Решение № 370 от 02.12.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 370 гр. гр. Димитровград, 02.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20245610100281 по описа за 2024 година

Предявени са иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, както и евентуално предявен иск за прогласяване нищожността на клаузи от сключен между страните договор за потребителски кредит; както и иск с правно основание чл.55 от ЗЗД- за връщане на недължимо платени суми по договор за потребителски кредит.

Ищецът И. Т. Т. твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски кредит №492766/28.07.2022г., сключен с ответника „Ай Ти Еф Груп“АД, при условията на ЗЕДЕУУ. По силата на този договор, ответникът се задължил да предостави на ищеца заем в размер на 1000 лева, който последния трябвало да върне ведно с възнаградителна лихва.

Уговореният в договора ГЛП бил 40,54%, а ГПР- 49%. Действително приложения в кредитното правоотношение ГПР обаче, бил различен от посочения в Договора. Съгласно чл.4 от Приложение №5 към Договора, се дължала неустойка в случай, че ищецът не предостави в рамките на един ден от сключване на договора обезпечение. Освен тази неустойка, било уговорено, че се дължи и такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване. Въпросната такса се дължала на основание чл.2 от Приложение №4 към Договора. Процесният договор за кредит бил недействителен на основание чл.19 ал.1 и ал.4 от ЗПК вр.чл.10 ал.2 и чл.10а ал.4 от ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от длъжника лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 49%. Това нарушение имало за правна последица, съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност на кредита. Инкорпорираните в погасителните вноски по кредита допълнителни суми оскъпявали същия. ГПР трябвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение. Спазването на това 1 изчисление и даването на тази информация на потребителя как е образуван размера на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивна разпоредба в ЗПК, а съгласно чл.22 от ЗПК, ако това условие не е изпълнено, договора за заем бил недействителен. Залагайки горепосочените клаузи, кредиторът целял заблуда за потребителя и свръхпечалба за себе си, като прикривал допълнителното оскъпяване по заема. С тези клаузи към договора ответникът целял да заблуди ищеца относно действителния ГПР, като това водело до недействителност на целия договор. Неизпълнението на задължението на заемополучателя да представи обезпечение по договора вдигало лихвения процент на кредита неколкократно, тъй като дължимата неустойка представлявала прикрита възнаградителна лихва. На следващо място, посочения в Договора лихвен процент от 40,54% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същия не бил обявен на потребителя в действителния му размер.

В случай, че съдът приемел, че договорът не е нищожен, иска да приеме, че уговорената договорна лихва по правоотношението противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за претендирания период. Счита, че уговорената неустойка в чл.4 от Приложение 5 към Договора за непредставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД. На следващо място поддържа, че процесната неустойка е неравноправна по смисъла на чл.145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл.146 от ЗЗП, тъй като потребителя не можел да влияе върху съдържанието й, защото тя не била индивидуално определена. С нея се целяло и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл.33 ал.1 от ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на законната лихва.

От друга страна, уговорената клауза, с която се възлагало на потребителя да заплати възнаграждение за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване също била нищожна, поради противоречие с императивната норма на чл.10а от ЗПК. Въпросната такса представлявала установено задължение за заемополучателя, свързано с усвояването на кредита, поради което тя била уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл.10а ал.2 от ЗПК.

На последно място, ищецът заявява, че въпреки липсата на основание по процесния Договор, тя е заплатила на ответника сумата от 244,60 лева. Поради това иска съдът да осъди последния да й възстанови горепосочената недължимо платена сума, представляваща платени възнаградителна лихва, неустойка и такса.

Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за потребителски кредит № 492766 от 28.07.2022 година, сключен между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, с ЕИК 202255877 и И. Т. Т., с ЕГН **********, е изцяло недействителен, поради нарушение на императивните норми на ЗПК и 33П.

