Решение № 98 от 19.06.2025, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 98 гр. Ямбол, 19.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Галина Ив. Вълчанова Люцканова при участието на секретаря Ваня Д. Динева като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно гражданско дело № 20242300500427 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от А. С. К. с ЕГН ********** от гр.****, чрез адв. Р.

Д. от АК-Пловдив срещу Решение № 481/30.09.2024 г. на РС Ямбол, постановено по гр.д. № 83/2024 г.

С обжалваното решение ЯРС ОТХВЪРЛЯ иска по чл.26, ал.1 ЗЗД на А. С. К., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр.****, ул. ****№**ет.**, чрез адв. Р. Д. Д.- ПАК, предявен против „Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление гр.

София, ул. "Димитър Хаджикоцев" № 52-54 за признаване за установено в отношенията на страните, че е нищожен поради противоречие със закона, сключения между страните договор за потребителски кредит №7053108152/ 20.01.2021 г.; ОТХВЪРЛЯ иска по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника „Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Димитър Хаджикоцев" № 52-54 да заплати на ищеца А.

С. К., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр.****, ул. ****№**ет.**, чрез адв. Р. Д. Д.ПАК, сумата от 6 574,32 лв., представляваща плащания над стойността по договор за потребителски кредит № 7053108152/ 20.01.2021 г. от 10 000 лв. по аргумент от чл.23 ЗПК, а именно стойността на вноски 1- 34 по погасителния план, като получена при първоначална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - 10.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен, както и осъжда К. да заплати на „Ти Би Ай Банк" ЕАД направените по делото разноски в размер на 519,93 лева.

Въззивникът твърди, че решението е неправилно, тъй като противоречи на закона и утвърдената съдебна практика. Направено е оплакване, че съдът не се е съобразил с цитираната в исковата молба и писмените бележки съдебна практика. Жалбоподателят сочи, че уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава 1 трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Сочи още, че договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Направил е възражение, че съдът неправилно възприема, че доколкото процесният договор за кредит е високорисков, тъй като създавал риск и за трети лица, било е нормално възнаградителната лихва да е в уговорения по-висок размер. Изтъква, че приетото от съда, че договорената възнаградителна лихва в размер на 41,09 % е допустима, е неоснователно. Счита за неоснователно приетото, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е приложима и относно възнаградителната лихва. Изложени са съображения по направените оплаквания. Посочена е съдебна практика.

По отношение на обжалването на решението в частта на отхвърления иск по чл.55 от ЗЗД не са изложени съображения. Претендира се ЯОС да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове с присъждане на разноски за въззивното производство.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил писмен отговор от „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, ЕИК 131134023, в който са изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба, респ. за правилност на атакуваното решение, като постановено съгласно материалния закон, при спазване на процесуалните правилна и обосновано.

Въззиваемата страна твърди, че съдът обосновано е изложил мотиви за отхвърляне на исковете, като е разгледал изложената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства в тяхната цялост. Посочена е съдебна практика. Иска се ЯОС да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и недоказана, като потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Заявена е претенция за присъждане на сторените в двете инстанции разноски.

В съдебно заседание страните, редовно призовани – въззивникът не се явява и не изпраща представител, въззиваемата страна също не изпраща представител.

След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.

Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във вр. с чл.235 от ГПК, въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря. В отговор на доводите на въззивника, наведени във въззивната жалба, въззивният съд намира за необходимо да изложи следното:

Сключеният между страните договор за потребителски кредит №

7053108152/20.01.2021 г., по силата на който „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е предоставило на А. С.

К. потребителски кредит за общо ползване е такъв, който се регулира от разпоредбите на ЗПК и ЗЗП предвид качеството на кредитополучателя – потребител. Видно от договора за потребителски кредит, същият е за сума 10 000 лв. със срок на договора до 25.01.2024 г. и посочени в погасителен план по размер и по пера 36 месечни вноски, с които заетата сума да бъде издължена – 10 000 лв. главница и 7549.28 лв. лихва. Съгласно чл.9, т.1 от Договора лихвеният процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент е 41.09 %, а годишният процент на разходите изчислен към момента на сключване 2 на договора за кредит е посочен 49.23 %.

При тези данни за компонентите на договора за кредит и за договорените ГЛП и ГПР, съдът счита, че не са налице предпоставки за уважаване на възражението на въззивника относно нищожност на клаузата за договорена възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит/.

Съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза, изслушана от районният съд, вещото лице дава заключение, че при изчислението на ГПР по процесния договор за потребителски кредит са взети под внимание единствено разходите за възнаградителна лихва, уговорена в договора, тъй като в договора няма уговорени неустойки, такси или други разходи и съответно такива не са начислявани на клиента и не са включвани в ГПР.

Вещото лице дава заключение още, че уговореният в процесния договор ГПР съответства на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и валута определена с постановление на МС на РБ. Т.е. ГПР, договорен в договора за потребителски кредит, сключен между страните не надвишава този петкратен размер и след като единственият компонент при изчисляване на ГПР е уговорената в договора възнаградителна лихва, то и тази лихва не надвишава петкратния размер на законната лихва и по отношение на тази възнаградителна лихва следва да бъде относим и лимита на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Цитираната от въззивника К. съдебна практика относно противоречие на добрите нрави на уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е неприложима в случая, тъй като цитираните решения са постановени в периода 2004 – 2009 г., а последното определение от 2015 г. първо се отнася до казус, възникнал преди приемане на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК и второ касае нищожност на неустойката като противоречива на добрите нрави и как следва да се произнесе съдът, когато ищецът е поискал присъждане на левова равностойност на суми, дължими според уговорено по договор между страните във валута, поради допуснато противоречи с ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Към настоящия момент меродавна е практиката, касаеща разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК /нова – ДВ, бр.35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ и това е лимита на петкратния размер на законната лихва по начина посочен в разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК за изчисление на ГПР и включените в него компоненти. Това са съдебните решения № 50086/21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г. на ВКС, 1-во ТК; Определение № 2409/2024 г. постановено по т.д. № 2071/2023 г. на ВКС, 2-ро ТК, съобразени с разясненията на ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС относно нарушаването на добрите нрави. В тези решения е прието, че съдебната практика относно нарушаване на добрите нрави при уговорена законна лихва надвишаваща трикратния размер е формирана, когато в закона е липсвала установена горна граница на договорната лихва при потребителски кредит и единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос са били правилата на добрите нрави и поради това е приемана за валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава двукратния, респективно трикратния размер на законната лихва. Към настоящия момент съществува въведения от ЗПК с чл.19, ал.4 от ЗПК от 2014 г. лимит на горната граница за потребителските кредити, което е петкратния размер на законната лихва при изчисление на ГПР, съобразно чл.19, ал.1, 2 и 3 от ЗПК. Както се посочи вече процесният договор за потребителски кредит е сключен с един единствен елемент на разход, което е възнаградителната лихва и единствено същата е включена при изчислението на ГПР съобразно посочените разпоредби, тъй като страните не са договаряли други разходи, неустойки и обезщетения. След като единственият елемент на ГПР – 3 възнаградителната лихва не надвишава петкратния размер, то и самия ГПР не надвишава петкратния размер и следва да се приеме, че същият отговаря на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК. Поради това не може да бъде приложен чл.19 ал.5 ЗПК за нищожност на клаузата за ГПР.

Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползване на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна само, ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 от ЗЗП. Клаузата по договора за кредит относно договорения лихвен разход съдът намира, че в случая е изразена на ясен и разбираем език и във връзка с изводите на съда за това, че отговаря на разпоредбите за нейното определяне и лимит, съдът счита, че тази клауза не е неравноправна по смисъла на ЗЗП, т.е. същата не може да бъде обявена за такава на това основание.

С оглед изложеното съдът счита, че след като не се установи договорените възнаградителна лихва и ГПР да надвишават петкратния размер на законната лихва, то клаузите, в които са договорени не следва да бъдат приемани за нищожни, поради което решението на районният съд, с което е отхвърлен иска в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.

При отхвърляне на претенцията за нищожност на договора за потребителски кредит неоснователен се явява и искът за присъждане на заплатените от кредитополучателя К. суми над стойността на получения кредит, тъй като същите не са платени без основание.

Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционния съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

При този изход на въззивното дело следва да бъде разгледано искането на въззиваемата страна за присъждане на разноски, но същото не следва да бъде уважавано, тъй като въззиваемата страна не е представила доказателства разноски да са сторени пред настоящата инстанция.