Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 408 от 13.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно частно гражданско дело 341/2025
Вид
Определение № 408
Подписан
13.02.2025
В сила
13.02.2025
Състав
Стефка Тодорова Михова, Николай Колев Стоянов, Иванка Петрова Гоцева

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 408 гр. Пловдив, 13.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

И.ка П. Гоцева като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20255300500341 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274, ал. 1 т. 2 от ГПК, във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от З.Б. – изпълнителен директор, чрез процесуален представител юрк. Н., срещу разпореждане № 31344 от 07.11.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 17603/2024 г. по описа на РСПловдив, с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника И. П. Т., с ЕГН:

**********.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Излагат се доводи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК трябва да отговаря на изискванията за искова молба, уредени в чл. 127, ал.1 ГПК, едно от които е да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Доколкото обаче целта на заповедното производство не била да се провери съществуването на вземането, а само дали същото се оспорва, то за да е редовно заявлението е достатъчно в същото да са посочени съществените юридически факти, от които произтича претендираното вземане и които позволяват индивидуализацията му. Не било необходимо в заявлението да бъдат посочени всички обстоятелства, имащи значение за основателността на заявената претенция и за евентуалните възражения на длъжника срещу съществуването й, тъй като препис от същото не се връчвал на длъжника. Твърди се и че заповедният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК след като е констатирал недействителност на процесния договор за кредит. Твърди се, че в тази насока е решение на СЕС по дело С17082021г. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното разпореждане и произнасяне по същество.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на ответната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, 1 и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Районен съд Пловдив е отхвърлил изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е приел, че за извършването на служебна преценка за неравноправни клаузи в договора е необходима допълнителна информация, извън изложената в заявлението. Заповедният съд е приел, че заявлението следва да отговаря на изискванията за редовност на исковата молба (чл.

127, ал. 1 от ГПК), за да може от една страна длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на дължимостта на вземането, а от друга – за да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението, и вземането, предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК. Това налагало заявителят да посочи изрично какво представлява вземането, което се претендира, какви са основанията за възникване на задължението и формиране на претендирания му размер.

При извършени от длъжника плащания по заявлението следвало да се посочи и как са отнесени те по пера (разноски, лихви, главница), тъй като това било обуславящ въпрос по приложението на императивната разпоредба на чл. 76 от ЗЗД. Това не било сторено от заявителя, въпреки дадените конкретни указания на съда. Отделно от горното, законът забранявал да бъде издавана заповед за изпълнение на основание вероятно неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Ето защо при съмнение за неравноправност на договорни клаузи и наличие на основание за приложението на чл.

23 от ЗПК, било необходимо в заявлението да бъде ясно посочено как е формиран размерът на вземането (включително като се вземат предвид погашенията по кредита).

Единствено по този начин, в рамките на служебните си правомощия по чл. 411 от ГПК, заповедният съд можел да приложи посочената разпоредба, като прецени дали да бъде издадена заповед за изпълнение за цялата чиста стойност на кредита или за част от нея. Заповедният съд е достигнал до извода, че заявлението не отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 2 от ГПК доколкото не била налице необходимата индивидуализация на вземането, включително по отношение начина на формиране на размера му, поради което го отхвърлил в цялост.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Изводите на РС Пловдив са правилни. Нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В случая правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит /договор за паричен заем/ между И.

П. Т., с ЕГН: **********и „Изи Асет Мениджмънт“АД, като вземанията се претендират от заявителя по силата на договор за прехвърляне на вземания.

Следователно длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора. Съгласно чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. След самостоятелна преценка на представения договор за заем, настоящата инстанция намира, че от съдържанието му се обосновава извод за евентуална неравноправност на 2 неговите клаузи. В договора за потребителски кредит е посочено, че годишният лихвен процент е 40 %, ГПР е 45,41%. Договорено е задължение за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора, в която връзка е сключен и договор за поръчителство, с предвидено възнаграждение за поръчителя от 224,52 лева, плащането на което е включено в месечната погасителна вноска и съставлява 32,07 % от предоставената в заем сума от 700 лева. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 и 12 и ал.2 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит, формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. В съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са включени общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита. В случая е договорено да се заплаща възнаграждение за предоставеното обезпечение (гаранция) в размер на 224,52 лева, заедно с всички останали задължения по същия, което реално оскъпява договора за кредит със сума в пъти по-голяма от уговорената лихва за ползване на заетата сума в размер на 700 лв. При сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изхождайки от изложеното следва да се приеме, че е налице обоснована вероятност за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и за неговата недействителност, поради което следва да се приложи нормата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК и да се откаже издаване на заповед за изпълнение.

3

Неоснователно е възражението на заявителя, че съдът неправилно не е приложил нормата на чл.23 от ЗПК, след като е констатирал недействителност на процесния договор за потребителски кредит. За да се приложи горната норма, следва съдът да има информация какви плащания е имало по договора за потребителски кредит, за да се прецени дали е платена главницата по договора или не, а в казуса заявителят е отказал на съда да прави подобни уточнения и заповедния съд не е имал друга възможност освен да отхвърли изцяло заявлението. В тази хипотеза нормата на чл.23 от ЗПК, няма как да се приложи, поради процесуалното поведение на кредитора.

По горните съображения, въззивния съд намира, че оплакванията и доводите в частната жалба са напълно неоснователни. Районният съд правилно е отказал издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, а обжалваното разпореждане като правилно следва да бъде потвърдено.

Предвид изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 31344 от 07.11.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 17603/2024 г. на Районен съд Пловдив, ХХIII гр.с..

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4