взе предвид следното:

Жалбата е процесуално допустима, подадена в срок, от лице, имащо правен интерес от обжалване и срещу определение, което попада в предметния обхват на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна по следните съображения.

Производството пред ВРС е образуван по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл.

415, ал. 1, т. 1 от ГПК по предявени от „ Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу В. К. Д., ЕГН ********** и Е. Д. Б., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответнците солидарно дължат на ищеца сумата от 2 087.33 лева, представляваща възнаградителна /договорна/ лихва за периода от 26.08.2016 г. до 26.06.2018 г., сумата от 387.32 лева – мораторна лихва за периода от 27.08.2016 г. до 26.06.2018 г., сумата от 1 113.82 лева – мораторна лихва за периода от 26.06.2018 г. до 28.09.2023 г., с изключение на периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда – 28.09.2023 г. до окончателното погасяване на задължението, които вземания произтичат от Договор за потребителски кредит № ********** от 22.06.2016 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 5913/03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 12551 по описа за 2023 г. на РС-Варна, ГО, 9- ти съдебен състав.

С определение № 4608/17.04.2024г. ВРС е прекратил производството по гр. д. № 15702 по описа за 2023 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен състав, на основание чл. 130, вр. с чл. 299, ал. 2 от ГПК, като е осъдил „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, да заплати на В. К. Д. сумата от 330.00 лева, представляваща сторени в заповедното производство по ч. гр. д. № 12551 по описа за 2023 г. на РС-Варна, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК и да заплати на Е. Д. Б.

3 сумата от 330.00 лева ,представляваща сторени в заповедното производство по ч. гр. д. № 12551 по описа за 2023 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти състав, разноски, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК от

С подадена молба от адв. Р. Ж. с правно основание 248 ГПК е поискано да бъде изменено определение в частта за разноските , като бъде осъден „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да заплати на В. Д. и Е. Б. – деловодни разноски в исковото производство за изготвяне на писмен отговор на искова молба и представителство по делото в размер на 480 лв.

По същото производство е получена и молба от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с правно основание 248 ГПК , с която се иска да бъде изменено Определение № 4608/17.04.2024г. ВРС в частта за разноските , с твърдения, че разноски в полза на длъжниците не се дължат в производство по чл. 410 ГПК, като алтернативно се иска същите да бъдат определени в минимален размер от 50лв.

В срока по чл. 248,ал. 2 ГПК, е получен отговор от“ ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, с който се иска подадената молба подадена от адв. Р. Ж., да бъде оставена без уважение. По делото е постъпил и отговор на молбата от В.

Д. и Е. Б., с която се иска молбата на „ Профи Кредит България“ ЕООД, да бъде оставена без уважение, поради неоснователност на същата.

Съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в който случай се прилага ал. 9. В конкретния случай, в производството пред първоинстанционният съд е установено, че е налице субективен и обективен идентитет между предмета на влязло в сила решение и този на сезиралата съда искова молба

, поради което производството е прекратено. Предвид това, на ответника по делото се дължат разноски.

Съгласно чл. 633 ГПК, решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.

С решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 СЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф ЗДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, 4 че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф ЗДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.