Решение № 4184 от 26.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4184 гр. Пловдив, 26.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330101470 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул.

„С. С“ № **, ет. * против „Кредито“ ЕООД, ЕИК 204554530, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 51Г, ап. офис 32, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26 ал. 1, вр. чл.

143 от ЗЗП и чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 вр. чл. 22 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Индивидуален договор за потребителски кредит № ***** от **** г., сключен между страните, а при условията на евентуалност е предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата такса експресно разглеждане от Индивидуален договор за потребителски кредит № ***** от **** г., сключен с „Кредито“ ЕООД, е нищожна като противоречаща на добрите нрави и нарушение на императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК, с правна квалификация по чл.

26, ал.1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 146 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и „Кредито“ ЕООД бил сключен Индивидуален договор за потребителски кредит № ***** от ***** г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 300 лв. при ГПР в размер на 0% и ГЛП – 0%, при срок на кредита от 30 дни. В договора било уговорено заплащане на такса експресно разглеждане в размер на 70 лв. Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. При условията на евентуалност, счита клаузата за такса експресно разглеждане от договора да е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл.

146, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че в договора е посочен ГПР – 0%, а ГЛП – 0%. Липсвали обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. В договора 1 било посочено, че ГПР е 0%, но нямало уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент, не ставало ясно и как ГЛП от 0%, се съдържа и изчислява по отношение на общия ГПР. Ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. Наред с това, в договора била уговорена такса експресно разглеждане, за която счита, че фактически е договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент, в който трябвало да е включена и таксата разглеждане, която била нищожна, и реално - сигурна печалба за кредитора. Следователно ГЛП нямало да е 0%, а следвало да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от 70 лева, формално уговорено като такса разглеждане.

Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от 70 лв., изразена като процент. Счита, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В условията на евентуалност счита, че клаузата от договора, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 70 лв., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на разпоредбите на чл. 10а, чл.

21, ал. 1 и чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП.

Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове.

Излага, че между страните, действително бил сключен Индивидуален договор за потребителски кредит, по силата на който на ищцата била отпусната сумата от 300 лв., при ГЛП – 0%, ГПР – 0%, такса за експресно разглеждане: 70 лв., брой погасителни вноски – 1, с падеж на плащане: 13.10.2023 г. и обща стойност на плащанията – 370 лв., при срок на кредита – 30 дни. Заявява, че схемата за издължаване на сумите по отпуснатия заем, са представени на титулната страница на договора и в Приложение № 1 „Погасителен план“ към чл. 27, ал. 1 от договора.

Договорът бил сключен при „индивидуални уговорки“ от страните, налице била информирана воля и съгласие, сумата е била преведена в полза на Д. на **** г. чрез паричен превод в разчетна експозиция на ИзиПей с разписка № ***** от **** г., **** ч. за сумата от 300,00 лв. и 3,27 лв. Сумата била усвоена от ищцата. Т.е. от изложеното следвал извод, че договорът е действителен, сключен е по волята и със съгласието на договарящите се и е породил желаната от тях облигационна връзка.

Поради изложеното и доколкото други твърдения не се излагали, искът за нищожност на целия договор следвало да се остави без уважение като неоснователен.

По отношение на евентуалния иск: за прогласяване за нищожна на клаузата за „такса експресно разглеждане“ по чл. 11, ал. 2 от ИДПК № **** от **** г., вр. с т. 5 от условията и параметрите на този договор, счита иска за основателен, като се базира на трайната съдебна практика по дела по Закона за потребителските кредити. Предвид факта, че не са давали повод за завеждане на делото, моли разноските по иска да останат за сметка на ищцата на осн. чл. 78, ал. 2 от ГПК.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор № **** от **** г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните, ведно с приложен към същия 2

Погасителен план. С договора за кредит, на ищеца е предоставен паричен заем в размер на сумата от 300 лв., със срок на заема 30 дни, при лихвен процент по кредита – 0 % и посочен ГПР от 0,00 %. Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 370 лв. Съгласно чл. 12 от Договора, кредитополучателят има право да поиска допълнителна услуга от Кредитора, изразяваща се в експресно разглеждане на искането му за кредит, като в този случай искането се разглежда до 20 мин., като за използването на услугата се заплаща такса, която се включва в погасителния план и се дължи на падежната дата, заедно с останалите компоненти на задължението. В конкретния случай таксата възлизала на 70 лв.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

По делото няма спор, че между ищеца и „Кредито“ ЕООД (с нова правноорганизационна форма – „Кредито“ ООД) е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който същият е усвоил заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя.

Поради изложеното, съдът намира, че при сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора за кредит са установени задължения за заплащане на такса за експресно разглеждане, която не е включена в посочения в договора годишен процент на разходите. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и 3 всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената такса за експресно разглеждане реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Видно от изричния текст на договора, таксата се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, т.е. тя е пряко свързана с договора и съществува единствено във връзка с него. Липсват писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тази „услуга“, респ. да е имало индивидуално договаряне с него за предоставянето й, нито информация какво се случва ако кредитополучателят не се възползва от услугата – какви ще са параметрите и размерът на ГПР и ГЛП.

Следователно, разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема е трябвало да се включат в ГПР по заема. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – подведен е, че няма да има оскъпяване по кредита, като в действителност му е вменено плащането на такса, която е следвало да бъде калкулирана в ГПР, поради което неминуемо се извежда заключение за несъответствие на посочения в договора ГПР с действителния такъв по кредита. Посочването ГПР в размер на 0% подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, следователно тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.

19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Следователно процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит се дължи въз основа на клауза от договора, която е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за това действие обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора.