Решение № 70 от 06.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. София, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове:

Борис Илиев

Ерик Василев при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Василка Илиева Касационно гражданско дело № 20248002103128 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба, подадена от П. В. Г. и П. П. Г., против въззивно решение № 493/25.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3951/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, в която е отменено решение от 09.05.2019 г., постановено по гр. д. № 10125/ 2015 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което: 1. е осъден П. В. Г. да заплати на В. И. Б. и Н. А. Б. сумата от 475 000 лв., ведно със законна лихва върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на иска 04.08.2015 г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл. 59 ЗЗД; 2. П. В. Г. и П. П. Г. са осъдени да заплатят на В. И. Б. и Н. А. Б. сумата от 108 236 лв., ведно със законната лихва от 04.08.2015 г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл. 59 ЗЗД, както и в частта за разноските.

Касационното обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос - „Длъжен ли е въззивният съд, на който делото е върнато за повторно разглеждане на основание чл. 294 от ГПК, да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, включително с изразеното в отменителното решение по чл. 290 от ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос?“.

Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери 1 заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази следното:

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд по поставения процесуалноправен въпрос, която се споделя и от настоящия състав в негови постановени актове по чл.290 ГПК, задължителността на дадените от ВКС указания с отменителното решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане обхващат както тълкуването и прилагането на материалния закон, така и тълкуването и прилагането на процесуалния закон, вкл.относно съда,който трябва да се произнесе по спора. Този извод произтича от логическото и граматическото тълкуване на императивната норма на чл.294, ал.1 ГПК. Това задължава въззивния съд да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него /напр. ако бъде направен отказ или оттегляне на някой от исковете, бъде направено признание на иска или на отделни факти, постигне се спогодба, бъдат събрани нови доказателства и др./.

Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Когато съобразявайки се с дадените му указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, при новото разглеждане на делото въззивният съд събере нови доказателства, той следва да ги прецени в съвкупност с вече събраните преди това доказателства по делото. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Ако при тази преценка въззивният съд приеме за установени нови правно - релевантни обстоятелства, които променят фактическата обстановка по делото, той пак е длъжен да се съобрази с дадените му от ВКС по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон. Съобразявайки се с тях, при новото разглеждане на делото въззивният съд може да достигне както до същите изводи по материалноправния спор по делото, така и до други материалноправни изводи, които са обусловени от променената с новоустановените обстоятелства фактическа обстановка по делото, и които изводи може да са различни от изводите, приети за правилни в отменителното решение на ВКС, доколкото последните са били направени само въз основа на обстоятелствата, приети за установени по делото преди събирането на новите доказателства.

В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на атакуваното решение. Твърди се, че 2 въззивният съд не е определил правната квалификация на исковете, не се е произнесъл по направеното уточнение на претенциите, заявени общо като размери, за които ищците са оттеглили част от тях,както и не се е произнесъл по основните предпоставки за основателност на претенциите и не е изяснено дали обедняването на ищците и обогатяването на ответниците произтичат от един общ факт. Иска се решението да бъде обезсилено като недопустимо или да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят изцяло. Претендират разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като върху определеното възнаграждение се включи и дължимото ДДС.

Ответниците по касационната жалба В. И. Б. и Н. А. Б., чрез процесуалните си пълномощници, считат обжалваното решение за правилно и по съображения подробно изложени в защитите, поддържани в съдебно заседания, молят да бъде оставено в сила.

Претендират разноски.

По основателността на касационната жалба настоящия състав намира следното:

Решението не е недопустимо, тъй като относно правната квалификация на отношенията на страните спорът е преклудиран с предходното произнасяне на ВКС и не е налице произнасяне по претенция, която не е заявена с исковата молба или по реда на изменение на иска, за да е налице нарушение на принципа на диспозитивното начало.

Ищците В. и Н. Б. са изложили в исковата молба, че през 2004 г. ответниците П. и П. Г. са им учредили право на надстрояване на два жилищни етажа и на един тавански етаж върху имот, собственост на П. Г., като им прехвърлили и една втора идеална част от сутеренния етаж на къщата, находяща се в гр. София, ул. "Поп Харитон" № 10. Съгласно договора те изградили два етажа и две ателиета, като за целта изразходвали 708 000 лв. С влязло в сила на 20.07.2015 г. решение на Софийски градски съд договорът между страните е бил развален, поради което са поискали П. Г. да бъде осъден да им заплати 540 000 лв. за вложените от тях средства за изграждане на втори и трети етажи и ателие № 2, а П. Г. и П. Г. да им заплатят 168 000 лв. за подобренията в сутеренния етаж, апартаментите на партерния и първи жилищен етаж. В отговора на исковата молба П. и П. Г. не са оспорили съществуването на договора между страните и неговото разваляне. Заявили са обаче, че строителството не е извършено със собствени средства на ищците, както и че стойността на имота не се е увеличила, а е намаляла, тъй като върху него тежат две ипотеки, които не се обслужват нито от ищците, нито от тяхното дружество. Направили са възражение за изтекла погасителна давност, а П. Г. е направил възражение за прихващане със сумата 18 260 лв., представляваща стойността на дължимите за имота данъци за периода от 30.06.2010 г. до 20.07.2015 г.

При новото разглеждане на делото от въззивната инстанция, съдът е констатирал, че част от претенцията на ищците се отнася до връщане на суми, с които е увеличена стойността на имоти, които ищците са притежавали въз основа на договор, преди неговото разваляне и такива, които са извършени без да е съществувало договорно основание. Приел е, че основанията на осъдителните претенции са разграничими от наличието на договор за учредяване на право на надстрояване и продажба на имота, който е изцяло развален, а размерите им са установими, в съответствие със заключенията на вещите лица. Посочил е, 3 че с влизане в сила на съдебното решение, с което е развален договорът, считано от 20.07.2015 г., прехвърлената собственост е върната в патримониума на първия ответник, а собствеността върху изграденото въз основа на правото на надстрояване е останало в собственост на двамата ответници. След сключване на договора, но преди неговото разваляне е осъществено разпореждане от ищците с реален обект, възникнал въз основа на осъщественото право на надстрояване /продажба на ателие за сумата от 95 000 лева/, поради което е приел,че ищците нямат правен интерес да претендират връщане на сумите за израждането му, тъй като са продали имота на трето лице. Приел е, че погасителната давност на претенция следваща от факта на настъпило неоснователно обогатяване, започва да тече от разваляне на договора и към датата на предявяване на исковата молба – 04.08.2015 г., не е погасена по давност, поради което ответниците са длъжни да върнат на ищците, онези разходи за труд и материали, които са вложени в обектите изградени до фазата на груб стоеж в обема на договора, с който им е учредено право на надстрояване и представляващи увеличената стойност на имотите, които са получили след разваляне на договора. Приел е, че разходите за труд и материали, вложени в имота на ответниците и в дворното място са извън уговореното с договора, поради което претенциите в размер на 65 000 лв. са погасени по давност. А претенциите за луксозни подобрения в ателие № 2, за довършителни работи в сутерения етаж, в апартамента на ответниците в партерния етаж и първи жилищен етаж не са погасени по давност. Не е споделил възражението, че собствеността е върната с тежести, поради вписани две ипотеки върху имотите. Приел е, че размерите на паричните задължения към банкова институция, не могат да се прихващат от претенцията на ищците, доколкото липсват данни, че е извършено плащане или е насочено принудително изпълнение върху конкретен имот, въпреки че се е позовал на представеното постановление за възлагане, от което е видно, че ответниците са загубили собствеността върху един от обектите – кафе аперитив, който е продаден на публична продан. С оглед установените факти и съобразявайки се със заключенията на съдебно техническата и счетоводна експертизи съдът е приел, че претенцията на ищците срещу П. Г. следва да се уважи за сумата от 475 000 лв. и да се отхвърли за разликата до пълния размер, поради това, че вземане в размер на 65 000 лв., с правно основание чл. 59 ЗЗД, е погасено по давност, а относно съединения иск срещу П. Г. и П. Г. е уважена до размера на претендираната сума от 108 236 лв.

Правилно и в съответствие с дадените му по реда на чл.294,ал.1 ГПК указания по приложението на материалния и процесуалния закон, въззивният съд е приел, че с развалянето на един договор поради неизпълнение по причина, за която едната страна отговаря /с изключение на случаите, когато съглашението не е за продължително или периодично изпълнение/, в отношенията между договарящите облигационната връзка отпада с обратно действие /чл.88 ал.1 ЗЗД/ и възниква задължение за връщане на всичко получено. Правилото за обратното действие /чл.88 ал.1 ЗЗД/ има за цел да защити кредитора, който поначало е престирал и не е получил изцяло или частично насрещна престация по договора, поради причина, за която длъжникът му отговаря. Съдържанието на новото облигационно отношение, възникващо като последица от развалянето на 4 договорната връзка, е задължението за взаимна реституция, което в основата си е базирано на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване.