Определение № 5675 от 04.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5675 гр. София, 04.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Частно касационно гражданско дело № 20258003104213 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Г. В. П., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. П. срещу определение № 13979/21.07.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 7626/2025 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу (т.е. потвърдено е) първоинстанционното определение № 19261/29.04.2025 г. по гр. дело № 3858/2025 г. на Софийския районен съд (СРС), с което, на основание чл. 130 от ГПК, е върната исковата молба на жалбоподателя, с която е предявил иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК срещу Д. М., заемаща длъжността „съдия във ВКС“, и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че предявеният от жалбоподателя срещу ответницата иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК е за установяване на „множество престъпни обстоятелства по чл. 311, ал. 1 от НК“ при постановяване на определение № 4947/31.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3692/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, с което не е допуснато касационното обжалване на определение № 12420/15.08.2024 г. по ч. гр. д. № 5500/2024 г. на СГС, с което е оставена без уважение частна жалба на касатора срещу определение № 10703/11.03.2024 г. по гр. д. № 39759/2023 г. на СРС, с което е върната, на основание чл. 130 от ГПК, исковата му молба срещу С. П. – съдия във ВКС. Ищецът иска от първоинстанционния съд да установи престъпни обстоятелства на съдията-докладчик М. (ответницата) по касационното дело, изразяващи се в „провеждане на престъпната си теза“ за недопускане на касационното обжалване на въззивното определение по ч. гр. д. № 5500/2024 г. на СГС, без обсъждане на поставения в изложението въпрос, обуславящ изхода на делото, разгледан във връзка със сочената от касатора съдебна практика. Ищецът обосновава правният си интерес от иска с 1 възможността да иска отмяна на влязлото в сила определение № 4947/31.10.2024 г. на ВКС, от значение за целената от него отмяна на влязлото в сила решение № 26/30.04.2014 г. по гр. д. № 4341/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС.

При така подадената искова молба по делото, въззивният съд е препратил, съгласно чл. 272, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК, към мотивите на първостепенния съд за връщането й (които е преразказал накратко), като наред с това е изложил и следните свои собствени съображения:

Съгласно чл. 124, ал. 5 от ГПК, иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение може да се предяви в случаите, когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК (деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; деецът е починал; след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта), или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл.

26 от НПК (разглеждане на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина, или ако е спряно по отношение на един или няколко обвиняеми при престъпления извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне), или извършителят на деянието е останал неоткрит. СГС е приел, че хипотезата на чл. 124, ал. 5 от ГПК включва като процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск невъзможността престъпното обстоятелство да бъде установено и преследвано по реда на НК и НПК, и то в посочените случаи на прекратяване и спиране, и в случаите когато извършителят е останал неоткрит, като за този свой извод се е позовал на решение № 244/23.03.2017 г. по гр. д. № 1318/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Приел е, че в настоящия случай не са налице доказателства, а и липсват твърдения на ищеца за образувано наказателно производство, което да е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от НПК или наказателно преследване да не може да бъде възбудено или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК, като е изтъкнал, че това е достатъчно да обоснове извод че предвиденият по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК иск е недопустим, доколкото по гражданскоправен ред е допустимо установяване на престъпно обстоятелство единствено в посочените по-горе хипотези.

Наред с това, въззивният съд е посочил, че всички изложени от ищеца твърдения касаят дейността на съдията-докладчик (ответницата), респективно на съдебния състав по делото, в рамките на изпълнението на техните служебни действия, а именно – преценка на събраната доказателствена съвкупност по делото, която преценка сама по себе си не би могла да обуслови извършване на престъпление. В тази връзка съдът е изложил съображения, че функционалният имунитет на магистратите е с ограничен обхват и се проявява в гражданската и наказателна неотговорност за служебните им действия и постановените от тях актове по делата и преписките, освен ако е извършено умишлено престъпление. Посочил и че увредените гражданскоправни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение, само че, не пряко от магистратите в качеството им на физически лица, а в случаите, когато се търси обезщетение за служебни действия и актове на магистрати, когато 2 те са и умишлени престъпления, искът е допустим само при влязла в сила присъда или в хипотезите по чл. 124, ал. 5 от ГПК. Посочил е също, че магистратите носят лично отговорност на общо основание за всички други свои действия извън службата им, но е изтъкнал, че в случая от страна на ищеца не са изложени никакви твърдения, касаещи дейност на посочения в исковата молба магистрат, извън функционалата му дейност, а напротив – подробно са изложени съображения за неправилност на постановения съдебен акт, за липса на мотиви по отношение на преценка на конкретни описани от ищеца доказателства, както и за несъобразяване при постановяване на съдебния акт на други цитирани от ищеца съдебни актове.

В обобщение въззивният съд е приел, че в случая не са налице основанията, предвидени в чл. 124, ал. 5 от ГПК. В тази връзка отново е посочил, че допустимостта на иска за установяване на престъпно обстоятелство в гражданския процес е обусловена от наличието на твърдения за две групи обстоятелства: за наличие на гражданско правоотношение, по отношение на което престъпно обстоятелство е релевантно, или за отмяна на влязло в сила решение, когато наказателното преследване да не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 от НПК, или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 от НПК, или когато извършителят не може да бъде открит. Приел, че в случая се сочи от ищеца гражданско правоотношение, по отношение на което установяването на престъпно обстоятелство е релевантно, но липсва другата кумулативно изискуема предпоставка за допустимост на произнасянето на гражданския съд – наказателното преследване да не може да бъде възбудено, или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 от НПК, или да е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 от НПК, или извършителят на деянието да е останал неоткрит. В заключение, по така изложените съображения, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, че исковата претенция се явява недопустима.

Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на определението, поради „грешно“ прилагане на чл.

130 от ГПК при установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК и поради необоснованост, както и подробни доводи в тази насока.

В изложението към частната касационна жалба, също чрез адв. П., касаторът сочи, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК, като в тази връзка поддържа, че въззивният съд се произнесъл по „посочените по-долу“ материалноправни и процесуалноправни въпроси, които (също според касатора и пълномощника му) са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава, както и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а също и че обжалваното въззвино определение било очевидно неправилно. По-натам в изложението обаче такива материалноправни и процесуалноправни въпроси не са формулирани, а вместо това са преповторени част от 3 общите касационни оплаквания и доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необоснованост на акта му, изложени и в частната касационна жалба, като в нея и изложението са посочени и актове на ВКС.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни предпоставки би могло да бъде установено, само ако касаторът ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалвания съдебен акт, за да прецени касационната инстанция, дали тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС или с актове на Конституционния съд (КС) или на Съда на Европейския съюз (СЕС), респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса на ясно и точно формулирани в изложението на касатора, правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тази преценка е невъзможно да бъде извършена. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, наведените жалбоподателя касационни оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния или материалния закон или поради необоснованост на акта му.

В случая от страна на жалбоподателя не е формулиран и поставен правен въпрос, който да осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, което, съобразно гореизложените разяснения, имащи задължителен характер, само по себе си обосновава извода, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение № 13979/21.07.2025 г. на СГС.