Решение № 7067 от 19.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7067 гр. София, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Цветелина Ал. Костова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100500550 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 16169 от 09.10.2023 г., постановено по гр.д. № 28962/2021 г., СРС, 49 състав е отхвърлил предявения от Т. Д. П., ЕГН ********** срещу В. П. С., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, поради противоправни бездействия на В. П. С. по досъдебно производство, а именно: отказ на ответника да съобщи на наблюдаващия прокурор по пр.пр.№13492/2019 СРП, че е завел срещу него НЧХД № 2861/2019 г. по описа на СРС; отказ на ответника да съобщи на прокурора, че той е завел срещу ответника и негови колеги дело № 517/2018 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация; отказ на ответника да изпълни указания на СРП и да го призове на разпит.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Т. Д. П., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност, поради нарушение на процесуални правила, необоснованост на формираните от СРС изводи и нарушение на материалния закон, като моли същото да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде уважен. Твърди, че районният съд не е обсъдил въпроса дали ответникът е водил срещу него НДЧХ, както и дали жалбоподателят е подал срещу ответника сигнал, във връзка с който е образувана преписка № 571/2018 г. пред КЗД.

Сочи, че съдът не е установил обстоятелството дали ответникът е съобщил на прокурора, че е завел НДЧХ срещу него. Допълва, че първоинстанционният съд не е обсъдил представените по делото доказателства и не е допуснал събирането на гласни 1 доказателствени средства на ищеца.

Въззиваемият В. П. С. не взема становище по въззивната жалба.

Съдът, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от Т. Д. П. срещу В. П. С. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 9 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.

154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност.

В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Фактическите и правни констатации на настоящият съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации.

В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивната жалба, съдът намира следното:

В случая между страните не е било спорно, че ответникът е бил началник на 8 РУ при СДВР през 2019 г. Видно от представената по делото длъжностна характеристика, същият в качеството си на началник на РУ е следвало да осигурява взаимодействие и съгласуваност в работата на повереното му районно управление и останалите структури на МВР, следствие, прокуратура, съдебна медицина и т.н. С оглед на служебното му качество, В. С. не е работил по конкретни преписки.

Видно от представените документи по делото по преписка № 338300-1783/2019 г. по описа на 08 РУ-СДВР е работил Г.Д., а не началника на 08 РУ-СДВР. Във връзка с цитираната преписка са давани указания от прокурор от СРП, които на свой ред са изпълнявани от водещия разследването. Не се установи да са давани допълнителни указания, които не са изпълнени, а по отношение на твърдението на ответника, че началника на 08 РУ-СДВР не е упражнил контрол, разпоредбите на НПК ясно регламентират кой упражнява контрол по досъдебното производство и това е прокурорът.

Изцяло неоснователни са твърденията на ищеца, че ответникът му е причинил неимуществени вреди, доколкото е отказал да съобщи на наблюдаващия прокурор по 2 пр.пр. 13492/2019 г., че е завел срещу ищеца НЧХД № 2861/2019 г., както и че ищецът е завел срещу ответника и негови колеги дело № 571/2018 г. по описа на Комисия за защита от дискриминация, доколкото същият не е бил длъжен по силата на закона и в изпълнение на служебните си задължения да съобщава на наблюдаващия прокурор подобни обстоятелства.

Несъстоятелни са и твърденията, че ответникът е причина за образуваното срещу Т. П. дело № 7031/2019 г. Видно от представеното постановление от 20.03.2019 г. на мл. прокурор И.Й., преписката е образувана във връзка с подадена до СРП молба от Т. П., в която на прокурорите от СРП са разкрити „тайните на червения пипер и чудодейната му сила“, като според искането в края на молбата е отправена заплаха за деловодителите, че ако разкрият тайната, „ще умрат“. С постановлението е възложена проверка, която да бъде извършена от служител/и от 08 РУ-СДВР, т.к. адреса по местоживеене на Т. П. е в района на цитираното РУ. Неоснователно е и твърдението на ищеца, че ответникът е отказал да го призове. Както беше отбелязано, водещият разследването е Г.Д., а видно от представените по делото два броя докладни записки от 28.03.2019 г., в същите е отбелязано, че ищецът е призован по телефона, но категорично е отказал да се яви.

С оглед на установената фактическа обстановка, съдът приема за изцяло неоснователни доводите на ищеца, че в случая е налице противоправно поведение на ответника В. П. С., изразяващо се в бездействие по досъдебно производство, а именно: отказ на ответника да съобщи на наблюдаващия прокурор по пр.пр.№13492/2019 СРП, че е завел срещу него НЧХД № 2861/2019 г. по описа на СРС; отказ на ответника да съобщи на прокурора, че той е завел срещу ответника и негови колеги дело № 517/2018 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация; отказ на ответника да изпълни указания на СРП и да го призове на разпит, в резултат на което за ищеца е възникнала невъзможност да получи обективно и пълно разследване по прокурорската проверка и по досъдебното производство.

Непозволеното увреждане е сложен юридически състав, чиито елементи са деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. С оглед на така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказано по несъмнен начин, че е налице действие или бездействие на друго лице, от което като пряка и непосредствена последица да са били причинени твърдяните имуществени вреди.

Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда чрез свои противоправни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму.

То произтича непосредствено от закона /чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения ответник – В. П. С.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното, но всички 3 останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание. При доказаност при условията на кумулативност на изброените по-горе предпоставки, са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, което обуславя основателността на заявената искова претенция. Установяването на обективните елементи от горепосочения фактически състав на отговорността по чл. 45 от ЗЗД е било в тежест на ищеца – аргумент от чл.

154, ал. 1 от ГПК. По делото, обаче, са останали напълно недоказани твърденията за наличието на противоправно поведение на ответника, което да е довело до настъпване на твърдяните неблагоприятни последици за въззивника. Ето защо и доколкото не се установява такова противоправно поведение на ответника, то предявеният иск се явява изцяло неоснователен и недоказан.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба се явява неоснователна, поради което и обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

По разноските:

При този изход на спора само въззиваемият има право на разноски, но доколкото такива не са направени, то не следва да бъдат и присъждани.

С оглед изхода на спора и предвид представените пред съда от процесуалния представител на въззиваемия В. П. С. договор за правна защита и съдействие, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 36 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение на адв. В. Б. от САК в размер на 900 лева.

По отношение на искането на процесуалния представител на въззиваемия за присъждане на разноски за първоинстанционното производство, същото е недопустимо. Действително липсва произнасяне от страна на първоинстанционния съд по отношение на претендираните от ответника разноски, но постановеното на 09.10.2024 г. решение по гр.д. № 28962/2021 г. на СРС е връчено на ответника чрез адвокат В. Б. на 01.11.2023 г. Тъй като не се установява по делото същият да се е възползвал от възможността за подаване на молба за изменение на решението в частта за разноските в предвидения в чл. 248, ал. 1 от ГПК в двуседмичен срок, искането му се явява преклудирано.

Въззивният жалбоподател нямат право на разноски за настоящото производство.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 16169 от 09.10.2023 г., постановено по гр.д.

№ 28962/2021 г., СРС, 49 състав.

ОСЪЖДА Т. Д. П., ЕГН **********, да заплати на адв. В. Б. от САК, с адрес: гр. София, пл. ****, офис 5, сумата в размер на 900 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено по реда на чл. 38 от ЗА безплатно процесуално представителство в полза на въззиваемия В. П. С. пред въззивната инстанция по в.гр.д.

№ 550/2024 г.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5