В хипотезата на евентуaлност, в случай, че съдът не приеме, че целият договор е 2 недействителен, иска да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че следните клаузи по сключения между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, с ЕИК 202255877 и И. Т. Т., с ЕГН **********, Договор за потребителски кредит № 492766 от 28.07.2022 година, са нищожни, а именно: 1) Чл.4.1. от Договор за потребителски кредит № 492766 от 28.07.2022 година; 2) Чл.4 от Приложение № 5, което е неразделна част от Договор за потребителски кредит № 492766 от 28.07.2022 година; 3) Чл.2 от Приложение № 4, което е неразделна част от Договор за потребителски кредит № 492766 от 28.07.2022 година.

Иска съдът да осъди „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, с ЕИК 202255877 да заплати на основание чл.55 от З3Д недължимо платените суми от И. Т. Т., с ЕГН **********, в размер на 244,60 по Договор за потребителски кредит № 492766 от 28.07.2022 година.

Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че предявените искове са неоснователни и необосновани. Осъдителният иск съдържал в себе си искане за установяване на спорното материално право, като такова искане за съединяване на установителен иск с осъдителни искове било недопустимо, поради идентичност на предмета на спора. Не бил налице правен интерес от иск, когато ищцата разполагала с друг по-ефективен способ за защита, а наличието на правен интерес било абсолютна процесуална предпоставка. Възразява срещу твърденията на ищеца за недействителност на клаузи в приложенията към процесния договор, като неоснователни и необосновани, а предявения иск намира за недопустим. Предявените по делото искове били установителни, а една от положителните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и с оглед разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК, за които съдът следвало да следи служебно, била наличие на правен интерес у ищеца от предявяването на иска. И. Т. обосновавала правния си интерес от предявяване на иска за прогласяване нищожността на клаузи в приложения, неразделни към Договор за кредит № 492766, а именно чл. 4 от Приложение № 5 и чл. 2 от Приложение № 4, касаещи заплащане на неустойка и на такса за разглеждане и оценка. Изложените обстоятелства в исковата молба, на които се основава иска, не отговаряли на действителността, тъй като такива приложения към процесния договор не съществували. Възразява срещу твърденията на ищеца, че сключеният между страните договор за кредит бил нищожен. На 28.07.2022 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД и И. Т. Т. бил сключен Договор за кредит № 492766. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД. Съгласно договора Кредитополучателят дължал на Кредитодателя Годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 40.55 % върху главницата по кредита. Възразява срещу твърденията на ищеца, че уговорената между страните годишна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Имайки предвид че ГПР е изчислен на 49.00%, съгласно формулата по 3

Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, то ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК било изцяло спазено.

Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения била преустановена с приемането на новата ал.4 на чл.19 от ЗПК, която увеличава размера на 5 пъти, който се явява по-адекватен. Видно от приложения по делото договор, размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като същевременно тези размери са съобразени със законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установява наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други. Лихвата била във фиксиран размер, което ясно личало от посочения общ размер на вземанията по договора.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК било допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти поголяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира ГПР била договорната лихва, доколкото не били предвидени други в самия договор. Възразява срещу твърденията на ищеца, че сключеният между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД и кредитополучателя Договор за кредит е недействителен (нищожен) поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно сключения между страните договор за кредит, размерът на годишния процент на разходите бил изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК. В приложимите към процесния договор Общи Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД отново бил посочен начинът на изчисляване на ГПР. Отделно от горното, в приложимия Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, също бил посочен и индивидуализиран ГПР. Разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в ГПР бил въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Задължението за неустойка не било разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с пар. 1 от ДР на ЗПК, а по своята същност било обезщетение за неизпълнение. Наред с това клаузата за ГПР сама по себе си не водела до създаване на някакви задължения на потребителя. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита – поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а нямал за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. С оглед на горното неоснователно било твърдението на ищцата, че неустойката за непредоставено обезпечение следвало да се кумулира към 4 възнаградителната лихва, което от своя страна обогатявало кредитора и нарушавало добрите нрави. Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит.