Определение № 1393 от 09.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1393 гр. Пловдив, 09.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно частно гражданско дело № 20235300501311 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК 131134023, седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Димитър Хаджикоцев“ 52-54, чрез пълномощника по делото юрисконсулт Д.И, подадена против разпореждане от 03.04.2023г. обективирано в Заповед № 2181 /03.04.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 3978 /2023г. по описа на РС Пловдив, XXI гр.с., в частта, с която е отхвърлено заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

417 ГПК и изпълнителен лист за разликата над присъдената главница от 469,93 лева до претендираната от 514, 68 лева /тоест за 44, 75 лева/, за договорна лихва в размер на 39, 33 лева за периода от 25.10.2022 г. до 25.01.2023 г. и за обезщетение за забава от 59,18 лева за периода от 25.10.2022 г. до 08.03.2023 г., както и за разноските над уважените размери до претендираните.

В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на постановено от заповедния съд разпореждане. Поддържа се, че по отношение на клаузата за договорна лихва следва да намери приложение чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК и се заключава, че същата не надхвърля петкратния размер на законната лихва, поради което не е нищожна.

Излагат се съображения за основателността на претенцията за присъждането на пълния размер на главницата и на обезщетение за забава. Настоява се за отмяна на разпореждането и се моли за издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за пълния размер на претендираната главница, за договорната лихва и обезщетение за забава ведно с присъждането на разноските по делото.

Съгласно разпоредбата на чл,413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на 1 насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Районен съд-Пловдив е бил сезиран от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу А. А. Б., ЕГН **********, с предмет вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит № 4053597473 от 21.07.2022 г., Претендираните суми по договора за кредит са за невърната главница от 514, 68 лева, договорна лихва в размер на 39, 33 лева за периода от 25.10.2022 г. до 25.01.2023 г. и за обезщетение за забава от 59,18 лева за периода от 25.10.2022 г. до 08.03.2023 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането. Към заявлението е приложено копие от договора за потребителски кредит и извлечение от сметка.

С обжалваното разпореждане районният съд е приел клаузата за договорна лихва за неравноправна. Позовал се е на уточняващата молба на заявителя, че е начислил договорна лихва от 40, 45 %, въпреки че в договора е посочена от 36, 14 %. Намерил е същата за договорена в противоречие на добрите нрави и в разрез с принципа за добросъвестност при договарянето, поради което и нищожна. По отношение на обезщетението за забава районният съд се е позовал на уточняващата молба на заявителя, че наред със законната лихва е начислил и обезщетение в размер на лихвения процент от 40,45 %, поради което реално прилагания процент на обезщетението е в размер на 50,45%. От изложеното съдът е заключил, че е приложена клаузата на чл.9.1, в която е уговорен размерът на възнаградителната лихва и чл. 9.4, в която е записано, че се дължи и законната лихва, поради което двата лихвени процента са приложени заедно върху главницата. Районният съд е приел, че клауза, позволяваща начисляването на обезщетение за забава над законната лихва, е неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на негово задължение да плати необосновано високо обезщетение, като се със същата се заобикаля забраната на чл. 33, ал. 2 ЗПК. Същевременно, районният съд е изложил и съображения, че законната лихва също не може да бъде присъдена, защото размерът й не се удостоверява от представеното извлечение, съобразно което следва да се разгледа искането. По изложените съображения и след като е приел, че вземанията за договорна лихва и обезщетения за забава не могат да бъдат присъдени, извършените от потребителя плащания са приспаднати от размера на главницата от 749, 99 лева, съобразно уточняващата молба на заявителя, поради което районният съд е присъдил главницата в размер на 469,93 лева и е отхвърлил заявлението за разликата до претендирания размер до 514, 68 лева

Настоящата инстанция споделя изводите на заповедния съд. Съгл. чл.411, ал.2, 2 т.3 от ГПК заповедният съд следва да издаде заповед за изпълнение след като извърши преценка относно наличието на неравноправни клаузи в договора с потребителя или относно обоснована вероятност за това и при наличие на подобен извод да откаже издаването на заповед за изпълнение.

