Решение № 78 от 04.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. София , 04.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на тридесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Съдия:

Диана Коледжикова

Камелия Първанова като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Въззивно гражданско дело № 20201000503083 по описа за 2020 година

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, 7-ми състав, в публичното заседание на тридесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

Членове: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА

АСЕН ВОДЕНИЧАРОВ при секретаря Диана Аначкова като разгледа докладваното от съдията Коледжикова гр.дело № 3083 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 421 от 16.01.2020 г. по гр. д. № 9838/2018 г. на Софийски градски съд Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” (НББАЗ) e осъдено на основание чл. 515, ал.3, т.1 от КЗ да заплати на А. А., У. Н. и М. Н. по 130000 лева на всеки от тях, и на С. Ю. – 100000 лева, обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Д. А., 1 настъпила в резултат на ПТП от 31.10.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.02.2017 г. С определение от 29.06.2020 г. е оставена без уважение молбата на НББАЗ за изменение на решението в частта за разноските.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника в осъдителната част. Поддържа неправилност на решението поради неправилно приложение на българския, вместо на унгарския материален закон; незаконосъобразност предвид предявяването на претенциите след изтичане на 30-дневния срок от настъпване на събитието, в който не са уведомили ГФ. Твърди се процесуално нарушение – неустановяване съдържанието на приложимото унгарско право, както и на съдебната практика за обезщетяване на неимуществени вреди.

Оспорва се извода за липса на съпричиняване вредоносния резултат от страна на А. Н.. Оспорва се дължимостта на законната лихва върху определението обезщетения от 02.02.2017 г. Искането е за отмяна на решението в осъдителната част и отхвърляне на исковете за обезщетение.

НББАЗ обжалва и определението по чл.248 от ГПК.

Ответниците по въззивната и частната жалба ги оспорват.

Въззивната и частната жалби са подадени от надлежна страна в законоустановения за обжалване срок срещу подлежащи на инстанционен контрол съдебни актове, поради което са процесуално допустими.

Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение и обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства съобразно посочените от жалбоподателя основания за неправилност на първоинстанционния акт, прие следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съобразявайки оплакванията на жалбоподателя / чл.269, изр. второ от ГПК/, след преценка на доказателствата Софийски апелативен съд намира въззивната жалба за частично основателна поради следното:

Предявените от А. В. А., У. Д. Н., М. Д. Н. и С. А. Ю. срещу НББАЗ като компенсационен орган искове с правно основание чл.515, ал.3, т.1 от КЗ са допустими. НББАЗ има законодателно установени функции като 2 компенсационен орган при изплащане на обезщетения на увредените лица, пребиваващи в Република България, при условие, че е налице някоя от хипотезите на ал.2 или ал.3 на чл.515 от КЗ.

Фактическият състав на отговорността по посочената правна норма включва наличие на вреда, вина, противоправност в действията на водач на МПС и причинна връзка – като елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и специфичните елементи: пострадалият пребивава в Република България; не може да се идентифицира моторното превозно средство, което е причинило застрахователното събитие в държава членка на ЕС, различна от Република България. Основните спорни въпроси са дали ответникът по иска е процесуално и материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск, предвид поддържаното възражение, че претенцията не е заявена в 30-дневен срок пред унгарския Гаранционен фонд; относно наличието на причинна връзка между поведението на водача на неидентифицирано МПС и вредата, евентуално наличието и обема на съпричиняване вредоносния резултат от страна на пострадалия, както и относно размера на справедливото обезщетение на неимуществените вреди, търпени от ищците.

Разпоредбата на чл.515, ал.3, т.1 от КЗ предвижда, че НББАЗ в качеството си на Компенсационен орган заплаща обезщетение на увредено лице, пребиваващо в Република България, когато не може да се идентифицира моторното превозно средство, причинило застрахователното събитие в държава членка, различна от Република България. Ищците твърдят, че на 31.10.2016 г. при ПТП, настъпило на територията на Унгария по вина на водач неидентифициран автомобил, е причинена смъртта на техния близък родственик Д. Н. А. пострадал. В резултат на събитието ищците претърпели морални вреди – душевни болки и страдания, обезщетяване на които претендират от ответника като компенсационен орган.

По силата на чл.4, ал.1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), приложимото към настоящия спор право е унгарското материално право, уреждащо обезщетяването на неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП. Съгласно последното, 3 когато при осъществяване на дейност, свързана с повишена опасност (каквато е управлението на МПС), е причинена телесна увреда или смърт, причинителят на щетата дължи обезщетение за нарушаване правото на живот и физическа здраве като права на личността – неимуществени вреди. При причиняване на вредата от водач на неидентифицирано МПС, обезщетенията се изплащат от унгарския Гаранционен фонд (Сметка за обезщетения), пред който претенцията трябва да се направи в 30 –дневен срок от ПТП.

По възражението на ответника, че като не са заявили претенцията си в едномесечен срок от събитието, ищците са загубили правото на обезщетения, съдът намира следното. Нормата на § 36, ал.5 от ЗГОМПС касае заявяване на претенцията пред унгарския Гаранционен фонд. В случая ищците са се възползвали от по-достъпния за тях начин на удовлетворяване на правата си, като са ги заявили по реда на чл.515 от КЗ. Разпоредбата на чл.515, ал.3, т.1 от КЗ предвижда, че НББАЗ в качеството си на Компенсационен орган заплаща обезщетение на увредено лице, пребиваващо в Република България, когато не може да се идентифицира моторното превозно средство, което е причинило застрахователното събитие в държава членка, различна от Република България. Разпоредбата е идентична с тази на чл. 25 от Директива 2009/103 ЕО. Предвидено е правото на пострадалите от ПТП в друга държава-член да могат да предявят претенцията си за обезщетение към компенсационен орган в собствената си държава на пребиваване. Разпоредбата създава допълнителна възможност за пострадалите, които иначе би трябвало да се обръщат към Гаранционния фонд на държавата, в която е настъпило ПТП. Следователно в настоящия случай е приложим чл.516, ал.1 от КЗ – увредените следва да предявят писмено претенцията си за обезщетения пред Компенсационния орган. В случая ищците са спазили предписания от закона ред за заявяване на претенцията, съгласно избрания от тях способ. Ето защо 30-дневният срок, касаещ производството пред унгарския ГФ, е неприложим, а възражението на ответника е неоснователно.

Доказателствата по делото установяват несъмнено елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на унгарския материален закон – настъпила смърт на близкия родственик на ищците в резултат на ПТП, причинено от водач на неидентифицирано МПС, като по приетия от първоинстанционния съд механизъм на произшествието не се 4 спори пред настоящата инстанция. Събитието настъпило на 31.10.2016 г. в тъмната част на денонощието, при включени аварийни светлини и габарити.

Поради повреда на автомобила, управляван от Д. А., същият е бил отклонен в аварийната лента на автомагистрала М5 в Унгария. Там автомобилът бил задвижван с бутане от шофьора и спътниците му, като Д. А. направлявал волана през предното стъкло. И автомобилът, и водачът се намирали в очертанията на аварийната лента. При преминаване на неизвестна товарна композиция по дясната (външна) лента за движение, изпъкналата странична част на същата навлязла в пространството на аварийната лента и помела тялото на Д. А., притискайки го в лявата врата, калник и огледало, вследствие на което настъпила смъртта му от тежки несъвместими с живота травми.

Мястото на удара е на 0,70 метра вдясно от бялата линия, ограничаваща аварийната лента от дясната лента за движение на автомагистралата.

При така изяснения механизъм възражението на жалбоподателя, че основната причина за ПТП е поведението на Д. А. е неоснователно. ПТП е причинено от водача на неидентифицираната товарна композиция, който навлязъл с управляваното от него МПС в аварийната лента, заета от повредения автомобил, който е бил с включени аварийни светлини и видим отдалеч за водачите. Ето защо следва да се приеме, че е налице фактическия състав на непозволеното увреждане (ГК § 6:535, ал.1 – “който извършва дейност, съпроводена с повишена опасност, е длъжен да възстанови щетите, причинени от него. Освобождава се от отговорност този, който удостоверява, че щетата е причинена от неизбежна причина извън обхвата на дейността с повишена опасност.”) За да се освободи от отговорност, причинителят трябва да установи, че ПТП би настъпило и при най-голямо старание на шофьора. В случая не е налице неизбежно поведение от страна на пострадалия - той се е намирал изцяло в аварийната лента, която не е предназначена за движение.

Ответникът е направил възражение, поддържано и във въззивната жалба, за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, съдът приема следното. Когато пострадалият е допринесъл за настъпването на вредата, причинителят не трябва да възстановява щетите за частта, за която пострадалият е допринесъл (ГК § 6:537, ал.1) Когато е налице принос на пострадалия, при преценката за отговорността на водача се съобразява обстоятелството, че шофирането е дейност с повишена опасност, поради 5 което водачът следва да обезщети по-голямата част от вредата, дори приносът на пострадалия да е равен. В този контекст съдът преценява вината и тежестта на нарушението на виновния водач, който е навлязъл с управляваната от него композиция в аварийната лента и е причинил смъртоносни телесни повреди на Д. А.. Последният от своя страна се е движил в тази лента, бутайки автомобила си, в нарушение на закона, според който в аварийната лента имат право да се движат само автомобили, служещи за проверка на автомобилното движение или за техническа поддръжка на светлинните устройства на пътя (чл.37, ал.5 от ОПДП). Той е бил без светлоотражателна жилетка на неосветен участък и въпреки включените аварийни светлини на автомобила самият А. не е бил видим отдалеч за водачите; нарушил е забраната за движение на пешеходци на автомагистрала, включително в аварийната лента – чл.21, ал.9 и ал.12; чл.37, ал.4 от ОПДП; не е поставил сигнален триъгълник, въпреки задължението по силата на чл.56, ал.6 от ОПДП. При съпоставка на поведението на виновния водач и на пострадалия следва да се приеме, че участието на двамата в причиняване на вредата е равно, но предвид повисоката степен на опасност на шофьорската дейност, следва да се определят 30%, с които да се намали задължението за обезщетяване.

Съгласно член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II" приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Член 15, букви а), б) и в) от посочения регламент определят, че обхватът на приложимото към извъндоговорни задължения право включва: основанието и границите на отговорността; основанията за освобождаване от отговорност, както и ограничаването и разделянето на отговорността; наличието, вида и определяне на размера на вредите или на търсеното обезщетение. Не е налице хипотезата на член 16 от Регламент „Рим II", допускаща прилагането на правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право.