Решение № 1094 от 28.03.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1094 гр. Варна, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. М. при участието на секретаря Тодорина Ат. Трифонова като разгледа докладваното от Атанаска Д. М. Гражданско дело №

20243110104759 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба по реда на чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК с обективно съединени искове с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 1749, 25 лв.; с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 231 лв. и с правно основание по чл.86, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 62, 42 лв., от страна на ищеца "И.Ф." ЕООД с ЕИК ***, с адрес ***, представлявано от Б.И.Н., с процесуален представител юрисконсулт А.С.Г., против И. С. М. с ЕГН **********; Адрес: ***.

В исковата молба ищецът твърди, че на 29.03.2023 г., в качеството на кредитодател е сключил с ответницата по делото, в качеството на кредитополучател Договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР. Информацията относно договора, потвърждението от страна на ответницата, съгласието с общите условия на дружеството, били извършени след регистрация на ответницата в сайта на дружеството и изпълнение на процедурата за сключване на договор за кредит от разстояние. На ответницата бил отпуснат кредит с главница в размер на 2000 лв., която сума била преведена на ответницата по посочен от нея начин, а именно по касово на каса на „Изи пей" АД. Вземането за главницата по договора било разпределено на 8 вноски, всяка от които в размер на 250 лв. за периода 28.04.2023г. - 24.11.2023г.

Ответницата погасила главница в размер на 472 лв., с която изцяло била погасена вноската за 28.04.2023г., като от вноската за 28.05.2023г. била погасена част от сума в размер на 0.75 лв.

Остатъкът от вноската за 28.05.2023г. - 04.11.2020г. била в размер на 1 749.25 лв. При изплащане на вноските по кредита ответницата следвало да преведе, освен дължимата главница, още и договорна лихва, която била фиксирана и не търпяла изменения по време на договора. Договорната лихва съгласно договора била в размер на 40.15 %. Погасена била главница за периода 29.03.2023г. 28.04.2023г., поради което била дължима договорна лихва за периода 28.04.2023г. - 24.11.2023г. в размер на 231 лв.

1

Кредитът бил изцяло изискуем на датата на последната дължима вноска по погасителен план, а именно: 24.11.2023г. На основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД ответницата била в забава от датата на падежиране на целия кредит - 24.11.2023г., с крайната дата на претендираната лихва - 20.08.2021г. С оглед горното ищецът претендира вземане за законна лихва в размер на 62.42 лв. за периода 24.11.2023г. до 26.02.2024г.

Тъй като ответницата не изпълнила задължението си по договора, ответното дружество подало заявление по реда на чл.410 от ГПК и в РС – Варна било образувано ч.гр.д. № ***2024г., по което била издадена заповед за изпълнение и по което ищецът получил уведомление, че може да предяви установителни искове.

Предвид така изложените от ищеца обстоятелства същият моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответницата му дължи сумата от 2 042, 67 лв., от които: 1 749, 25 лв. - главница, 231 лв. - договорна/възнаградителна лихва за периода 28.04.2023г. -24.11.2023г. и 62.42 лв. лихва/обезщетение за забава за периода от датата на забавата от 24.11.2023г. до 26.02.2024г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № ***2024г. на ВРС, ведно със зконната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума. Моли също така да му бъдат присъдени и направените по делото разноски.

В представения отговор на исковата молба от назначения на ответницата особен представител се твърди, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Представителят оспорва изцяло исковите претенции по основание и размер. Твърди, че не е възникнало твърдяното от ищеца облигационно правоотношение, тъй като няма данни ответницата да е потвърдила електронно приемане на договора. Наред с това се твърди, че относно договора са приложими правилата на ЗПК. С него бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 40,15%, ГПР от 48,44% и неустойка от 841, 50 лв. Представителят заявява възражение за нищожност на договора, тъй като счита, че договорът противоречи на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК. Не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, което било в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Предвидената неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение на практика нямала обезпечителни функции, а представлявала скрит косвен разход за заемателя, който увеличавал цената на кредита и макар и с исковата молба ищецът да не претендирал неустойка, то клаузата следвало да се има предвид при преценката за нищожност на договора. Представителят счита, че съобразно преценката за размера на главницата по договора, лихвата и неустойката, предвидена в чл.4, ал.3 от договора, се стига до извод, че дължимата сума по договора е 3138, 50 лв., като при главница 2000 лв. ГПР се получава в размер на 75%. Предвид това счита, че договорът е сключен в нарушение на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и не отразява реалната стойност на ГПР. Сочи също, че клаузата за възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Предвид тези съображения, изложени подробно в отговора особеният представител на ответницата моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото от ищцовата страна са представени следните писмени доказателства: Договор за предоставяне на кредит от разстояние №***от 29.03.2023г.; Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „И.Ф.“ ЕООД; разпечатки от коресподенция по електронна поща между 2 страните приложени от лист 18 до лист 28 на делото; копие на лична карта на И. М.; разпечатка от кореспонденция по Вайбър; разписка за извършено плащане №***/29.03.23 г.; писмо с изх.№ ***11.2024 г. от КЗК до „И.Ф.“ ЕОО; снимка от сайта на дружеството- уведомление до потребителите. Представена е изискана от „Изипей“ АД разписка № *** г. Приложено е и ч. гр. д.

№ ***2024 г. по описа на РС-Варна. Също така по делото е назначена съдебно-техническа експертиза, заключението по която съдът прие като обосновано.

От така представените доказателства се установява, че страните по делото на 29.03.2023 г. са сключили договор за предоставяне на кредит, по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответницата в заем сума в размер на 2000 лв., която тя се задължила да върне в срок до 24.11.2023 г., на 8 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,15 %, лихвен процент на ден 0,11% и годишен процент на разходите 48,44 %. В договора е вписана обща дължима сума по кредита 3138, 50 лв. В чл. 3, ал. 1 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция със срок на валидност до 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или две физически лица – поръчители, които да отговарят на конкретно описани в договора условия. При неизпълнение на това задължение заемателят, съгласно чл.3, ал.2 от договора дължи неустойка в размер на 841, 50 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Така горепосоченият общ размер на задължението на ответницата към ищцовата страна по договора от 3138, 50 лв. е стойност с включената неустойка при непредставяне на обезпечение.

Договорът между страните е бил сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, като в заключението по назначената експертиза подробно са описани всички стъпки по изпълнение на процедурата по заявяването на кредит и потвърждаването му. Видно е, че ответницата е заявила кредит от ищцовата страна по системата „М.“, прикачила е снимка на личната си карта от двете страни; посочила е телефонен номер; имала е регистриран профил в системата на ищцовото дружество; предоставила е лични данни; получила е код за потвърждение за сключване на договор. Тези обстоятелства се потвърждават и от съдържанието на представения по делото диск с аудиозапис, възпризведен на съдебното заседание.

Видно от разписката за извършено плащане №***/29.03.23 г., сумата по кредита е била преведена по сметка на ответницата на посочената дата.

На 27.02.2024 г. ищцовото дружество е подало в РС - Варна заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, въз основа на което в съда било образувано ч.гр.д.

№***2024г., 26 с-в. По това дело е била издадена заповед за изпълнение №*** от 01.03.2024 г., с която е разпоредено ответницата да заплати на ищцовото дружество сумата от 1749, 25 лв. главница, 231 лв. - договорна лихва за периода 28.04.2023 г. - 24.11.2023 г. и 62, 42 лв. обезщетение за забава за периода от датата на забавата от 24.11.2023 г. до 26.02.2024 г. Заповедта е била връчена на ответницата при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и съдът е указал на ищцовото дружество, че може да предяви установителен иск за вземането си.

Горепосочените обстоятелства съдът счита за установени безспорно от представените по делото доказателства, като на база така установените факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи:

Безспорно е установено по делото, че между ищцовото дружество и ответнацата е бил сключен договор за кредит по реда на ЗПФУР с горепосочените параметри. Сключеният между страните 3 договор за кредит е потребителски, тъй като попада в определението на чл.9 от Закона за потребителския кредит. Също така при произнасянето следва да се има предвид, че към настоящия казус са приложими, освен разпоредбите на Закона за потребителския кредит, още и на Закона защита на потребителите, доколкото ответницата има качеството на потребител съгласно параграф 13 от ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

В случая на ответницата, в качеството на физическо лице, е предоставена финансова услуга (отпуснат кредит).

С отговора на исковата молба от представителя на ответницата са посочени възражения за нищожност на договора на две основания – противоречие със закона и нарушаване на добрите нрави, относно които съдът следва да се произнесе, разглеждайки ги като заявени в условията на евентуалност, доколкото договорът не може да е нищожен едновременно на няколко основания, като съдът следва да разгледа посочените основания, започвайки със сочения най-тежък порок, в случая противоречие със закона. В исковата молба се сочат доводи за недействителност на договора поради неспазването на изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 от ЗПК. Съдът не открива противоречие на договора с посочените законови изисквания, с изключение на това по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно е в настоящия случай, че в договора за кредит е посочен годишен процент на разходите от 48,44%. Годишният процент на разходите следва да изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, съгласно чл.19, ал.1 от ЗЗП, а съгласно ал.4 на същата разпоредба годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпросното постановление (Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения) определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В настоящия казус годишният процент на разходите е определен към максималната допустима стойност и формално не я надвишава. В годишния процент на разходите, обаче не е включена неустойката по чл.3, ал.2 от договора, а тя по същността си представлява допълнително възнаграждение за заемодателя. Това е така, защото тя няма присъщите за неустойката функции да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение. Ясно е от клаузите на договора, че нестойката би се дължала от ответницата, дори и при точно изпълнение на задълженията по договора. Макар и неустойката да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение, то е видно, че с нея се въвеждат допълнителни разходи за ответницата. Предвид това съдът счита, че въведената клауза за неустойка представлява средство за увеличение размера на главния дълг и като такава представлява общ разход по кредита за потребителя по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК. Съгласно посочената разпоредба общ разход по кредита за потребителя са: