Определение № 3130 от 11.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3130 гр. София, 11.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20268002101897 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 40 от 30.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 643/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд е: 1/ отменено решение № 4714 от 15.03.2025 г., постановено по гр. д. № 35469/2023 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, в която предявените от Е. Е. К. срещу Софийски градски съд, Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд искове за осъждане на ответниците да платят солидарно сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС в разумен срок, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на обезщетението за неимуществени вреди за периода от датата на подаване на исковата молба – 27.06.2023 г., до окончателното плащане, са отхвърлени за сумата от 2500 лв., вместо което Софийски градски съд е осъден да заплати на Е. Е. К. сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС в разумен срок, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за периода от датата на подаване на исковата молба – 27.06.2023 г., до окончателното плащане, като е отхвърлено искането ответниците Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд да бъдат осъдени да платят солидарно с ответника Софийски градски съд горните суми; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата част за отхвърляне на предявените от Е. Е. К. срещу Софийски градски съд, 1

Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата до пълния предявен размер от 10 000 лв.

Срещу въззивното решение в частите, с които като краен резултат са отхвърлени исковата претенция срещу СГС за разликата над уважения размер от 2500 лева до пълния предявен размер от 10000 лева,ведно със законната лихва до окончателното изплащане, и исковите претенции срещу САС и ВКС за солидарното им осъждане заедно със СГС да заплатят пълния претендиран размер от 10000лв., ведно със законната лихва до окончателното изплащане, е подадена касационна жалба с вх. № 1290/05.02.2026 г. от Е. Е. К., чрез адв. В.

В..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване изцяло на исковата претенция.

В инкопорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Следва ли в производството по чл. 2б ЗОДОВ, по което процесуални субституенти на държавата са съдилищата, разглеждали делото, процесуалните действия на отделните съдебни инстанции да се разглеждат изолирано, а не да се изследва цялостната продължителност на производството?“ – поддържа се противоречие с решение № 76 от 11.04.2016 г., постановено по гр. д. № 5721/2015 г. на III г.о., а в условията на евентуалност и с приетото в решението на ЕСПЧ по делото Satakunnan Markkinapцrssi Oy and Satamedia Oy v. Finland, 2017, § § 210-11; 2/ „Дали всяка от инстанциите по дело, по което е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса им?“ – твърди се противоречие с решение № 60289 от 04.07.2022 г., постановено по гр. д. № 131/2021 г. и решение № 51 от 28.02.2011 г., постановено по гр. д. № 536/2010 г., и двете по описа на III г.о. на ВКС; 3/ „Кои са релевантните обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 117 от 22.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1194/2023 г. на III г.о. и решение № 306 от 22.10.2019 г., постановено по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о.

Ответникът по жалбата Върховен касационен съд, в писмен отговор, подаден чрез съд. помощник З. С., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски.

Ответникът Софийски апелативен съд, чрез съд. помощник И. Г., е подал писмен отговор, с който взема становище за неоснователност за жалбата.

Претендира разноски.

Ответникът Софийски градски съд, в писмен отговор, подаден чрез съд.

2 помощник С. Р., сочи, че не следва да се допуска касационното обжалване.

Претендира разноски.

Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 2507/09.03.2026 г. от Софийски градски съд, чрез съд. помощник С. Р..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.

3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена, включително и относно присъдената законна лихва.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС?“; 2/ „Кои са критериите, определящи „справедливостта“ по чл. 52 ЗЗД, при определяне на конкретен размер на обезщетението във връзка с решаване на делата в разумен срок?“; 3/ „Достатъчно ли е единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да извърши задължителна преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи, конкретни обстоятелства и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди?“ – по поставените въпроси се поддържа противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, решение № 60242 от 13.01.2022 г., постановено по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г., постановено по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г., постановено по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о. и решение № 320 от 27.12.2016 г., постановено по гр. д.

№ 2403/2016 г. на IV г.о.; 4/ „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, изведена в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 17 от 18.02.2021 г., постановено по гр. д. № 2253/2020 г. на III г.о., решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г., постановено по т. д.

№ 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г., постановено по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г., постановено по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.

Ответната страна по жалбата Е. Е. К., в писмен отговор, подаден чрез адв. В.

3

В., счита, че въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС. Претендира разноски.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Въззивният съд е установил от фактическа страна спрямо твърдяното необосновано забавяне на производството пред СГС, че такова не е налице при произнасянето по искането на ищцата за освобождаване от държавна такса, като съдът се е произнесъл напълно своевременно по това искане – с разпореждане от 04.05.2015 г., постановено след отстраняване на нередовностите на молбата и постъпване на съответните справки, а последвалата процедура по обжалване на частичния отказ за освобождаване от държавна такса е забавило развитието на производството не по причина поведението на съда, а по причина процесуалното поведение на ищцата; че производството е продължило с процедура по размяна на книжа, като същата е администрирана от съда абсолютно ритмично и без необосновани забавяния предвид обема на материалите по постъпващите от страните книжа; че не е налице необосновано забавяне и при насрочването на първото по делото о. с. з., като след приключване на 29.06.2016 г. на процедурата по размяна на книжа, с определение от 02.08.2016 г. делото е насрочено за разглеждане в о. с. з. на 16.11.2016 г.; че не е налице необосновано забавяне на производството по причина поведението на съда и при постановяване на определението за спиране на производството по делото, което е постановено по искане на ищцата, т. е. дори и да би било неправилно, то се дължи на нейното поведение, а не на това на съда; че би било налице недобросъвестно упражняване на процесуални права, ако при направено искане за спиране на производството и при уважаване на това искане, направилият искането да се позовава на необосновано забавяне, дължащо се на поведението на съда; че не е налице необосновано забавяне на производството по причина поведението на съда и в периода от 19.12.2018 г. – 29.11.2019 г., доколкото отлагането на делото и насрочването на нови о. с. з. в този период се дължи на допускането на доказателства, като в случая са били налице обективни пречки за вещото лице да изготви заключението в срок – големият обем работа и липсата на лиценз за оценяване на недвижими имоти; че големият обем работа, подлежаща на извършване от вещите лица, необходимостта от комплексни познания на вещите лица и фактическата сложност на делото са причина за забавяне при изготвяне на заключението, а тези обстоятелства не са реално контролируеми от съда; че не е налице необосновано забавяне на производството и поради отлагането на делото от 29.11.2019 г. за 28.02.2020 г. без да му бъде даден ход в о. с. з. на 29.11.2019 г., както и поради последвалият отказ на съдията докладчик да се отведе от разглеждане на делото; че в случая отлагането на делото се дължи на постъпила в същия ден обемна молба от 4 ищцата с искане за отвод на докладчика и за замяна на едно от вещите лица, а естеството на оплакванията е изисквало съответната проверка преди извършване на преценка налице ли са основания за отвод на съдиятадокладчик, необходимо е било и осигуряване на време и възможност на ответника да се запознае с молбата и доказателствата и да изрази становище; че съдията-докладчик абсолютно обосновано е отложил делото без да му дава ход, тъй като при направено искане за отвод същият е длъжен първо да се произнесе по това искане и едва тогава – в зависимост от произнасянето, да пристъпи към следващи процесуални действия; че доколкото е налице забавяне от 29.11.2019 г. до 28.02.2020 г., то се дължи изцяло на поведението на ищцата; че не е налице необосновано забавяне на производството и в периода 28.02.2020 г. – 15.07.2020 г., в който период ищцата е поискала повторна експертиза, вещите лица не са успели да изготвят заключението поради обявеното с решение на НС извънредно положение във връзка с пандемията Covid-19, делото е отсрочено за разглеждане в о. с. з. на 15.07.2020 г. с оглед въведените извънредни правила за работа в съда; че от друга страна са основателни обаче оплакванията на ищцата във връзка със забавянето на производството при осъществяването на първоначалната проверка за редовност на исковата молба и допустимост на иска и при постановяването на съдебното решение; че исковата молба е постъпила в съда на 01.09.2014 г., като до 29.01.2015 г., когато е постановено разпореждане за оставяне на исковата молба без движение с указания за внасяне на държавна такса, по делото не са извършвани никакви процесуални действия, което води до неоснователно забавяне на производството по делото с почти пълни 5 месеца; че делото е обявено за решаване на 15.07.2020 г., а решението е постановено на 14.01.2021 г., т. е. в шестмесечен срок, като постановяването му на тази дата е след определен от САС срок при бавност по молба на ищцата; че въпреки предприетите мерки във връзка с пандемичната обстановка, решаващият съд е следвало да даде приоритет на изготвянето на съдебния акт по това дело пред изготвянето на съдебните актове по останалите дела предвид високия материален интерес по делото и първоначалното необосновано забавяне на производството при осъществяването на първоначалната проверка за редовност на исковата молба и допустимост на иска, а също и с оглед общата продължителност на производството пред първоинстанционния съд; че като не е сторил това, решаващият съд не е компенсирал първоначалното забавяне на производството и необосновано е забавил същото с още пет месеца, като при това решението е постановено в условията на определен срок при бавност.