Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 5865 от 16.12.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 712/2024
Вид
Определение № 5865
Подписан
16.12.2024
В сила
16.12.2024
Състав
Мария Иванова, Даниела Стоянова, Таня Орешарова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5865 гр. София, 16.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002100712 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. И., чрез адв. Д. С., срещу въззивно решение № 142 от 19.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 210/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 226 от 24.02.2023 г., постановено по гр. д. № 2786/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, е: 1/ прието за установено в отношенията между ищеца Г. В. Г. и ответника К. И. И., че сключеният между тях договор за покупко-продажба от 13.09.2021 г., с който ищецът е продал на ответника свой недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „В. В.“ № 4-6, вх. А, ет. 3, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 152 ЗЗД; 2/ отхвърлен предявеният от К. И. И. против Г. В. Г. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС за приемане за установено в отношенията между страните, че К. И. И. е собственик на процесния недвижим имот, находящ се в гр. Варна, както и за осъждане на ответника да му предаде владението върху имота; 3/ отхвърлен предявеният от К. И. И. против Г. В. Г. евентуален насрещен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30 000 лева, твърдяна, че представлява заплатената по договора за покупко-продажба от 13.09.2021 г., продажна цена; сумата от 2 035,44 лв., представляваща заплатен по сключване на договора местен данък в полза на община Варна; сумата от 1

67,85 лв., представляваща заплатена такса в полза на Агенция по вписванията; сумата от 746,09 лв., представляваща заплатени нотариални такси по сключване на договора.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е страна по договор за покупко-продажба на недвижим имот (продавач) при липса на обратен документ или начало на писмено доказателство, да доказва в съдебно производство с другата страна (купувач) единствено със свидетелски показания, че договорът е сключен за обезпечаване на задължение по договор за заем, което е забранено съгласно разпоредбата на чл. 152 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 39 от 02.05.2018 г., постановено по гр. д. № 1859/2017 г. на I г.о., решение № 108 от 24.09.2010 г., постановено по гр. д. № 1113/2020 г. на III г.о. и решение № 205 от 25.11.2013 г., постановено по гр. д. № 3243/2013 г. на II г.о.; 2/ „При прехвърляне на имот в противоречие с разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, ищецът следва ли задължително да докаже наличието на фидуциарна договорка между него и трето в производството лице?“ – твърди се противоречие с решение № 33 от 28.05.2018 г., постановено по гр. д. № 2112/2017 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 92 от 06.04.2012 г., постановено по гр. д. № 761/2011 г. на III г.о. на ВКС; 3/ „При противоречиви показания следва ли съдът да кредитира твърденията на група свидетели, които са обективно заинтересовани лица по смисъла на чл. 172 ГПК и обслужват тезата на ищеца?

Може ли съдът въз основа на тези показания да приеме за доказан правнорелевантния факт, че сключеният договор за покупко-продажба цели единствено да обезпечи съществуващо облигационно отношение между ищеца и трето за спора лица?“; 4/ „Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства? При установено явно противоречие на групата свидетели, разпитани по почин на всяка една от страните, следва ли съдът да изложи съображения защо кредитира показанията на свидетелите, разпитани по почин на ищеца и респективно защо не кредитира показанията на свидетелите, разпитани по почин на ответника? Задължен ли е съдът да обсъди и направените от страните доводи и в частност изложеното от ищеца 2 твърдение в самата искова молба относно формулираното му вътрешно намерение да продаде имота, а не да го заложи като обезпечение?“ – във връзка с третия и четвърти въпрос касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 33 от 28.05.2018 г., постановено по гр. д. № 2112/2017 г. на IV г.о., решение № 92 (посочено с № 217) от 06.04.2012 г., постановено по гр. д. № 761/2011 г. на III г.о., решение № 381 от 21.03.2012 г., постановено по гр. д. № 756/2010 г. на I г.о. и решение № 87 от 04.09.1958 г., постановено по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС.

Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по жалбата Г. В. Г., чрез адв. М. Ж., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 56/03.10.2006 г., В. Г. Д. е придобил собствеността върху процесния недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „В. В.“ № 4-6, вх. А, ет. 3; В. Д. е починал на 14.02.2020 г., като негов единствен наследник по закон е ищецът Г. В. Г., който след смъртта на наследодателя си се е легитимирал като едноличен собственик на недвижимия имот; с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № ***/13.09.2021 г., ищецът е продал горепосочения недвижим имот на ответника К. И. за сумата от 30 000 лв., платена, съгласно посоченото в акта, от купувача по банкова сметка на продавача преди подписване на нотариалния акт; посочената в акта данъчна оценка на продавания имот възлиза на 67 847,90 лв.; съгласно представена вносна бележка от банков клон от 13.09.2021 г., на посочената дата по сметка на Г. Г. е внесена в брой от наредителя К. И. сумата от 30 000 лв. с посочено основание „покупка апартамент“, като от извлечение от банковата сметка на ищеца е установено, че внесената сума от 30 000 лв. е изтеглена от сметката също на 13.09.2021 г.

Съдът е кредитирал показанията на св. Д. Н., дадени пред първоинстанционния съд, като от тях е приел за установено, че същият търсил 3 да си закупи жилище; посетил апартамента няколко пъти и го харесал; Г. му казал, че апартаментът е заложен при някакъв лихвар – Д. лихваря, когото свидетелят тогава не познавал; когато разговарял с Д. /Д./ от телефона на Г., той му казал, че апартаментът е прехвърлен на някакъв негов човек – К., и че няма абсолютно никакъв проблем, когато му се върнат парите /22 000 лв. - 23 000 лв. към този момент/ да върне апартамента на Г.; при среща на свидетеля с Д. в с. Т., последният му казал с леко заплашителен тон изобщо да не се гласи да вземе този апартамент, т. к. той няма да бъде върнат, да си търси друг; казал „ние сме направили една схема с него, не се меси, няма защо да се разправяш изобщо, потърси си друг апартамент, ние този апартамент няма да го върнем“. При разпита си пред въззивната инстанция свидетелят е изложил, че понастоящем не си търси вече апартамент, както и, че година след процесната сделка, братът на свидетеля е закупил от ищеца и неговия чичо техен наследствен имот. От показанията на майката на ищеца – св. И. С., преценени при условията на чл. 172 ГПК, въззивният съд е посочил за установено, че Г. е заложил апартамента понеже му трябвали пари – родила му се дъщеричка, като е намерил пари от един лихвар – Д., от когото и преди е вземал, но сега Д. поискал да се заложи апартаментът защото парите стават много; на 13.09.2021 г. Д. взел Г. от апартамента, като отишли заедно до банка, а след това и при нотариус, но не знае какво са подписвали; после Г. й казал, че изобщо не е взел пари. От показанията на св. Д. Д., при разпита му пред първоинстанционния съд, въззивният състав е установил, че същият познава К. И. от с. Т., т. к. и двамата са от там; с Г. се запознал през 2021 г. и никога не му е давал пари назаем; самият той му се обадил и предложил да закупи апартамента му за 30 000 лв., но т. к. свидетелят нямал тогава такава възможност, казал, че ще попита свои приятели; К. не е ходил в апартамента на Г., срещнали се пред кооперацията и се разбрали; ищецът помолил свидетеля да отидат до Добрич за скици и той го завел; в деня на сделката свидетелят и К. взели Г. с кола от апартамента, после отишли в банката, където К. превел парите по сметка на Г.; след превода с бордерото отишли и изповядали сделката пред нотариус, който прочел нотариалния акт и К. и Г. се подписали; К. купил апартамента без да го гледа; след сделката Г. изтеглил парите от банката, взел ги от гишето и помолил свидетеля да му ги държи, за да не му ги дръпне някой от ръцете, и помолил да му ги даде в колата; виждал е свидетеля Д. Н. покрай ищеца, но не е водил разговори с него и не са се срещали без да присъства Г.. От разпита на свидетеля Д. Д. пред въззивната инстанция е установено, че той е ходил заедно с Г., без К., за предварителното уговаряне на сделката при нотариуса, защото К. сигурно е имал някаква 4 работа, а при този нотариус отишли, защото и преди е минавал сделки с него по повод негов личен имот; в банката бил с К. и Г., защото е техен приятел, но понастоящем вече не е приятел с ищеца; заявява, че не познава свидетеля Д.

Н.. При извършената пред въззивния съд очна ставка между свидетелите Д. Н. и Д. Д., последният заявил отново, че не познава Д. Н., не се сеща да е говорил по телефона с него, не са се срещали лично в центъра на с. Т., може и да го е виждал, но не си спомня.

При тази фактическа обстановка въззивният състав е намерил от правна страна, че съгласно последователната практика на ВКС, сделка, сключена в хипотезата на чл. 152 от ЗЗД е абсолютно нищожна и не поражда целените с нея правни последици; тази сделка е резултат на конкретно съглашение между страните /кредитор и длъжник/ по друго облигационно правоотношение и цели удовлетворяването на вземането на кредитора по начин, различен от установения със закона. Споделил е разрешението в съдебната практика, съгласно което са допустими свидетелските показания, когато страната твърди, че договор между нея и противната страна е нищожен поради противоречие с чл. 152 от ЗЗД. Съобразил е още, че при наведени твърдения за нищожност на договор за покупко-продажба като противоречащ на забраната на чл. 152 от ЗЗД ищецът, чрез пълно главно доказване, следва да установи факта на съществуващото съглашение, в което е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, а когато се твърди, че сделката за прехвърляне правото на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното главно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот. Споделил е и разбирането в съдебната практика, че когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 от ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение, в който случай не се претендира да се установят чрез гласни доказателства последиците на договора за заем, поради което е неприложима и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ЗЗД . Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл.