Решение № 292 от 11.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 292 гр. Благоевград, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20261200500515 по описа за 2026 година намери за установено следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на Е. П. М. срещу решение № 69 от 05.02.2026 г., постановено по гр. д.

№ 473/2025 г. по описа на Районен съд – Благоевград, с което е уважен предявеният от Г. В. М. положителен установителен иск за собственост върху поземлен имот с идентификатор *** и сграда с идентификатор ***, прието е за установено, че същият е придобил собствеността по давност, и е отменен издаденият в полза на въззивницата констативен нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.

Въззивницата поддържа, че решението е недопустимо, неправилно и необосновано, като сочи съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, неправилно приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС, необоснована преценка на доказателствата и игнориране на официални писмени доказателства, установяващи противоположни факти относно собствеността, упражняването на фактическата власт и правното основание за владението. Поддържа се още, че съдът е изградил решаващите си изводи върху свидетелски показания на заинтересовани лица, при съществено разминаване с писмени доказателства от официален характер, както и при липса на доказан фактически състав на придобивната давност. Във въззивната жалба се излагат подробни доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди се, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като в петитума на исковата молба 1 не са били посочени нито придобивното основание, нито началният момент на твърдяното владение, а съдът служебно ги е извел от обстоятелствената част, нарушавайки диспозитивното начало. Релевира се и несъответствие между предмета на иска („жилищна сграда“) и доказателствата по делото („селскостопанска постройка“), което води до неяснота на предмета на спора .

Поддържа се, че съдът неправилно е приложил презумпцията на чл. 69 от ЗС, без да съобрази, че при близки роднински отношения се предполага наличието на търпими действия, а не на владение . Твърди се, че ищецът е бил държател, а не владелец, и не е доказал превръщане на държането във владение чрез явни действия, отричащи правата на собственика. Изтъква се, че решението е постановено при съществени противоречия в доказателствения материал.

Съдът е кредитирал показания на заинтересовани свидетели за строеж на сградата през 80-те години, игнорирайки официален писмен документ – Удостоверение за търпимост, сочещ 2001 г. като година на завършване на строежа. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски.

Въззиваемият оспорва жалбата и поддържа, че владението е непрекъснато, явно и несъмнено упражнявано за период над 40 години, като твърди, че е изградил имота и го е обитавал като собственик, а семейните отношения със сина му не изключват намерението за своене. Поддържа се, че съдът е действал в рамките на правомощията си, като е дал дължимата правна квалификация на изложените факти, а владението е доказано по безспорен начин чрез свидетелски показания. Твърди се, че давностният срок е изтекъл преди предприемането на каквито и да било действия от въззивницата.

Въззивната жалба съдържа доводи за недопустимост на първоинстанционния акт поради произнасяне по непредявен иск. Макар исковата молба да не е прецизна в петитума си, обстоятелствената част съдържа твърдения за придобиване на имота по давност, което е дало възможност на съда да определи правната квалификация на иска . По-същественото оплакване касае несъответствието между претендирания в исковата молба обект („жилищна сграда“) и установения по делото статут на същия като селскостопанска постройка. Това несъответствие не обуславя недопустимост на производството, тъй като от изложените фактически твърдения и събраните доказателства предметът на спора е достатъчно индивидуализиран и е бил ясен както за съда, така и за насрещната страна. Ето защо въззивният съд не намира основание за обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото, а следва да се произнесе по съществото на спора.

Основният порок на атакуваното решение, според БлОС се състои в неправилното приложение на материалния закон относно института на придобивната давност, и в частност – на презумпцията по чл. 69 от ЗС.

Taка, след преценка на събраните по делото доказателства във въззивната им съвкупност, настоящият състав приема, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилни правни изводи поради съществено изкривяване на доказателствената картина, произтичащо от неправилна преценка на относимостта, доказателствената сила и взаимната връзка между гласните и 2 писмените доказателства, както и от неправилно приложение на института на придобивната давност при отношения между близки родственици.

Безспорно по делото е установена роднинската връзка между страните – въззиваемият е дядо на въззивницата, която е наследник на починалия му син П.М.. Безспорно е също, че правото на собственост върху процесния поземлен имот е било придобито от П.М. по силата на нотариален акт от 2010 г., с който същият е закупил имота от трето лице, като в предмета на сделката не е включена сградата като самостоятелен обект, а земята и съществуващото заварено застрояване. Налице е последващо наследствено преминаване на правата към въззивницата и нейния брат, като по делото е безспорно установено и последващо разпореждане с идеална част от имота в полза на въззивницата, което е надлежно оформено с нотариален акт и напълно изпълнено чрез заплащане на цената, което допълнително материализира титула на собственост на ответницата в рамките на наследствената маса.

В този контекст основният спорен въпрос по делото не е формален, а материалноправен – налице ли е осъществен фактически състав на придобивна давност в полза на ищеца, при положение че съвкупността от официални писмени доказателства последователно очертава друга верига на правото на собственост, а именно: придобиване от П.М., упражняване на собственическа власт от него приживе и последващо наследяване и разпореждане от неговите наследници. Тази верига е обективирана в нотариални актове, удостоверения за наследници, административни документи от МДТ и ВиК, както и последващи нотариални сделки, които по своя характер представляват официални удостоверителни изявления и се ползват с материална доказателствена сила относно удостоверените факти до доказване на противното по надлежен ред.

Районният съд е приел, че ищецът е установил владение още от 80-те години на миналия век, като е изградил имота, обитавал го е и е упражнявал фактическа власт като собственик, при което е приложил автоматично презумпцията на чл. 69 ЗС. Този извод обаче е формиран при съществено игнориране на релевантни писмени доказателства и при неправилно разбиране на съдържанието на фактическата власт при семейни отношения.

По делото са събрани множество писмени доказателства от официален характер, които очертават напълно различна фактическа и правна картина. От нотариален акт от 2010 г. се установява придобиването на процесния имот от П.М., който впоследствие е негов наследодател. От удостоверение за наследници се установява преминаването на собствеността към въззивницата.

От нотариален акт за продажба на идеална част от 2024 г. се установява, че наследниците са се разпоредили с част от имота, като са реализирали правомощия на собственици. От писмо на ВиК се установява наличие на партида на името на наследодателя П.М., активна от 2003 г., както и последващо прехвърляне на въззивницата като титуляр, което е типично проявление на признато от трети лица право на собственост. От приходни квитанции на МДТ се установява заплащане на данъци за имота именно от П.М., което представлява обективно външно проявление на animus domini, 3 противопоставимо на всички трети лица. Тези писмени доказателства не са изолирани, а формират непрекъсната линия на административно, данъчно и вещно признание на правата на наследодателя и наследниците, включително въззивницата.

В този смисъл фактическата конструкция на районния съд, според която ищецът е упражнявал самостоятелно владение от 80-те години, не се подкрепя от обективните писмени доказателства, а почива изключително на свидетелски показания на роднини и близки лица, които следва да бъдат преценявани с повишена критичност по реда на чл. 172 ГПК. Така свидетелските показания на дъщеря на ищеца и на негови близки сочат ранно изграждане на къща и продължително обитаване, но същите са в пряко противоречие с официалното удостоверение за търпимост, издадено от главния архитект на общината, в което изрично е посочено, че строежът на сградата е завършен през 2001 г. Този официален административен документ не е оборен по надлежен ред, нито е обсъден в неговата доказателствена тежест от първата инстанция по начин, който да мотивира отхвърлянето му.

Игнорирането му представлява съществено нарушение на процесуалните правила относно оценката на доказателствата и води до формиране на неправилен фактически извод за началния момент на твърдяното владение.

Свидетелите на ищеца С.Л. (дъщеря) и Г. М. (братовчед) твърдят, че сградата е построена от ищеца в периода 1978-1980 г. Тези показания са в пряко и непреодолимо противоречие с приетото по делото писмено доказателство – Удостоверение за търпимост № 98/07.11.2024 г., издадено от главния архитект на Община Благоевград, в което е посочено, че строежът на сградата е завършен през февруари 2001 г. Съгласно чл. 172 от ГПК, показанията на роднини се преценяват с оглед на всички други данни и възможната им заинтересованост. При наличие на официален свидетелстващ документ, който установява различен факт, съдът не може да основе изводите си единствено на показанията на заинтересовани свидетели, без да изложи убедителни мотиви защо пренебрегва писменото доказателство (Определение № 47 от 2024 г. на ВКС; Определение № 167 от 2025 г. на ВКС). Първоинстанционният съд не е сторил това, поради което изводът му за начален момент на владение върху сградата от 80-те години е необоснован. На следващо място БлОС констатира противоречия и относно характера на фактическата власт: Установено е, че праводателят на въззивницата, П.М., е придобил собствеността върху поземления имот с нотариален акт през 2010 г. Свидетелят Г. Пл. М. (внук на ищеца) твърди, че баща му П. е възстановил сградата, която е била „руина“, и е настанил дядо си да живее там, тъй като последният не е искал да живее в града. Самият ищец в личното си изявление пред съда заявява, че е отишъл да живее в имота след като се е пенсионирал и е прехвърлил апартамента си на сина си П.. Тези данни, преценени в съвкупност, сочат, че установяването на ищеца в имота не е станало чрез завладяване, а със знанието и съгласието на сина му, който е бил собственик на земята от 2010 г. до смъртта си.

Допълнително следва да се отчете, че част от свидетелските показания, включително тези на внука на ищеца, съдържат вътрешни противоречия относно правното основание на ползването, като едновременно се твърди 4 както собственическо строителство, така и предоставяне на имота за ползване в рамките на семейни отношения и грижи, включително по силата на неформални уговорки. Именно тези твърдения са правно релевантни, тъй като при отношения между близки родственици се прилага трайно установената практика на ВКС, според която предоставянето на имот за ползване между родители, деца и внуци по правило представлява търпимо държане, основано на семейни и нравствени съображения, а не владение с намерение за своене. В този смисъл е константната практика, включително Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и последваща практика, според която презумпцията по чл. 69 ЗС не действа автоматично в рамките на семейни отношения, а следва да бъде оборена или изрично изключена чрез доказване на ясно, недвусмислено и противопоставено на собственика поведение, манифестиращо animus domini.