Вземането за договорна лихва се основава на чл.9.1 от договора за потребителски кредит, който предвижда задължение на потребителя да заплаща договорна лихва в размер на 36, 14 %. Според уточняващата молба на заявителя, приложения лихвен процент на договорната лихва е в размер на 40, 45 %. Договорната /възнаградителна/ лихва принципно съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума, но когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В случая се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, и следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва).

Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната към датата на сключване на договора е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта, поради което при сключване на договора размерът на законната лихва е 10%. С други думи, както уговорената с процесния договор възнаградителна лихва от 36, 14 % , така и прилаганата от кредитора от 40, 45 %, е трикратно по-висока от размера на законната лихва. Предвид характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че процесната уговорка не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. Горният извод не се опровергава сочената от жалбоподателя разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която регламентира максималния размер на ГПР по потребителски кредити, включващ като компонент както възнаградителната лихва, така и другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Законодателното ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК е поставено не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. При липсата на нормативна уредба относно размера, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието с добрите нрави не следва да се извърши въз основа на максимално допустимия размер на ГПР, доколкото възнаградителната лихва е само компонент от същия и той не се изчерпва с нея, а от конкретната клауза, регламентираща възнаградителната лихва. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на 3 потребителя. Следователно се налага извод, че договорната лихва е уговорена в противоречи на добрите нрави и води до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и правилно е било отхвърлено заявлението за горното вземане.

По отношение на претендираното обезщетение за забава правилно районният съд е зачел уточнението на заявителя, че за срока на забавата е начислил допълнително възнаграждение в размер на договорната лихва върху просрочената главница и обезщетение за забавено плащане /лихва за просрочие/ в размер на законната лихва върху просроченото задължение. В предвид на тези уточнения съдът намира, че доколкото договорът е с падеж 25.01.2023г., заявителят под формата на мораторни лихви, е претендирал и договорна такава извън срока на договор, посочена сумарно в счетоводното извлечение в общ размер на 59,18 лева за периода от 25.10.2022 г. до 08.03.2023 г.Налице е противоречие на договорната клауза на чл.9, 4, въз основа на която се претендира вземането, с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, съгласно която, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Правилото на закона е императивно и цели да предпази икономически по-слабата страна в правоотношенията с кредитора от клаузи, предвиждащи заплащането на обезщетение за забава в размери, по-високи от определената по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД законна лихва. В тази насока е налице вероятна неравноправност на клаузата, въз основа на която се претендира вземането съгласно чл. 145, ал. 2, т. 5 ЗЗП, поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение за това вземане правилно е било отхвърлено.

Според уточненията на заявителя, потребителят е заплатил по договора сумата в общ размер на 280, 06 лева, от която са отнесени за погасяване 235, 31 лева за главницата, 41, 69 лева за договорна лихва и 3, 06 лева за обезщетение за забава. Както се каза, последните две вземания не се дължат, поради което сумата от 280, 06 лева следва да се приспадне от общия размер на кредита от 749,99 лева, поради което правилно районния съд е издал заповедта за изпълнение за главницата от 469,93 лева и е отхвърлил заявлението за разликата до претендирания размер до 514, 68 лева.

Ето защо, въззивният съд намира разпореждането, в отхвърлителната му част за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено, а частната жалба да се остави без уважение.

По изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 03.04.2023г. обективирано в Заповед № 2181 /03.04.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 3978 /2023г. по описа на РС Пловдив, XXI гр.с., в частта, с която е отхвърлено заявлението на „ТИ БИ АЙ Банк“

ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу А. А.

Б., ЕГН **********, за разликата над присъдената главница от 469,93 лева до претендираната от 514, 68 лева, за договорна лихва в размер на 39, 33 лева за периода 4 от 25.10.2022 г. до 25.01.2023 г. и за обезщетение за забава от 59,18 лева за периода от 25.10.2022 г. до 08.03.2023 г., както и за разноските над уважените размери до претендираните.