Решение № 19834 от 03.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19834 гр. София, 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Б В при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110113994 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

И. И. М. е предявил срещу „Ф..“ ЕООД установителен иск с правна квалификация чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска признаването за установено, че договор за потребителски кредит № .. от 17.04.2024 г. е недействителен поради противоречие със закона, а при условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 3, чл. 4, и чл. 5 от процесния договор за кредит поради противоречие със закона.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф..“ ЕООД е предявил насрещен иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на ищеца да заплати сумата от 1350 лв., представляваща неплатен остатък от главницата по договор за потребителски кредит № .. от 17.04.2024 г., ведно със законната лихва от 07.05.2025 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че между него в качеството на кредитополучател и ответника е сключен договор за потребителски кредит № .. от 17.04.2024 г., по който дружеството му е предоставило в заем сума в размер на 2000 лв. при лихвен процент от 23 % и ГПР от 49, 11 %. Посочва, че към договора за кредит е бил сключен и договор за поръчителство с M.. p.l.c., по който е била предвидена такса за предоставяне на поръчителството в размер на 1960 лв.

Твърди, че не е било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора за кредит не е бил посочен десйтвителният размер на ГПР, като в него е следвало да се включи и дължимото възнаграждение на поръчителя. Сочи, че двете дружества са свързани лица.

Навежда и доводи за нищожност на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Ф..“ ЕООД, с който ответникът оспорва предявения иск. Сочи, че M.. p.l.c. е самостоятелно юридическо лице и че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, като ищецът сам е избрал поръчителя. Поддържа, че възнаграждението по договора за поръчителство не следва да се включва в годишния процент на разходите, тъй като договорът за гаранция е незадължителна услуга.

В срока по чл. 131 е предявен насрещен иск от страна на ответника „Ф..“ ЕООД, с 1 който се претендира незаплатен остатък от главница по процесния договор за кредит.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който се прави възражение, че липсва надлежно уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост.

Направено е и възражение за изтекла погасителна давност.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит, както и че същият е нищожен на посочените в исковата молба основания, а по евентуалните искове – че оспорените клаузи се съдържат в процесния договор и че същите са нищожни на посочените в исковата молба основания.

В тежест на ответника е да докаже, че са спазени императивните законови изисквания при сключване на договора.

По предявения насрещен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже следните факти: сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника/ищец е предоставена сумата в размер на 2000 лв., а за ответника е възникнало задължение за погасяване на кредита, както и размера на непогасения остатък и настъпване падежа на претендираните задължения.

При доказване на горните обстоятелства ответникът носи тежестта да докаже, че е погасил претендираните вземания.

С обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил на страните, че служебно следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което предоставя на страните при условията на състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора.

От фактическа страна:

По делото е приет договор за предоставяне на потребителски кредит № ../17.04.2024 г., сключен между ищеца като кредитополучател и ответника „Ф..“ ЕООД като кредитор, съгласно който дружеството е предоставило на ищеца кредит в размер на 2000 лв., като ищецът се е задължил да върне заема на 12 погасителни месечни вноски съгласно приложен погасителен план. В договора е посочено, че общият размер на сумата, която трябва да върне кредитополучателят, е 2460 лв., от които 2000 лв. са главницата и 460 лв. за възнаградителна лихва в размер 23 %. Съгласно чл. 4 годишният процент на разходите се равнява на 49, 11 %.

В чл. 5 е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от M.. в полза на дружеството. В преддоговорната информация, предоставена на потребителя, е посочено, че очакваните разходи за кредитополучателя при сключването на договора за гаранция се равняват на 1960 лв.

По делото е прието заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано. То е обективно, пълно и точно изготвено и кореспондира с приетите по делото писмени доказателства. Вещото лице е установило, че ищецът е извършил плащания към ответника в размер на общо 650 лв., които са били отнесени за частично погасяване на главницата по кредита.

От правна страна:

Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.

По делото не се спори между страните, че на ищеца е била предоставена сума в размер на 2000 лв. по процесния договор за кредит.

По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на 2 основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.

4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното.

От текста на приложения договор за кредит не се установява потребителят да е имал алтернатива за обезпечаване на задълженията, като следва да се има предвид и че самото наличие на алтернативна възможност, само по себе си не води до извода, че на потребителя е предоставено право на избор относно способа за обезпечаване на кредита. Това е така, защото упражняването на алтернативната възможност не следва да е обусловено от неясни или прекомерно обременителни изисквания към потребителя. По делото не се установи договорът за кредит и предоставената преддоговорна информация да съдържат посочване на общите изисквания на кредитора към предложеното му обезпечение, нито срока, в който кредиторът извършва оценка на обезпечението. В този смисъл при извършване на преценката относно вида на обезпечението, за потребителя не е ясно нито какъв поръчител следва да предостави, за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв времеви период би могъл да получи одобрение на обезпечението и искането, съответно да му бъде отпуснат кредитът, ако избере този вариант. Липсата на информация по тези въпроси прави използването на тази опция прекомерно обременително за потребителя, доколкото предмет на сделката е дребно потребителско кредитиране с кратки срокове на отпускане и погасяване /т.нар. „бърз кредит“/, но при избор на такова обезпечение отпускането на кредита е поставено в зависимост от неизвестни условия и срокове за одобряване. В сравнение с това, другата предложена на потребителя опция – чрез предоставяне на гаранция от M.. p.l.c. – касае предварително одобрен от кредитора гарант, което елиминира изцяло оценката на обезпечението като предпоставка за отпускане на кредита.

Ето защо съдът приема, че потребителят не е имал алтернатива за избор на обезпечение като обезпечението чрез договор за гаранция, сключен с M.. p.l.c., се явява единственото приложимо такова. На следващо място от извършена служебна справка в ТРРЮЛНЦ и търговския регистър на

Малта

/https://register.mbr.mt/app/query/get_company_details?auto_load=true&uuid=97cebecf[1]e43b570a-a160-f209ea56b4b8/, се установява, че действителен собственик и на двете дружества към датата на сключване на договорите е М.., с рег. № ... Следователно кредиторът по договора за кредит поръчителят са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 6 от ДР на ТЗ, тъй като тяхната дейност се контролира от трето лице – общ собственик. Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При това положение съдът приема, че предоставянето на обезпечение от M.. p.l.c. представлява 3 задължително условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита, който следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на разходите. Включването на възнаграждението на гаранта в ГПР безспорно ще доведе до надвишаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, доколкото посоченият в договора ГПР е 49, 11 %, а размерът на възнаграждението на поръчителя, почти се равнява на целия размер на предоставената главница (98 % от главницата).

Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че това вземане бъде включено, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС.