Определение № 191 от 06.04.2026, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 191 гр. Кюстендил, 06.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Йоана Н. Такова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно частно гражданско дело № 20261500500088 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по депозирана въззивна частна жалба вх. № 1486/03.02.2026г. от С. Г. Ж., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „*******“ № **, чрез пълномощника си адв. Т.

П., със съдебен адрес за призоваване: гр. К., ул. „*********“ №*, ет. *, насочена против определение № 44/12.01.2026 г., постановено от Районен съд – Кюстендил по гр.д.№ 2967/2025 г. по описа на същия съд.

С обжалвания съдебен акт първостепенният съд е обявил, че българският съд е международно компетентен да разгледа предявените от А. С. Г., действаща чрез своята майка и законен представител С. Е. А., срещу С. Г. Ж., кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл.143, ал.1 от СК и чл.149 от СК и е обявил българския съд за международно некомпетентен да разгледа предявения от С. Г. Ж. насрещен иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2 от СК, като е прекратил производството по делото в тази част.

Жалбоподателят оспорва съдебния акт в частта му, с която съдът се е обявил за компетентен по отношение на предявените искове за издръжка. В жалбата се излагат доводи, че детето има своето обичайно местопребиваване в **********, където е трайно интегрирано в социална и образователна среда. Позовава се на Регламент (ЕС) 2019/1111, като подчертава, че съгласно чл. 7 от него, компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност, са съдилищата по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането.

Изтъква се, че не са налице предпоставките по чл. 10 от същия Регламент за дерогиране на тази компетентност в полза на българския съд, тъй като липсва изрично съгласие на страните и упражняването на компетентност от българския съд не е във висш интерес на детето с оглед на критерия за близост. Излага съображения, че 1 първоинстанционният съд неправилно е разделил компетентността по исковете за родителска отговорност и за издръжка, като поддържа, че при наличие на международен елемент водеща е компетентността по въпросите на родителската отговорност, а искът за издръжка е акцесорен спрямо спора за родителската отговорност.

Счита, че тъй като българският съд правилно е приел, че не е компетентен да се произнесе по спора за родителска отговорност, той следва да откаже компетентност и по отношение на издръжката, като във висш интерес на детето с оглед критерия за близост е ********* съд да се произнесе по всички искове.

С оглед на изложеното се иска от въззивния съд да потвърди обжалваното определение в прекратителната му част и да го отмени в частта, с която е приета компетентност по исковете за издръжка, като прекрати производството по делото и в тази част.

Препис от частната жалба е изпратен на насрещната страна – А. С. Г., действаща чрез своята майка и законен представител С. Е. А., която е депозирала писмен отговор чрез процесуалния си представител адв. В. Ч. от САК, в който е изразено становище за неоснователност на депозираната жалба по подробно изложени съображения.

Кюстендилският окръжен съд, след преценка на изложените в частната жалба доводи, както и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, депозирана от А.

С. Г., действаща чрез своята майка и законен представител С. Е. А., чрез пълномощник адв.

В. Ч., срещу С. Г. Ж., с която са предявени кумулативно съединени искове за издръжка на ненавършило пълнолетие дете, вкл. за минал период, с правно основание чл. 143, ал. 2 СК и чл. 149 СК. С исковата молба са изложени съображения за наличие на международен елемент на спора, доколкото детето има своето обичайно местопребиваване в друга държава, различна от тази на ответника – България.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът С. Г. Ж., е депозирал писмен отговор и насрещна искова молба, с която е предявил иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК относно родителските права, местоживеенето, режима на лични отношения и издръжката на детето. Изложени са доводи за липса на компетентност на българските съдилища по въпросите за предоставяне на родителски права и определяне на режим на лични отношения, както и обусловения от тяхното разрешаване въпрос за издръжката на децата, с аргумент, че обичайното местопребиваване на детето към датата на сезиране на съда, а и към настоящия момент, е на територията на Н.

В срока за отговор на насрещната искова молба ищцата – ответница по насрещния иск е депозирала писмен отговор с изразено становище за недопустимост на насрещния иск поради липса на международна компетентност на сезирания съд да разгледа спора, както и изложени съображения за подведомственост на спора относно издръжката на детето на българския съд.

С обжалваното определение районният съд е приел, че спорът за родителска отговорност е подведомствен на съда на държавата по обичайно местопребиваване на детето - *********** съд, позовавайки се на чл. 7, предвид липсата на запазена компетентност на българския съд поради местене на лицето /чл. 8/, или поради отвличане/ чл. 9/, липса на акт за прехвърляне на компетентност /чл. 12/, както и липса на предпоставките по чл. 10 от същия Регламент за дерогиране на тази компетентност, с оглед на което е приел че не е международно компетентен да разгледа спора относно родителската отговорност и следва да прекрати производството в тази му част. По отношение предявените искове за издръжка решаващият състав е приел, че българският съд има международна 2 компетентност да разгледа спора, аргументирайки се с разпоредбите на Регламент ЕО № 4/2009 г., и решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С–468/18 по преюдициално запитване на румънски съд, по идентичен с настоящия казус спор.

При така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:

Частната жалба е допустима, доколкото е подадена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване.

По същество въззивният съд я приема за неоснователна, по следните съображения:

С обжалваното определение първоинстанционният съд е направил разграничение между международната компетентност по предявените искове за родителска отговорност и тази по исковете за издръжка, като е приел, че по първите не е международно компетентен, а по вторите – е. Настоящият състав намира този извод за правилен.

Безспорно по делото е установено, че към момента на сезиране на съда детето има обичайно местопребиваване в К. Н., където е трайно интегрирано в социална и образователна среда. При това положение, съгласно чл. 7 от Регламент (ЕС) 2019/1111, компетентни да се произнасят по въпросите на родителската отговорност са съдилищата на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето. Не са налице предпоставките за отклонение от тази компетентност, поради което правилно районният съд е приел, че не е международно компетентен да разгледа насрещния иск по чл. 127, ал. 2 СК.

Спорен между страните е въпросът относно международната компетентност по предявените искове за издръжка.

Основният довод в жалбата е, че компетентността по иска за издръжка следва „водещата“ компетентност по родителската отговорност, която в случая принадлежи на нидерландския съд. Този довод е неправилен и противоречи на установената практика на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В тази връзка следва да се има предвид, че задълженията за издръжка са предмет на самостоятелна уредба в правото на Европейския съюз – Регламент (ЕО) № 4/2009 от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка, който има пряко приложение и предимство пред националното право.

С Член 3 от Регламент (ЕО) № 4/2009, се предвиждат няколко алтернативни и нейерархизирани основания за компетентност на съдилищата по искове за издръжка, по избор на ищеца, свързани със съюза „или“, а именно: а) съдът по обичайно местопребиваване на ответника, или б) съдът по обичайно местопребиваване на взискателя, или в) съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за гражданското състояние на лицата, когато искът за издръжка допълва този иск, освен ако компетентността не се основава единствено на гражданството на едната от страните, или, г) съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните. Целта на регламента е да 3 улесни кредитора на издръжка, като му предостави свободен избор между няколко възможни компетентни съдилища.

От систематичното тълкуване на нормата следва, че посочените основания за компетентност са алтернативни, а не йерархично подредени или взаимно изключващи се. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение от 05.09.2019 г. по дело С-468/18, в което изрично се приема, че компетентността по искове за издръжка е самостоятелна и автономна, като не е обусловена от компетентността по спорове относно родителската отговорност. Възможността искът за издръжка да бъде разгледан от съда, компетентен по родителската отговорност, цели процесуална икономия, но не представлява задължително правило, което да изключва останалите основания за компетентност.

В настоящия случай ищцата (майката, действаща от името на детето) е упражнила правото си на избор, като е сезирала българския съд на основание чл. 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 4/2009, а именно – съдът по обичайното местопребиваване на ответника (бащата). Това обуславя международната компетентност на българския съд да разгледа тези искове. В този смисъл СЕС се е произнесъл с Решение от 05.09.2019г. по дело С-468/2018.

Това основание е напълно самостоятелно и не зависи от компетентността по въпросите на родителската отговорност. СЕС изрично е постановил в горецитираното Решение по дело C-468/18, R срещу P, че съд, който се е обявил за некомпетентен по родителска отговорност, запазва своята компетентност по иска за издръжка, ако тя се основава на друго самостоятелно основание от Регламент № 4/2009, каквото е обичайното местопребиваване на ответника. Акцесорната компетентност по чл. 3, буква „г“ от Регламента (компетентност на съда по родителската отговорност) е само една от алтернативите и не изключва останалите.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че искът за издръжка следва задължително съдбата на иска за родителска отговорност. Подобно становище не намира опора в приложимото европейско право. Действително, в цитираната практика на Върховния касационен съд (вкл. Определение № 60218/15.06.2021 г. по ч. гр. д. № 567/2021 г., IV г. о.) се приема, че при определени хипотези компетентността по въпросите на родителските права има водещ характер и обуславя тази по издръжката. Тази практика обаче е формирана при различна нормативна рамка – при приложение на Хагската конвенция от 1996 г., която не урежда задълженията за издръжка, поради което не може да дерогира изричните правила на Регламент (ЕО) № 4/2009.

Както беше посочено, СЕС недвусмислено приема, че основанията за компетентност по издръжка са алтернативни и изборът на кредитора е водещ. Националната практика за „привличане“ на компетентността по издръжката е относима само в хипотеза, в която един и същ съд е сезиран и с двата иска и е компетентен по родителската отговорност. В настоящия случай българският съд не е компетентен по родителската отговорност, поради което този принцип е неприложим, а остава в сила самостоятелното основание по чл. 3, буква „а“ от Регламент № 4/2009.

4

Следователно, при действащата уредба на правото на ЕС не може да се приеме, че липсата на компетентност по спора за родителска отговорност води автоматично до липса на компетентност и по иска за издръжка.